ЗАВРЪЩАНЕТО

     Иван започна всяка нощ да сънува, че лети. Понасяше се на невидимите си криле през дъжда и падаше. Събуждаше се и мислеше, че сънят е малка смърт. Тъжеше, когато „ смъртта” беше хубава и свършваше, и се радваше, когато бе мъчителна и се е събудил.

     Дамян и Христина стояха до късно с него в градината край басейна и си говореха за политиката по света.

     - Знаеш ли какво чух по Би Би Си онзи ден? В България нещата вървят напред. Демокрация се гради там, братле – потупа той Иван по рамото. – Решил съм да попитам тук-там дали ние… абе… дали можем да се върнем! – изрече Дамян набързо.

     Иван си помисли, че сърцето му спря за миг и пак влезе в ритъма си.

     - Я повтори, полковник! Не чух добре! Какво ми говориш? Вярно ли е това? Ти ли го чу, или някой ти го каза? – не вярваше Иван на чутото.

     Дните се проточиха до безкрайност. Струваше му се, че животът започва да се възвръща. Мисълта, че може да се прибере, го окриляше. Не оставяше Дамян на мира нито денем, нито нощем. Обвиняваше го, че се бавят нещата по негова вина. Дамян го успокояваше и го молеше да не насилва нещата.

     - Недей така бе, човек! Толкова години търпя и сега душата ще ми извадиш! Права беше Хриси, като ме предупреждаваше да ти го кажа при свършен факт, но аз… Ще си отидеш преди мен, ще видиш.

     - Ако кажат „не”, ще се побъркам. Добре е било да послушаш жена ти и да не ми казваш предварително. Само да имаш късмет да се объркат нещата! Прави му сметката! – заканваше се Иван.

     - Спиш ли? Какво сънува нощес? – лицето на полковника го издаваше, че носи добри вести. – Завръщаш се!!!

     Иван скочи на крака. Едва сдържаше радостта си. Не знаеше как да изрази благодарността си. Хвана двете ръце на полковника и ги целуна. Няколко сълзи опариха кожата му. Дамян взе решението, което обмисляше от дълго време. Едва чуто прошепна:

    - Аз, детето ми, трябва да ти целувам ръце и да те моля за прошка. През цялото време те лъгах. Предадох те. По моя вина си отидоха близките ти. Не знам как ще ми простиш? Не знам!!!

    - Лошо ли Ви е? – наведе се стюардесата към него и той дъхна парфюма ù. – Искате ли чаша вода?

     - Благодаря – отвърна Иван с лек акцент, – бихте ли ми казали кой ден сме днес?

     Стюардесата го погледна изумена:

     - А годината? – пошегува се тя.

     - Не! Не! Исках да попитам днес ли е Ивановден или утре. 37 години не съм го празнувал – сконфузено обясни той.

     - Не е днес, господине. Но ако беше, щеше да има повод да го отпразнуваме всички заедно. Нали? – усмихна му се мило тя.

     Премина по пътеката да огледа багажите и на връщане той пак се обърна към нея:

     - Колко време още ще летим до България?

     - Много ли бързате, господине? – замина тя и не отговори на въпроса му.

     Той се въртеше нервно на мястото си и си мърмореше на носа:

     „ Дали бързам, ме пита. Та ние не летим. Стоим на едно място” – разроши побелялата си коса, за да намали стягането по главата си. От лявата страна обръчът го притискаше и не го отпускаше.

     - Ще ме предупредиш? Нали? – питаше той сърцето си.

     Стори му се, че белите облаци бяха спрели самолета. Друга стюардеса вървеше по пътеката и се усмихваше. Иван реше да се пошегува с нея:

     - Сеньорита, на светофар ли сме?

     Стюардесата прибра усмивката си и той съжали за думите си.

     Отпусна се и затвори очи. Женски глас съобщи на микрофона, че самолетът ще премине във въздушни ями.

     - Господине, колана. Затегнете го, ако обичате!

     - След колко време ще кацнем? Стори ми се цяла вечност това пътуване!

     Въпросът му остана да виси във въздуха, защото стюардесата бързаше да мине по редиците. Жената до него го следеше с края на окото си и се чудеше защо се закача с момичетата, а не стои спокойно на мястото си, а Иван си мислеше за полковника. Колко тъга видя в очите му на тръгване.

     - Иди си първо ти, моето момче. Да завариш баща ти жив, а после ще си ходим и ще се връщаме, двамата заедно, колкото пъти искаме. За всеки случай ще те впиша в завещанието си. Откъде да знаеш какво ще се случи. Искам ти да разхвърляш праха ми от самолета. Изсипваш го в тоалетната и пускаш водата. Ще чакаш да минем в Българско – пошегува се той, но очите му бяха влажни. - Няма да те изпращам на летището, че току виж съм се метнал заедно с теб в самолета.

     Остана в градината до басейна и дълго махаше с ръка.

     Сърцето му подскочи и излезе от ритъм. Иван натисна с длани мястото да го усмири. Стресна го гласът по микрофона:

     - Скоро ще навлезем в пространството на Република България. Ще кацнем на летище София…

     Иван вече не го чуваше. Щеше да заплаче.

     - Ще умра в самолета – промълви той и сложи поредното си хапче под езика си.

     - Тука беше – викна той.

     Жената на седалката до него не издържа и го попита:

     - Какво става, господине? Нещо загубили ли сте?

     - Да, госпожо. Само 37 години от живота си. Усетих я! Със сърцето си. Ето тук – и посочи мястото от лявата си страна.

     - Какво Ви е? Нещо сърцето ли? – и се надигна да натисне копчето над главата си за помощ.

     - Не е нужно – спря я той, – вече минахме граничната бразда. Знам, че летим над България! Сигурен съм! Госпожо, искам да Ви целуна ръка.

     Жената го гледаше изумена. Беше навел глава. Тя вдигна брадичката му, за да види лицето му:

     - Вашите сълзи дълго време са преглъщани. Не ги спирайте. Ще ви олекне. И на мен ми е познато.

