Преди да започне с повествованието си, авторът се чувства задължен да направи някои уточнения. На първо място той иска да спомене за изключителната липса на достоверност на историята си – сигурен е, че подобно село и  подобна държава не съществуват. Героите му  са напълно измислени образи, отражение на безкрайното му въображение. Всъщност долните редове биха могли да се възприемат като своеобразен фентъзи разказ. Фентъзи с малко позастарели феи и позахабени магьосници. Нематериални създания, за които със сигурност  е известно само, че винаги са около нас и винаги ни пазят в мислите си…

    Докато баба Донка стигне до телефона, той вече беше спрял да звъни. Тя подпря бастуна до стената, подпря се след това на скрина и вдигна тежката слушалка. Погледна пожълтялата от слънцето бележка с номера, на която пишеше със старателни, малки букви „Мила - домашен” и  започна да върти съсредоточено шайбата на телефона.

    - Ало – чу се детски глас от другата страна.

    - Ало, какво правиш, бе, бабо! Наред ли е всичко? – каза възрастната жена и усети нещо да пробожда гърлото ù.

    - Добре съм, бабо. Оправям си багажа, че утре заминавам на лагер.

    - Аааа, е при мене няма ли да идваш, нали ми беше обещал.

    - Чакай, чакай да ти дам мама, че иска да говори с тебе.

    След кратко пращене и шумолене, все едно от другия край на света, се чу, уморен и изнервен, гласът на Мила:

    - Ало, мамо, как си? Добре ли си?

    - Дал Господ, добре съм, мамо. Звъня е сега телефонът, ама, докато стана и стигна, се затвори. И викам, дай да им звънна на децата, сигурно те са били. Че нали щяхте да идвате, да ми оставите Асен за няколко дена.

    - Не, не, мамо. Не сме били ние. Някой сигурно е набрал грешен номер. Ама нищо, аз щях довечера да ти звъня, да ти кажа, че няма да идваме в събота. Внукът ти ни наду главите да ходи на лагер и ние го пуснахме накрая, какво да го правим. Ама като се върне, ще дойдем да те видим, спокойно.

    - Еее, ми да, да! Да отиде да се забавлява детето, сега му е времето.

    - Ти как си? Пиеш ли си лекарствата?

    - Да, да, мамо, пия ги, наред ми е всичко.

    - Добре тогава, айде ще затварям, че ще ме побъркат с тоя багаж.  – чуха се крясъци и шумолене на найлонови торбички от другата страна.

    - Айде, мамо, целувам ви. – каза баба Донка и се усети, че говори на хладния сигнал на телефона.

    Върна обратно слушалката на място и една едра сълза охлади пожълтялото листче с номера. Взе бастуна си и се оттласна с него от скрина. Огледа се. В лятната вечер слънцето галеше с меките си цветове вехтата селска стая. От печката я гледаха тъжно баницата и яденето, дето беше правила цяла сутрин. “Кой да ги яде сега?”- прошепна старицата сама на себе си и изтри влажни очи с тъмносинята си престилка. После се затътри по скърцащото дюшеме и седна на леглото. Загледа се в снимката на отсрещната стена. Спомни си кога я правиха – на събора през шейсет и четвърта. Цялото семейство до трето коляно се бяха събрали – стари, млади, ядене, пиене, песни… “… еее, да може да се върнат ония години”. После погледът ù се спря на чернобялата снимка на двама младежи, почти деца, които я гледаха с благонравни лица от другата стена. Момичето беше с рокля на цветя и старателно колосана якичка, а усмивката ù блестеше щастлива дори през уморените сиви цветове на снимката. Момчето имаше сериозен, дори строг вид, свъсени вежди и стиснати сърдито тънки устни. В погледа му обаче играеше някакъв дяволит огън, като на изненадана котка, преценяваща дали да нападне или да избяга. “Мите, Мите, защо ме остави сама на тоя свят, Мите…”. Баба Донка отдавна вече не плачеше с глас, с подсмърчане, хълцане или ридания. Нейните сълзи идваха тихо, примирено и неконтролируемо. Така, както се полага на стар човек, мислеше си тя. Плачеше по изгубените си младини, плачеше за изживения си живот, за прекрасните моменти, за тъжните също, плачеше заедно със спомените си. А възрастта ù и за това не ù искаше обяснение. Сълзите се стичаха по смуглата ù кожа и  капеха върху загрубелите ù, свити на престилката ръце.

    - Айде, ма, Донке, що се не показваш цела вечер? Да не си умрела? – възрастен глас прекъсна безвремието на тъгата ù.

    - Дяволите да те вземат и тебе, старец проклет! Тука съм, вътре! Що съм ти запритябвала? – сръчно избърса очи с ръцете си и стана тя.

    - Е, как що! Яла го, седем часа стана, тебе никаква те нема. Кво ти е, ма? Пак ли си ревала?

