И ето, приказката свърши и всичко потъна в мрак и тишина.

Разделиха се главните герои, сюжетът остана недописан.

Приказката без увод и заключение, която преобърна живота ми!

Само болката от спомените остана да гложди моето сърце.

Защото ти беше най-важното, най-красивото и истинско нещо в побъркания ми живот.

Сега всичко е различно, пусто и самотно.

Знаеш ли колко е трудно да кажа, че не те обичам, че не си ми нужен, че не те ценя,  че всичко е било измама, всичко е било игра.

Погледни ме в очите и виж, сълзите ми те ме издават, те са огледалото на моята душа. 

Помниш ли нощите предишни с думите, кълнящи се в любов, целувките ни страстни, вкуса на "нашият живот" песента, с която те посрещах всеки път обляна във сълзи.

Сега дори и от нея ме боли.

Самотната стая с четири стени, които помнят всичко останало от нас, знаят всяка наша дума жест и грях, стаята, която само ти изпълваше със смях.

И спомням си всичко, сякаш беше вчера, болката след поредния ни край, щастието, бликащо в очите ми, когато се завръщаше, тръпката, с която те очаквах да ти кажа пак обичам те!