     Иван му стана топло на душата.

     - И вие ли имате моето страдание? Само ако знаете колко е голяма мъката, която нося в себе си. Бога ми! Една тъжна история, която нощ след нощ с болка изпълва душата и изниква в паметта, като присъда. Ако и вие изпитвате същото, ще ме разберете.

     - Не е нужно да ми разказвате. Болката е белязана в очите ви. Подсушете ги. Вие се завърнахте.

     - Господине! Колана ви! Моля да го затегнете. Кацаме на летище София – нареди стюардесата и премина по пътеката напред.

     Иван стъпи на първото стъпало на стълбичката. Вдигна глава към небето. Пое дълбоко въздух и попита:

     - Дядка, мамо. Виждате ли ме? Завърнах се. Тук съм.

„Родината е една!!!” – припомни си той думите от някога. Нае такси до Пазарджик.

     - Ще се качим на магистралата. Тук пътищата са много разбити, не са за вас.

     „ Сигурно личи по акцента” – помисли си Иван и реагира:

     - Не! Ще карате през полето и ще спрете до първата нива. Шофьорът помисли, че се майтапи и се засмя:

     - Шегувате ли се? – но като видя лицето му, допълни – Откъдето кажете, оттам ще минем.

     Отби таксито и спря до синора. Иван слезе и стъпи в изораната нива. Наведе се. Взе пръст в шепата си и промълви:

     - Прости ми, Родино, че те бях предал. 37 години съм сънувал този момент! Да ти поискам прошка и ето - сънят ми се сбъдна. Можеш ли да ми простиш за предателството?

   Той целуна нежно пръстта и я положи на мястото ù. Като се обърна, видя, че шофьорът забърса очите си със хартиена салфетка, смачка я и изхвърли на шосето.

     В града освободи таксито и потърси агенция за коли под наем. Младата служителка го гледаше с интерес и много любезно го попита:

     - Господине, за колко време? С шофьор или без, а радио искате ли?

     Иван нямаше представа колко време ще остане. Подвоуми се минута-две и отговори:

     - Няколко месеца. За шест, радиото добре. СД също може, но какво да слушам на него?

     - Ами дискове. Ние предлагаме на клиентите си. Имаме фолк, класика, естрада. Каквото Вие харесвате – завъртя момичето стелажа с дискове пред очите му.

     Иван нямаше представа какво ще му се слуша.

     - Не съм бил в България повече от 30 години, затова, млада госпожице, оставям се в ръцете Ви. Вие какво слушате?

     Момичето се усмихна много мило.

     - Напоследък нашумя фолкът и на мен ми харесва. Е има и фолк, и фолк. Единият за святи чувства, а другия- глупости.

     - Значи, нещо за душата. Няколко диска.

     - Ивана. Наричат я певицата на народа.

     - Каквото Вие решите. Аз ще ги слушам и ще си мисля за очите Ви – пошегува се той, – такива като Вашите скоро не съм виждал.

     Момичето така се изчерви, че Иван се почувства неловко за шегата.

     - Някога слушахме Лили Иванова и Емил Димитров. Не съм забравил оная песничка – изсвири той „ Нашият сигнал”. – Тя беше паролата между моето момиче и мен…

     - Ето това е албумът с всичките му песни.

На диска с големи букви пишеше „ Моя страна, моя България”. Нещо отляво го прободе. Пое диска и бързо се овладя.

     - Госпожице, имаше една песничка на Лили, казваше се…- напрегна се той да си спомни заглавието, но то му убягваше от паметта. – Имаше нещо като „ Виж децата ни колко са пораснали”.

     - А!” Стари мой приятелю”. За нея ли питате? Вземете диска. Няма да съжалявате.

     Документите бяха готови. Подаде му ги друга служителка, също млада и хубава. Той ги пое и заедно с пакетчето с дискове ги хвърли небрежно в жабката на колата. Когато изкарваше колата от гаража, в огледалото видя, че момичето му махна с ръка. Той отвори прозореца и, без да се обръща назад, също му помаха. Заклати глава и се усмихна сам на себе си.

     Пътят до селото беше на дупки. Тук там нови ”кръпки” личаха по асфалта. Той криволичеше да избегне трапчетата, но се отказа и набра скорост. Като наближи табелата, усети сърцебиене и намали почти до спиране. Миналото се завърна с пълна сила.

     Отдалече видя двете сгради на училището. Те му изглеждаха тъжни и пусти. „Ваканция е, затова” - помисли си той. Паркира отстрани на пътя и слезе. Портичката я нямаше, а входната врата имаше неопределен цвят, олющена от боята. Той леко я бутна с крак и тя се отвори. Дъхна го лъх на застоял въздух. „ Но къде учат децата?” – зачуди се той. Огледа се и видя в двора две момчета, които ритаха топка. Махна им с ръка и те затичаха към него.

     - Тук ли учите? – попита ги Иван.

     Те усетиха акцента в говора му и стреснато се отдръпнаха.

     - Не. В другото - отговори му едно от децата и посочи сградата отсреща.

     - А големите? Къде?

     - Няма големи, няма малки. Всички сме заедно в един клас – дадоха отговор на въпросите му те и затичаха след топката. Иван се олюля: „ И деца ли няма вече?”

     Припомни си как цялата групичка на „ Шаро” ходеха на нивата на Еличка, до дома на чичо Кольо и стрина Къна, да берат синчец и макове за венците на 24 май, а после майка ù се оплакваше, че селските магарета са измачкали житото и ходеше да го надига, за да се жъне по-лесно като узрее. Домъчня му за двете големи сгради и излезе от двора със свито сърце. Искаше по-бързо да отиде на гробището.

     „Първо мама и дядката да ме видят, че съм се върнал, а после ще видим кой от останалите си е отишъл и кой е останал?

     Знаеше, че къщата е празна, но разчиташе, че някой от комшиите е жив.