    - Ми тъжно ми е, плача си! С Мила се чух, каза, че няма да идват утре и мене ми стана мъчно. Саминка, като кукувица си седя тука по цял ден, само сбръчканата ти физиономия гледам. Как да не му е тъжно на човек. – и баба Донка се поусмихна, докато вечерното слънце измиваше лицето и.

    - Айде да седнеме малко на пейката, че после новините ми почват.

    - Новините! Васе, Васееее… На света от двайсет години не му е зор за тебе, ама ти упорито си решил, че на тебе требва да ти е зор за света.

    И вечерта се загледа в двата прегърбени силуета, всеки с бастун в ръка, клатушкащи се по тясната пътека на двора. Така ù примиля за тях, че забрави да пусне хладен ветрец по калните селски пътища. Като ги видя да сядат тромаво на прогнилата дървена пейка, се сепна и лисна мекото слънце през призмите на топлите, вълнисти облаци. Двамата  старци седяха насред спокойствието на вечерта и гледаха поляната пред тях. Бяха се радвали на всякакви шумове в тоя живот – на ласкавите думи на родителите си, шепота на любимите си, смеха на децата си. Беше им останало само да се научат да се радват на тишината на душите си.

    Отнякъде се чу зов на изгубен гълъб.

    - Ееей, Донке, помниш ли едно време по тия поляни какви хора играехме, а? Цело село се виеше… а сега, петима човека, като скотове… у прогнили къщи, дето нямаме сили да стегнем, да ни носат храна веднъж в седмицата, като на прокажени – дядо Васил сви и иначе свъсеното си лице и плю презрително в тревата. – А седя, Донке, гледам ги тия запущени дворове, и моя си гледам, па си викам, да има Господ, щеше барем малко силици да ми даде, да се откача от тоя бастун, па като хвана лопатата, сичко да обърна и засадя. Боли ме сърцето да я гледам тая земя захвърлена.

    - Стига, бе, Васе, едно и също всеки ден повтаряш. Каквото е требвало у тоя живот, си си изработил… Времената сега гледай ги какви са, цел свет се гони, па се надпреварва... а къде си мисли, че ще стигне, като се е разбързал толкова… не ми е ясно.

    - Хехе, Донке, е оня пън там… помниш ли го…

    - Ми как да го забрава, старец изкукуригал, като няма, няма и ме подсетиш за него… Не ме преживе ти никога и това си е – и нещо като самодоволна усмивка премина по увехналото ù лице.

    - Айде, айде, колко години ми фърля погледи през оградата. Мислиш, че не съм видел? Заради земята го взе тоя твоя скъперник Димитър, знам аз.

    Васил взе бастуна, подпрян на пейката, скръсти ръце върху дръжката му и опря на тях главата си. Вечно влажният му поглед се загледа към мястото, където преди толкова много години беше оставил любовта си. „Дааа, и той беше обичал в тоя живот” - усмихнаха се очите му на нахлулите спомени.

    - И така да е, Митьо беше добър човек, Бог да го прости. –  прошепна тя и мирно проследи погледа на дядо Васил.

    И двамата се умълчаха, загледани в миналото си. Не можеше да се разчетат мислите под узрелите им, селски лица. Като цветни статуи стояха, уморено изпращайки поредния залез. Наоколо обаче нямаше нито скулптор, нито фотограф, за да увековечи мъдростта, дебнеща зад лицата им. Наоколо нямаше никой.

    - Къде е Марин? Последно миналата седмица ходих до него и от тогава не съм го виждал. – наруши мълчанието отново старецът.

    - Лежи, че го стяга сърцето нещо, тая сутрин ходих да му занеса ядене и да го видя.

    - Звъня ли на доктора да мине?

    - Маре, звънял! Какво ще му каже докторът? Да си пие лекарствата. Той не ще.

    - Що не ще? – попита Васил.

    - Решил, че ще си прореди хапчетата, та да земе по малко и каквото остане, да го даде на внука, за дипломирането. Карах му се, виках му, ама той само повтаря, че си е добре и така, че нищо му нема.

    - Тцтц... докъде го докарахме. Той, синът му, кога ще идва да го зима за бала?

    - А, ще идва! Те нали са скарани, последно преди три-четири години идва, не помниш ли? Ще му прати парите по момченцето с хлеба, да ги занесе у пощата.

    - За кво живееме, ма, Донке?

    - Не знам, Васе, щото сме още живи сигурно. – не намери друг отговор старата жена.

    - За кво сме живи, като на никой не требваме?

    - Как на никой? Аз ако те нема тебе, кой ще ме ядосва всеки ден, а? – засмя се Донка и показа почти беззъбата си уста.

    - Ей, бабичко, изпуснах си новините заради твойте глупости. – Васил с мъка се набра на бастуна си и се изправи. – Айде, лека  вечер.

    Донка не му отговори. Остана още малко да погледа прясната трева на поляната пред себе си. А вечерта я загърна ласкаво с притихналите си от мъка одежди.