Душите имат смелостта да подаряват същността си на друг човек. Да се обричат на нещо, което замаскира първото им впечатление и ги убеждава, че образът отсреща е всичко онова, шепнато в мечтите. Хората сме способни да загърбим себе си, преследвайки нечии други представи и очаквания за това кои сме и кои трябва да бъдем. Такъв бе случаят и с жената от плажа. Беше удавник в собствения си сценарий, неподозиращ, че рисува историята на разрушението си.
Имах чувството, че я познавам. Поне не от този живот, но някак си усещах тревожността и по-скоро страхът й, че ако загърби познатото си до момента ежедневие, никога повече няма да намери пътя към себе си. Господи, жените притежават такава сила, с която могат да пометат дори и стихия! Но не се ли крие красотата на женствеността им именно в определението „слабост“?! Бих ли допуснал една такава слабост да се превърне в силата, осмисляща дните ми? Полунощ е и смятам да не губя повече от живота си, докато чета за италианските горещи лета, ухаещи на ...