„Стрина Петра я оставих много жилава, като черникова пръчка, а „ симсонката” чичо Стамен все пъшкаше, че не го държат краката – мислеше си той, докато се чудеше къде ще паркира. Напрегна се да си спомни как се казваше местността до гробището, но думата му убягваше. Нямаше жива душа по улицата. От време на време профучаваше някоя кола по шосето за Панагюрище и само димът от комините показваше, че в селото живеят хора. До всяка къща бяха струпани купища дърва за огрев.

     „ Дъбаците” – спомни си той името на местността.

     До портичката цъцреше чешмичка. „За да не замръзне, са я оставили да тече”. Наплиска лицето си и стъпи в калта, преди да влезе. Огледа се, но не видя никого.

„Къде ще ги търся сега? Ще започна от началото, до шосето. Имам време. До довечера все ще ги намеря”.

     Гробовете бяха чисти и подредени. Нямаше ги треволяците и храстите от някога и той спокойно надничаше в снимките на мъртвите.

     - Боже! Бащата на Елица! И майка ù.

     Направи сметка на годините и остана попарен на мястото си. Отвърза сезала на оградата и застана до гробовете. Имаше недогорели свещи и повехнали хризантеми в стъклена ваза, която се беше спукала от студа.

     „Някой се грижи за тях... Друг гроб!!! На кого ли е? – взря се той в паметника. – Дете! Божичко милостиви! На 9 годинки!”

     Мина му през ума Еличка, но бързо пропъди тая мисъл от главата си. Огледа цялото гробище и видя, че стара жена с мотичка чоплеше пръстта на гроб. Тя също го видя и се подпря на дръжката. Иван притвори вратичката и тръгна към нея. Поздрави я и тя се напрегна да си спомни дали го познава отнякъде.

     - Чие момче си? Не те познавам. Кой търсиш?

     Иван се срамуваше да каже името си. Тя приседна на пейката до гроба и промълви:

     - Тук са децата ми, а ето - това са двамата ми внуци – пресегна се тя и изтри праха от снимката на гроба до нея.

     Иван премести погледа си на съседния паметник. „Момиче! Ненавършило двадесет! - взря се в очите ù. - Познавам тези очи и косата”.

Мъчеше се да си припомни образ от някога, но не му се отдаваше. Старата жена проследи погледа му. Въздъхна дълбоко и каза, клатейки главата си:

     - Това е на Кольо и на Къна внучката. Лазаринка. Младо си отиде! – очите ù се навлажниха, но не се отрони сълза от тях.

     Иван се втурна в ограденото място.

     - Моите втори родители – с мъка се отрони от устата му. – Спал съм в сеното им, в ремаркето. Чичо Кольо, стрино Къно, почивайте в мир. Бог да ви прости!

     Жената го гледаше угрижено.

     - Ама ти, тукашен ли си?

     - Аз! Аз съм на Иван Икономов внук. На Гина и Спас съм син - призна си той.

     Тя го гледаше с безразличие.

     - Ми те Иван и Гина са ей там – посочи тя няколко гроба наляво от него.

     Иван не можеше да се помръдне от мястото си.

     - Тя Цанка на Лачо се грижи за всичките. Аз защо мисла, че те нямаха деца или войник им почина! Забравила съм… Ето – посочи тя с дръжката на мотичката. – Гина млада си отиде!...

     Иван не чуваше какво му говори. Гробовете нямаха ограда. От избелялата снимка го гледаха тъжни, измъчени очи:

     - Мамо! Майчице! – падна на колене върху гроба и закри очите си с длани. Страхуваше се да погледне снимката на другия гроб, за да не види в очите на дядо си обвинение за смъртта им.

     Жената положи сухата си длан на рамото му:

     - Те са добре горе. Недей да тъжиш за тях, я стани от земята. Е тук да седнем, до тях – извади тя кибрит и две свещи от джоба на палтото си и го покани. - Я вземи им запали, да видат на светло, че си тук.

     Иван реши да я попита, без да вдига главата си:

     - А Еличка познаваш ли я?

     - Ти пък. Та нали в една махала сме. Сина ми и тя все заедно излизаха.

     Иван я погледна изумен. Позна я по големите уши:

     - Стрино Ивано, ти ли си? Аз съм Иван. Не ме ли помниш? Колко пъти сме яли у вас качамак?

     Тя вдигна рамене:

     - Не те помна, чедо. Аз и тях не помня – посочи по посока на нейните гробове.

     - Ето! – извади той пари и ги сложи в ръката ù.

     Тя замахна сухата си ръка в знак на отказ:

     - На мен пари не ми трябват. Не знам защо не ме ще Господ. С тях да ме събере. На, на! Не ги ща.

     - Искам ограда да им направиш и хубави паметници.

Иван стисна изкривените и пръсти да задържи парите и отново клекна между двата гроба.

     - И на вас ще направя. „ Момините сълзи” ще ги преместя тук, защото това беше любимият парфюм на Дороти. Тя ще остане с вас. Дядка, обещавам ти! Кълна ти се, че ще се върна тук завинаги.

     Иван извади кутийката с праха на Дороти и я постави на цимента между тях.

     - Това тук е жена ми. Изгорихме я, за да мога да я донеса тук.

     Старицата започна да се кръсти.

     - Грехота е, чедо, че си направил това! Грехота е! Тук така не се прави! – не спираше да се кръсти тя и да гледа към небето.

     - Стрино Ивано, а Елица? Къде е тя? – искаше му се да научи за нея.

     - Далеч е. Нейните рано си отидоха. Ето там, в началото са. Една от внучките е с тях. Бог да ги прости! – пак се прекръсти тя. – Елица е в другата България. Аз сè питам за нея. Женена е и дяца има. По-лани бе дошла, та се видяхме на пътя. Убави дяца. Дъщеря и син. Тя си милее за селото. Викат, че книги е написала. Някой ми каза, че ги е чел.

     Иван не чуваше повече нищо… ”Омъжила се е, значи. Сложила е кръст на миналото. Забравила ме е…”

     - Ти деца имаш ли? – откъсна го стрина Ивана от мислите му.

