Jul 8, 2016, 7:42 AM  

Краткият полет на Чайката 

  Prose » Narratives
972 1 14
3 мин reading

                           „Лошите неща не са най-лошото, което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи нищо.”

                                                                                                                                        Джонатан Лививингстън Чайката

 

           Моят плаж е малък, скрит от многото шумни компании, с няколко реда чадъри, които всяка сутрин се подравняват от един човек на неопределена възраст, със загорели крака и рамене. Как се казва не знам, една сутрин го видях да наблюдава полета на чайките над близките скали. Лицето му беше станало меко, бръчките сякаш бяха изчезнали, погледът му изглеждаше замечтан, тогава го кръстих Чайката. По цял ден обикаляше по горещия пясък, за да раздава билетчета на всички, които търсеха сянка под цветните, леко избелели чадъри, бързайки да се излегнат на добре почистените от него пластмасови шезлонги. Вече толкова години идвам тук, а не съм го виждал да разговаря с плажуващите извън служебните си задължения. Дори вечер около него не съм забелязал нито жена, нито деца, пиейки бира на една и съща малка маса в градинския ресторант, до сами плажа. Странна птица, наистина.

            Миналата година в края на лятото отново отидох на моя си плаж. Всичко беше както преди, само платнените чадъри бяха заменени с камашитови. Новото беше и един скутер, който издигаше мераклиите  над морето с парашут, за да се слеят с полета на птиците, макар за няколко минути. Нямах желание за това, стигаше ми плуването навътре в морето, което винаги правех рано сутрин, преди спасителите да разпънат флаговете над двете вишки и да надуят свирките към неразумните и неуверени в себе си плувци.

            Последните дни от престоя ми бяха настъпили, когато един ден времето рязко се развали. Излезе силен вятър, слънцето се криеше зад тъмните облаци, лятото скоро щеше да си отиде. Бях изморен от скачането под големите вълни навътре до брега и както бях задрямал, ме събуди странен шум. Сянка беше обхванала целия плаж, слънцето едвам се провираше през множество птичи ята. Бяха готови за отпътуването си. Като ветрило разперени, един след друг излитаха сякаш от ниското, брегът ги поемаше и издигаше за дългия им път. Отпред бе най-силният  водач, след него всички останали. Бяха хиляди, непоколебими и красиви. Граченето им издаваше възбудата от идващото изпитание. Всичко стана за минути. Последните птици образуваха дъга, плажът отстъпи сянката им за слънцето и отново хоризонтът беше чист. Бяха си заминали. 

             Тогава ги видях. В двамата разпознах моите съседи от хотела, баща и малкият му син. Водното им колело се скриваше от високите вълни, удряше се в близките зелени скали, които след миг го разцепиха на две. Мъжът се беше вкопчил в каменистите ръбове, с едната ръка държеше сина си, когато пенестите вълни покриха и двамата, а после видях момчето на десетина метри навътре в морето. Двамата спасители на брега разгъваха все още дългото въже, когато забелязах как Чайката е прихванал изплашеното и разтреперено момче за кръста, мъчейки се да се приближи до скалите. Сякаш беше долетял с невидими криле до него, никога преди не бях го виждал да влиза в морето. В края на плажа се бяха събрали малкото останали плажуващи, всички мълчаха, вперили поглед към тримата край скалите. И когато започнаха бурните ръкопляскания, защото бащата вече беше издърпал сина си на безопасно място между ръбестите камъни, никой не забеляза кървавите очи на Чайката, който се беше отпуснал в плитчината край обраслите с черни миди и зелени водорасли камънаци. После спасителите напразно се суетяха около него, за мен беше ясно, че първият му полет ще е и последен.

         Лятото тази година започна с много дъжд и с малко слънце. Но все пак има още месеци, в които морето със сигурност ще промени своя морав цвят в прозрачно син. Поръчал съм една метална табелка, неръждавейка. Надявам се да я поставя на скалите, край моя си плаж. И на нея ще бъде изписана онази крилата мисъл, която е и епиграф в началото на този разказ.

        Защото какво мога да направя в памет на Чайката, мога да направя само и единствено това.

 

17.05.2016.                                                       Любомир Николов

© Любомир Николов All rights reserved.

Произведението е включено в:
  986 
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Петре, можеш да прочеташ този разказ и в третата ми книга, която е прясна-прясна. Бъди здрав!
  • Трябва да призная, че започнах да чета разказа заради епиграфа. Обичам романите на Ричард Бах, особено “Чайката Джонатан Ливингстън”. След като прочетох разказа, заобичах и Чайката.
  • От едно време е приказката, " това да не е концерт по желание ". Все пак ще имам едно наум !
  • Недей да спиш, а пиши, защото обожателките ти не спят, а искат да те четат!
  • Сега ли трябваше да видя коментара ти, ами как ще заспя след него! Поздрави, Капка!
  • Прекрасен си!
  • Нони, и на мен ми хареса, каквото сподели. Поздрави!
  • Много ми хареса!
  • Анелия, поздрави и на теб! Този разказ е поръчков, темата беше " Състояние на полет". Когато ми дойде идеята как да кръстя героя си, отворих чичко Гугъл и останах много доволен от тази мисъл на Джонатан Чайката.
  • Напълно подкрепям Безжичен- разказът си струва да бъде прочетен, много е добър. Поздрави!
  • Росица, благодаря ти!
  • Безжичен, явно истинските неща много не вървят, щом този разказ една комисия го сложи на четвърто място. За призьорите, не питай! Поздрави!
  • Много хубав и истински разказ. И аз късно го забелязах, но виждам, че и другите приятели в сайта може би са го пропуснали. А този разказ си струва да се прочете.
  • Развълнува ме...
Random works
: ??:??