     - Имам – гузно измънка той и, за да не го разпитва повече, зададе друг въпрос.

     - Ами чичо Стамен и стрина Петра живи ли са?

     - А, а! Петра е ей там, в другия край – вдигна тя мотичката, – а за Стамен не съм чула да бие камбаната. Живи сме, ама защо ли?

     В гробището влязоха две жени. Черните забрадки показваха, че са загубили близък. Те приближиха до тях и по-възрастната поздрави:

     - Добър ден, Иванке! Ето тук, за Бог да прости… Пшеница съм сварила… То дали ще се намери, не знам… Напоследък се сбърка „ реда за горе”. Какво направи тоя Господ, та ни почерни така? Булката ни! Я е погледни на какво заприлича, а детенцето ни!... - изплака жената. – Я си вземете от мекичките, да им се намери на мъртвите. Ти тукашен ли си? – обърна си тя към Иван.

     - Ами на Спас и Гина момчето! На дядо ти ли беше кръстен? – сети се тя изведнъж.

     - Ох, и те чудо притеглиха! Не знам!

     -  Спас и Марийка се запиляха нанякъде. Зарязаха всичко и не се върнаха. Живи ли са? – попита тя.

     Думите на жената го зашлевиха като плесница. Той не смееше да я погледне в очите.

     - Само тате. Баба и тя почина.

     - И ние ще си идем. Един по един. Като пилци. Не е прав! – прекръсти се тя. – Не е! Щом прибира децата, а нас ни прескача. Я, Ивана и внуците си погреба. Тук ред няма.

     Иван извади пари:

     - Ето. Не съм донесъл нищо за Бог да прости мойте и жена ми. Купете нещо.

     - О, о! Ми ти си млад бе, стрина. Вдовец ли си останал?

     - Да не дава Господ – изгорил я на прах. Я им покажи да видят. Тук ще я погребе, при Иван и Гина.

     Иван показа кутийката с праха на Дороти и я прибра в чантата.

     - Стрино Ивано, искаш ли да те закарам с колата до вас? – покани я Иван, но тя заклати отрицателно глава.

     - Недей, чедо! Виж, галошите ми са в кал! Да ти цапам колата… Аз оттук през моста и съм си у дома.

     Бутна вратичката между Стамен и тях. Едната панта беше откъртена и изскърца зловещо. Нещо в бурените се белееше. Той разтвори тревата и видя цъфнали кокичета, а стеблата на момината сълза стояха изсъхнали. Влезе в обора. Обиколи дворчето. Между избуялата трева стърчаха стръкове от хризантеми, заедно с повехнали цветове. По дуварчето тук-там липсваха керемиди и дъждът беше изронил тухлите. Надникна през дуварчето. То му се стори ниско, не му се наложи да се надига, както някога. Вдигна трупчето, на което дядо му някога цепеше дърва. То се разпадна в ръцете му, но Иван го прибра под навеса. Приседна на цимента на външната чешма. Спомни си черната престилка на баба си, в която тя бършеше ръцете си от водата като измиеше съдовете.

     Асмите си стояха нерязани и бяха станали като дървета. Асмалъкът от тежината беше провиснал до земята. Надникна през пердето да види вътре стаята си, но нищо не видя. Нямаше ключ, за да влезе. Пристъпи в съседния двор.

     - Има ли някой?

     Никой не отговори, но Иван видя, че от комина излизаше струйка дим. Той почука и отвори входната врата. Отвътре излезе топлината от печката. Стамен дремеше на диванчето. До него беше облегнато бастунче.

     - Я да видим кой е този юнак с тояжката? Добър ден!

     Старецът се стресна.

     - Какво викаш? Не чувам добре. По-рано като имах куче ме предупреждаваше кога влиза някой, ама сега хем не чувам, хем куче нямам. Умря. Заварих го един ден у комшията. Проснало се в оборчето. Побутнах го. Не мърда. Ревах като дете за него. Спас ми го беше оставил. Комшията.

     - Казах ти добър ден и честит Ивановден – повиши тон Иван и се засмя.

     - Е, е, е! На тоя ден някога комшията като сгрееше ракийка от първака и с туршийка. Като седнехме. Само тогава Петра не ми се караше, че съм си пийнал. Старецът ме канеше. Как да му откажа. Викаше ми: „Стамене, пийни една за мое здраве и една за Ванчо”. После се повтаряхме. Сега няма Иванови дни. Нищо няма. Никой не ми се кара, но и никой не ме черпи. Ти от града ли си? – сети се старецът да попита.

     - Дошъл съм да изкупувам стари симсонки – продължи да се шегува той и очакваше, че Стамен ще го познае.

     - Голяма работа са тия машини. Я сложи някое дърво на печката, да поддържаме огъня, че нали знаеш, храната и топлината правят борбата. От ония години какъв сняг имаше по това време, а сега все едно, че е пролет. Бях седнал пред портето, ама си викам: „Ще ти изгасне печката Стамене-е-е.” Влязох да сложа дръвца и съм задрямал – не спираше да бъбри той.

     - Аз на гости съм ти дошъл. Искаш ли да обядваме заедно? Ще завъртя с колата до магазина и ей сега ще се върна.

     - Къде ще ходиш? – викна старецът. – Я отвори хладилника в салона. Ония мойте от града ми го докараха, за мене. Те си купили още по-голям. Като доде някой от тях да нацепи дърва, го пълнят догоре. Разправям им, че не мога да изям това ядене, а и куче нямам, но те все носят. Добре, че ме тачат! Иначе… - надигна се той да стане, но Иван го спря.

     - Чакай! Стой тук. Аз ще видя какво имаш? Ти мен позна ли ме? – застана мирно като войник той пред Стамен.

     - Не съм. Ама тук всички са добре дошли. Идват от града много народ. Все приятели на мойте. Кър голям. Тук ловуват и за къпини доваждат като узреят за компот. Тук им е удобно. Докарат си бурканите, едно-друго и навънка на огъня. Дърва бол. До късно остават и спът тук. Той, комшията, ключ ми е оставил от къщата, та като не се хванат тук, у тях ги вода.

     Стамен се вторачи в лицето на Иван и вдигна рамене учудено:

     - Ще ми се да се сетя, не си ли идвал и друг път?

     - Идвал съм много, много пъти. Да поправяме симсончето. Не помниш ли?

     - Не се сещам бе, човек. Тя, моторетката, от сума ти години стои под навеса. Мойте искат да я изхвърлят, но аз не разрешавам. Викам им: “Само през трупа ми! После ако щете и къщата събаряйте”. Искаха в града да ида, моите лудите!

     - Чичо Стамене – не издържа той обясненията на стареца, – не си ли спомни вече? Всички ли сте ме забравили? Аз съм! Ванчо, комшията!

     Очите на стареца се отвориха широко. Той се помъчи да стане, но Иван клекна в краката му и ги обгърна с ръце. Положи глава в скута на Стамен и раменете му се разтресоха. Старецът сложи ръце върху главата. Пръстите му трепереха от вълнение.

     - Ванчо, чичов! Ти ли си бе? Къде се загуби бе, момченце? Я да те видя! – вдигна той главата на Иван и се вгледа в лицето му. – Колко си пораснал. Променил си се, затова не те познах. Защо така си побелял? Ей, това момче! – гушна го той бащински. – Видя ли къщата? Има бурени, че есента валя много. После мойте доде се наканят да дойдат да скубат тревата и тя зимата доде. Вътре е чисто. Булките отварят навсякъде, да се проветрява. Влиза ли?

     - Не съм. Нямам ключ. Само в двора постоях. Има време.

     - Върна ли се? – подскочи Стамен от радост. - Казвай сега, че нямам търпение. Я дай от хладилника голямата тенджера, зеле с кървавица, та докато си приказваме, да се стопли на печката. Ще ядем тук, че е топло и тук ще спиш. Ти ще ми разправяш, а аз ще те слушам. Ванчо, чичов, само ако да знаеш колко пъти съм те сънувал… Ух. А ваш′те... - забърса Стамен с ръкава влажните си очи.

     Иван стана рано сутринта. Облече екипа и излезе да потича. Срамуваше се да не срещне някой, който да го познае. Направи две обиколки, като се придържаше към полето. Отдалече видя двуетажна къща в двора на чичо Кольо и стрина Къна. Нямаше и помен от кокошарници и свинарници. Не можеше да се ориентира къде беше малката нивичка на Елица, откъдето беряха синчец за 24 май. Стана му болно. На синора някога беше заковал в земята синджир около три метра и в този радиус обикаляше малко магаренце. Малко по-далече от него се движеше свободно друго, по-голямо. То хрупаше изсъхнала трева, но не се отдалечаваше много от малкото.

     „ Хитро. Него са вързали, а тя няма да избяга. Ще се придържа около детето си - сърцето му подскочи в бърз ритъм - Животните, що са животни и у тях е развито чувството за майчинство и бащинство, а аз - какво е това наказание? Да не знам къде са децата ми? Дали Спас още носи оня поглед в очите си, който ме стряскаше нощем някога. А другите? Дороти, защо ме остави сам? Представа си нямаш колко ми е трудно да живея така?”

     Сънят му убягваше. Почти не спа тази нощ. Беше свикнал да чете вечер, преди лягане, а не си носеше вестници от града. Нито имаше книги. Намери нещо от Чудомир, но то не успокои духовете му.

     Стоя дълго време и почувства, че потта от тичането започна да сковава гърба му. Върна се по същия път, да не го срещат много хора.

     - Чичо Стамене – провикна се той през дувара. - Знаеш ли дали още съществува библиотеката в селото, да мина за една-две книги, че не мога да заспя вечер, без да почета?

     Стамен беше седнал на столчето на тераската пред вратата. Надигна се тежко на бастунчето, но Иван му подвикна:

     - Не ставай! Аз ще мина у вас. Забравих, че не дочуваш!... За библиотеката питам. Някога там работеше една жена, с особено име – Панка май беше. Забравил съм вече.

     - Ти с книжки ли се приспиваш? Я се разкърши из селото. Какъвто си убавец, може и някоя мома да намериш, да те завива да не настинеш – засмя се Стамен с глас.

     - Знаеш, че съм вдовец, комшу. За какви моми ми говориш? – смъмри го на шега Иван и си помисли: “Е, ако моята Еличка беше мома и аз ерген и да се срещнем.”

     - О, Ванчо. Ти вдовици да искаш. В селото е пълно. Щом не щеш мома, няма да те насилвам!

     Иван го тупна леко по рамото.

     - Чичо Стамене, през всичките тези години са ми липсвали шегите ти, а оная твоя симсонка няма да я забравя никога.

     - Ти остави това, ами виж да изядем някоя от манджите, че като додат в неделя с „ дисагите”, ще ме овикват, че не съм ял. За библиотеката не знам. Мене винаги стрина ти Петра ме е приспивала, аз не съм чел книги – добродушно се засмя Стамен.

     Иван излезе. Мина му през ума да отиде у Елица, да попита за нея братята ù, но не набра кураж и реши да се поразходи из центъра. Тук там бяха останали стари къщи. Всичко беше променено, на по два и три етажа. Отдалече видя читалището. То сякаш се беше смалило с годините и имаше неопределен цвят. Огледа се за големия дъб, но на мястото му беше застроен висок дувар и магазинче. Имаше хора и от една фургонетка сваляха каси с хляб. Чакащите си говореха и почти бяха преминали 70-те. Нямаше млади хора. Не видя и деца. Душата му се сви от мъка.

     „На това място Елица с трите нарисувани кръста спираше големите дъждове. Трябвало е параклис да построят, а не магазин.”

     Той мина край опашката и поздрави учтиво. Отговориха му няколко гласа едновременно. Чу, че една от жените попита другата до нея:

     - Кой беше тоя? Сигурно е на гости в селото. Непознат ми е.

     - Не знам! И аз не го познавам.

     Иван го заболя, но се зарадва, че няма да го заговорят и да започне да обяснява. На себе си каза: „Чичо Стамен, значи, не е излизал до кръчмето”.

     Насочи се към църквата. Бутна вратата, но тя беше заключена. „Трябва да оставя дарение, да я позакърпят и стълбата до камбанарията да подменят”.

     Влезе в читалището. Там някога беше библиотеката. Припомни си, че ходеха на кино и в тъмното с Елица си държаха ръцете. На втория етаж имаше открехната врата и той надникна. Жена на неговата възраст забърсваше с парцал праха по рафта. Тя го видя на прага и слезе от малката стълбичка.

     - Заповядайте! – каза тя любезно. – Какво ще желаете?

     - Добър ден! – вместо отговор поздрави той. – Вижте, искам нещо да ме увлече. Някоя книга. Преди лягане винаги чета.

     - Какво да Ви дам? – зададе тя въпроса по-скоро на себе си. Мина по редиците и се върна с празни ръце. Отвори чекмеджето на масата и сложи три книги върху бюрото.

     - Четат се леко, но когато човек е навън, нещата изглеждат сиви и тъжни. Аз много плаках, като ги четох. Жената, която ги е написала, е от селото и е в чужбина. Не ви познавам, а трябва да запиша данните Ви в картон – каза любезната библиотекарка.

     Иван мислеше за тъжните неща „навън” и заклати леко с глава. „Не изглеждат, а са такива. Поне аз съм го изпитал на гърба си”.

     - От селото ли казахте, че е? Може да я познавам? Колко жалко! Не си взех паспорта. Просто излязох да се поразходя, а не помислих, че трябва да се легитимирам някъде. А не мога ли да ги взема и като ги върна, ще нанесете в картона ми, че съм ги прочел – усмихна се той.

     - Разбира се. Ето, вземете ги. Аз за два дена ги прочетох. Да се надяваме, че ще Ви харесат.

     Иван взе книгите и бързо се прибра. Стамен дремеше на припек и се сепна, когато Иван му извика силно.

     - Чичо Стамене! Няма да ядем заедно. Ти обядвай. Аз ще полегна да поспя, че тая нощ не мигнах. Довечера, ако не прескоча до града, ще ти се обадя. Ти яж, чуваш ли? Няма да ме чакаш!

     Метна якето на стола и се хвърли по гръб на леглото.

     „Няма съмнение. Тя е! Рождената дата и всичко отговаря. Само фамилията и е друга – прободе го нещо в сърцето, – а казваше, че я влекат мъжките професии”.

     Отвори първата страница на една от книгите. Сърцето щеше да му се пръсне на парчета. Нещо го задуши като прочете посвещението:

     „ Посвещавам тази книга с много майчина и човешка любов на сина, дъщеря ми и семейството”. Върна се на кориците – и там тя – Елица. Щастлива! Усмихната! С бебе в ръцете си. Устните ù се раздвижиха и тя сякаш му прочете написаното под снимката.

     „ Обичам го това дете. То за мен е Луната и Звездите, в лицето на които молех Боговете да ни го подарят.”

     Хвърли книгата и се вторачи в тавана. В ъгъла една муха се бореше с наснованата паяжина. Той чу зова ù за помощ. Скочи и я освободи. „ Аз съм като нея. Загубен в лабиринта. Трябва да намеря децата. Да ги върна. Може и аз да имам внуци и внучка, а те не знаят, колко исках името на мама да се поднови. Защото никога не съм им го казвал, а те не познават мама.”

     Лек дъх погали бузата му. Той скочи уплашен и видя, че прозорецът се беше открехнал. Тюленото перде се размърда и ветрецът, като женска ръка, разроши косите му:

     - Мамо – едва чуто промълви. – Ти си тук, нали? Тази милувка е твоята. Никога не съм я забравил! Видя ли я, мамо, на книгата? Щастлива е! И сълзите ù са такива, а мойте горчат от сол.”

     Мъчеше се да овладее чувствата си, но не му се отдаваше. Скочи. Затвори прозореца и отново легна. Елица му се усмихваше от корицата. Променена, но той видя блясъка в очите ù. Взе първата книга и се зачете. Тя оживя в съзнанието му. Там, където беше плакала, той също бършеше сълзите си. Така и не разбра кога се стъмни. Когато приключи с четенето, главата го болеше. Направи си силно кафе. Допуши му се и цигара. Полковникът винаги му казваше, че те успокояват, но Иван никога не беше опитвал. Върна се от началото. Смяташе, че е пропуснал нещо между редовете. Искаше да намери поне една дума, една въздишка, дори една сълза от хилядите, които беше изпращала по облачетата, да беше за него. Искаше му се да го е имало в живота ù, един миг поне. Обвиняваше се, че не е бил до нея, да попива всичките и видове сълзи от тъга, от радост и щастие.

     „ Но с какво смятам, че съм заслужил един ред в „Испански дневник”? Та аз толкова я нараних! Оставих я като пречупено клонче, което е изсъхнало и постепенно се е загубило, като че не е съществувало. За нея животът са децата, съпругът и тя - всеотдайна, с много майчина любов им е посветила книгите си. Колко хубаво е написала за съпруга си, че е стълб, около който се въртят децата ù. Значи „ раната” е зараснала! Защо да бъркам с пръст в нея. Трябва да я забравя! Ще остава дарение за библиотеката и ще задържа книгите ù.” – реши Иван. Погали снимката на корицата, притисна ги до сърцето си и необезпокояван от никого, тихо си поплака.

     Навън Стамен чукаше с бастунчето на вратата:

     - Ванчо, ти да не си намери някоя вдовичка, да те е приспала. Не вечера и днес като не доде, си викам: „Има нещо. Ще ида да го вида.”

     На Иван не му беше до шеги. Не му се говореше дори с добродушния чичо Стамен. Искаше да остане сам със себе си и не покани стареца.

     - Боли ме главата. Затова не съм излизал. Май ме е хванал грип. Ти не влизай, че не съм палил печката. Стой си у вас на топло. Ще дойда утре да се сбогуваме. Отивам за тате. Ще го докарам тук.

     - Как няма да настинеш като няма кой да те завива нощем. А баща ти, докарай го. Той някога не пиеше греяна ракийка, но може там да се е научил. Хайде, почивай! – и като тръгна, се сети за нещо и викна - Ванчо, ми защо толкова бързаш? Нали викаше, че като мине юни ще го докараш.

     Иван му махна с ръка и не му отговори.

     Нощта премина в размисли. Книгите на Елица стояха до възглавницата му и той от време на време се пресягаше да ги докосне.

     - Трябва да потичам! – реши той. – Как ще шофирам така?

     Скочи на крака. Пооправи едно-друго и излезе. Студеният ветрец го охлади. Той затича по-бързо, за да се стопли. Селото изглеждаше като мъртво. Тук-там петлите, които се бяха „успали”, припяваха. Хората още не бяха се раздвижили. Ранобудните стопани подвикваха и галено говореха на животните си.

     „Никой няма да ме види… Ще мина край къщата им и ще се върна обратно. Ето тук сме стояли и тогава я целунах, когато ходихме с нашите у тях.”

 Той намали темпото, защото сърцето му нареди това. Отдалече видя, че на мястото на старата къща родителите на Елица бяха построили двуетажна. Пейката срещу портичката си беше все още там. Някога той с ножчето на дядо си издълба сърце с първите им букви, а Елица направи стрела и капки кръв. Пейката запечатваше всичките им разговори. Звънкият им смях. На горния етаж светеше. „Ами ако е тук?” – стресна се той.

     Искаше да мерне силуета ù на прозореца. Да ù махне и да се отдалечи.

     Силна кашлица на мъж от двора го накара да трепне. Някой запали лампите в постройката пред къщата. Той се почувства като крадец в ранното утро и избяга набързо, далече от дома ù.

     „ Защо трябваше да идвам? Да открадна спомени от миналото или да видя онова, издълбаното сърце с инициалите и стрелата, дали не го е заличила завинаги?” Бягаше от миналото. Прибра се изморен, плувнал целият в пот.

     Слънцето хвърляше вече първите си лъчи, но скрежта от нощта беше заледила стъклата на колата и чистачките само оставяха диря от движенията си. Иван си припомни зимите, когато беше дете. Като че беше вчера, когато баба му връзваше вълнения шал на устата. Обуваше гумените ботушки и с шейната го изкарваше в дебелия сняг. Пред очите му и сега стоеше снежният човек с пробитата тенджера на главата си, който пък дядо му въргаляше да стане много голям. После идваше калта. Лепкава. Не можеше дори да се отмие от ботушките. А сега няма снегове. Липсва и калта.

     - Чичо Стамене! Стана ли? Гледам, че пуши коминът. Да нямаш в чайника топла вода, да разледя малко стъклата.

     - Ей, сегичка. Един липов чай не щеш ли? От вашата липа го набрах. Моята като цъфне, цялата улица мирише.

     - Нямам време. Закъснявам – бързо му отговори Иван. Хвърли чантата в багажника и с трясък затръшна входната врата.

     - Нещо ми се видиш нервен. Да караш полекичка, че снощи пак дадоха по телевизора…

     Иван не го доизслуша докрай. Свирна му с клаксона и изфорсира мотора.

     - На добър час! – викаше Стамен и махаше с тояжката. Някакъв глас изкрещя в ухото на Иван:

     „Егоист! Бързаш да избягаш, нали? Но от съдбата не можеш!”

     - Дороти, ти си виновна! С оная снимка в рамката!

В последния момент видя жена с престилка и кърпа на главата си. В ръката ù имаше тънка пръчка, а до нея насред шосето и двете ù козички. Бясната скорост не му позволи да намали и той затвори очи.

     - Проклятие! – изкрещя. – Убих човек!!!

     Когато ги отвори, видя жената отстрани на пътя. Иван бутна вратата да излезе и я чу да кълне:

     - Да ги убий Господ, дано! Пият по цели нощи и се качват да карат!

     Беше като закован. Нямаше сили дори да излезе, а само държеше вратата отворена. „ Оня” глас пак му напомни за себе си: „Няма да успееш да избягаш! Не бързаш! От сърцето не се бяга”. Той махна с ръка да го отпъди и слезе от колата.

     - Направих ли Ви нещо? Моля Ви, ударих ли Ви?

     - Малко остана да ми пребиеш животинчетата. Ми карай по по-леко! Закъде си се разбързал? – скастри го жената и подкара двете си козички.

     Иван запали двигателя, но не потегли веднага. „ Нещо става с мен? Трябва да ме види психиатър. Господи! – прекръсти се той и сключи ръце за молитва. – Прогони дявола! Имам трима сина. Затова ли ми помогна да се върна? Да се изкушавам. Искам да забравя миналото! Моля те, сложи на него онези, трите кръста, за да спре да ме боли!”

     Потърси хапчетата. Сложи две от тях под езика и потегли, без да форсира двигателя. Излезе от селото. Двете хапчета не успокоиха нервите му. Отби на отсечката и спря:

     - Не мога да карам така. Тръгнах, без да се каня, без да обмисля още веднъж нещата докрай.

     Гласът отново се обади:

     - Не си тръгвай! Ти бягаш! Боли те за това, че не те е имало в живота ù! А защо трябва да си там? Ревнуваш я от децата ù, от животните, за които пише, че обича. Завиждаш на щастливите ù сълзи. Та ти си готов да смесиш чувствата, с които мразиш и прощаваш. Не познаваш Ралин. Той е написал за теб:

                                  „ Време е за себе си да обобщиш

                                    И да търсиш вътрешна опора.

                                    Ти не ставаш зрелище за много,

                                    А бъди си сам, единствен зрител,

                                    И си вярвай, предано и строго,

                                    Само в туй, което си изпитал”.

                                    Трябва да разбереш, че няма раздяла. Има съдба”.

     - Какво да направя? – попита той собствения си глас. Беше спрял близо до голяма дупка на шосето, пълна с вода. Тънка ледена коричка като че беше гушнала дупката в топла прегръдка. Едно сухо листо долетя отнякъде и кацна върху леда. „ Стряскаше” се от минаващите коли и се мъчеше да се „ прикрие” от тях, като се местеше от мястото си и всеки момент щеше да излезе от шосето. Дойде толкова близо до предната гума, че Иван отвори вратата и го взе. Стисна го нежно в дланите си да го стопли и тихичко му заговори:

     - И ти си като мен! Не знаеш накъде да поемеш. Тъжно и само. Мене така цял живот ме буташе вятърът и аз не се научих да се движа сам. Ето, сега съм спрял... Не знам пътя и чакам някой да ми го покаже. Искам помощта на един глас и когато ми нареди „ назад” или „ напред”, ще тръгна! Не знам гласа на кого е? Моят? На жена ми? На баща ми? А може и на съдбата да е? Не знам!

     Остави сухия лист на седалката и погали краищата му, да се опънат. Вгледа се в по-грубите нишки, които го кръстосваха по дължина и ширина. Отвори лявата си длан и се вгледа в линията на съдбата си. Тя приличаше на листото. Отвори прозореца. Отвън нахлу свеж въздух. Остана така замислен. Чакаше студът да го отрезви и да вземе решение кого да потърси най-напред, за да поиска прошка. Елица ли или баща си?

     Видя как две коли се разминаха точно срещу него и „прегръдката” на дупката като ветрило се разпръсна на парчета и раздробените кристалчета лед, примесени с вода, се изсипаха върху вратата на колата му. Спомни си очите на момичето, от което я нае и се сети за дисковете. Взе решение да стои на едно място, докато се оправи и потърси пакетчето в жабката. Отвори го. „Моя страна, Моя България” му се наби в очите, той заклати отрицателно с глава.

     „Само това ми липсва на депресията. Нещо от фолка ще ме разведри… Ивана. Коя е тя?”- и си спомни, че служителката от агенцията за коли под наем, му каза, че е певицата на народа. Пусна диска. Зазвуча плътен глас, като оня, който го преследва, след като прочете книгите на Елица. Заслуша се:

                               „Ако някой ти каже, че любовта си отива

                                 Ти не вярвай му, а питай мен”

                                 Иван опъна седалката назад и затвори очи:

     „Мене също могат да попитат? – даде отговор на певицата, – но аз не мога да отговоря точно коя от двете ми любови си е отишла - Дороти или Елица. Имаше я на езерата, в очите на Дороти и до последно не си отиде, но аз не съм сигурен дали тя виждаше същото. Даже не знам дали е имало. Може би е била самотата и оная болка в слабините ми, която надделя и се превърнах, като дете намерено на пътя, между много минаващи коли, в Торонто в чуждата държава. Гушнато в прегръдката на непознатата, която ме намери и почувствах топлината на рамото ù. Това ли беше любовта? Или пък оная искра, която превръщаше нощта в ден. Лекото докосване на пръсти и устни. Кое от всичко това… И ето от години съм вдовец. С три големи деца, без да знам нищо за тях. Тъжен и сам. Завърнах се да търся едно минало, което безвъзвратно си е отишло от живота, а е оставило следи в едно ъгълче, там някъде в сърцето ми и не спира да го ръчка. Болката е силна, но трябва да я понасям.”

     - Ти си слаб! – обвини го отново „гласът” от миналото.

     Ивана продължаваше да пее. Беше пропуснал да слуша, унесен в мислите си.

                       „Разруших всички мостове, да не се завърна.

                         Внушавах си, че в минало ще те превърна!

                         Ти никога няма да знаеш,

                         Че не мога да те преживея,

                          Ти никога няма да знаеш,

                         Че се научих без теб да живея.

                         Ти никога няма да знаеш,

                         Че душата плаче и стене!

                         Ти никога няма да знаеш,

                         Че още си всичко за мене!”

     Иван скочи от опънатата седалка. Удари с всичката си сила волана и той подскочи в ръцете му. Стисна го с дланите си и върна диска отново.

     „Божичко, но какво пее тази жена? Страдала е, и нея самотата я убива. Какво ли е на душичката?” Завъртя копчето. Всяка нотка от гласа ù го удряше през лицето. Сърцето му се сви на топка.

     „Душата плаче и стене”. Дали текстът е неин, или го е написал някой с разбит живот, а може и на Елица да е. Тая рана, дето ù я нанесох, да я е накарала да грабне перо и лист и да е изляла душата си. Да е рушила мостове, да не се завърна аз и сигурно го е правила, защото нея Боговете я обичат и слушат. Ако е нарисувала онези три кръста на влажна пръст и Ги е помолила.

     „Гласът” отново се обади: „ Ако не си обичан… просто си никой”.

    Диска въртеше друга песен: „ Но сърцето не ще и не ще да го разбере”.

     „И моето е такова, неразбрано!  Набивам му истината. Говоря му, че всичко е минало, а не мога да го сменя с друго. Ще си го търпя! Хайде, мое неразбрано сърчице, да се успокоим, а Ивана ще ни пее за самотата си.”

     Начерта маршрута си до Сатовча и бавно отлепи колата от калната отбивка.

     - Жалко, че не е лято, да спра на някоя полянка с полски лайкучки и синчец и да опитвам вкуса на тревичките. Колко глупав съм бил в очите на другите! На полковника. Така и не намерих смелост да му поискам сметка за стореното. Всичко е в миналото! – махна той с ръка и смени диска.

     Разнесе се гласът на Лили Иванова. Позна го. Беше същият от някога, но вече не пееше за радиото си, а за любовта, която ù се изплъзваше и тя обвиняваше ръцете, че са виновни за това.