КРАЯТ НА ПРОКЛЯТИЕТО

     Елица седеше сама в парка на студената пейка и наблюдаваше щъкането на гълъбите в росната трева. Земята беше мокра от дъжда, който се изля преди няколко дена, а слънцето още не беше подсушило росата. С пръчка драскаше по влажната пръст и с ходилото настъпваше написаното и отново правеше знаци.

     Ръката се задвижи сама и нарисува един кръст, после друг и трети. Те зловещо изпъкваха на фона на зеленината в красивия парк. Близо до нея кацна една птица.

     „Нито гълъб. Нито яребица” – каза си Елица.

   Пернатото гордо разглеждаше терена. Стъклените ù очи като че ли видяха трите кръста и тя, стресната от гледката, разтвори големите си крила и полетя нагоре и кацна на едно дърво.

     „Тя е сама, но има небе. А аз – нямам криле, нито небе и съм сама. В една чужда страна. Далече, далече от асмата и моето поточе. Още по-далече от моето внуче”    Извади снимките и за кой ли път разгледа очите. Положи малката снимка на Иван, скътана от ония години, върху другата по-голяма на внучето си. Двата погледа я накараха да потръпне. Обзе я странно чувство. Трите кръста стояха в краката ù. „Нещото”, което ръководеше живота ù, ръката ù да пише, строго нареди:

     - Този поглед е от миналото, но очите не са мъртви. Преродили са се в любимото ти внуче. Ти не можеш едновременно да мразиш и обичаш. Изтрий ги!!! Един след друг! Направи го! Помоли Боговете да спрат „дъжда” в тези очи завинаги. Така ще заслужиш любовта на любимите ти същества! Хайде! Направи го!!! Сега!!!

     Елица стана от пейката. Погледна небето. Махна на гордата птица, която литна от дървото и се загуби в синевата. Погали с ръце един по един трите кръста. После стъпи отгоре и ги заличи от влажната пръст. Падна на колене, затвори очи и тихо зашепна:

     - Мили Богове. Вие винаги сте изпълнявали моите желания. Аз в миналото направих грешка и вие не ме спряхте... Аз проклех!!! А казват, че клетвите се връщат. Затова ли, мили Боже, си дарил очите от миналото, да притежава внучето ми?!? Можете ли, Богове, да изтриете тези три кръста, за да се развали проклятието, и дарите здраве и живот на любимите ми същества”.

     Небето притъмня. Лекият ветрец донесе отнякъде облаци и закапаха едри капки. Те се сляха със сълзите ù, но тя не нарисува отново трите кръста, както правеше някога, да спре дъжда, а остави той да намокри косите и продължи да носи тежестта на живота си, върху крехките си мокри рамене.

                                                         ЗАВРЪЩАНЕТО

     Полковникът видя, че в другото крило на къщата свети и сърцето му лудо заби:

     - Върнал се е, но защо не се е обадил от летището и не е дошъл направо у нас?... Може късно да се е прибрал нощес!

   Нещо в стомаха го присви.

     - Ще ида. Няма да го чакам!

    Стори му се дълга минутата, докато се отвори вратата.

     - Дошъл си си. Гледам, че свети – Прегърна го Дамян, но в прегръдката на Иван усети лека студенина.

     „Така ми се е сторило. От носталгията е.”

     - Казвай сега, че нямам търпение. Видя ми се целя вечност отсъствието ти. Как е там? Баща ти?...

     - Сядай! Ще пиеш ли кафе с мен? Много имам да ти разказвам. Тате с бастунчето, но има до него човек, на който може да разчита.

     - Наел си някой да го гледа ли? – Учуди се Полковника.

     - Аз не! Той сам се беше оправил! Една жена...

 Дамян занемя от учудване:

     - Ванчо, какво ми говориш? Истина ли е, или се майтапиш с мен?

     - Няма шега, няма измама. Тя е добър човек и се грижи за него… Слава на Бога! Остави го тате, имаме за друго да си говорим. По-сериозно... Как го искаш кафето?

     - Слабичко. Оня ден ходих на кардиограма. Нещо „машинката” ме дъни. Стегна ме, като с обръч, та не мога въздух да си взема... А още не съм ходил до България! Говорим си с Хриси, една екскурзийка ще ми се отрази добре. Малко по морето, на балкан и ще се приберем. Налегнала ме е една мисъл, че може да не издържа…

     - Я, стига. Ти си се отпуснал, докато ме е нямало – но наум си каза „То това ти се полага, но дано не е сега, че ще ми трябваш още”. Отивам да направя кафето... Искаш ли да закусим заедно?

     - Че аз какво имам да правя? Хем ще ми разкажеш за баща ти. Много ми е интересно! Някога такива работи рядко се случваха.

     Иван отиде в кухнята. Замириса на кафе и ароматът се смеси с друг на пържени яйца с бекон. Дамян видя на дивана книги. Любопитството и бездействието го накара да посегне на една. Разгледа корицата. Заглавието го заинтригува – „Сигурно е чел, затова ми изглежда толкова странен. А може и да не ми е простил за истината, която му казах преди да замине”.

     Прелисти страниците и напосока спря на една. Зачете се с любопитство. Така беше се унесъл, че не видя Иван като влезе с таблата.

     - Какво правиш? – Дръпна книгата от ръцете му той с яд.

     - Зачетох се, защо? Трябва да ги дадеш на Хриси да ги прочете. Направи ми впечатление ето това...

   Посегна да вземе книгата, за да покаже, но Иван остро реагира:

     - Остави, моля те! Не усложнявай нещата! 

    Дамян остана като попарен.

     - Ванчо, какво ти е? Изглеждаш променен и много нервен? Случило ли се е нещо? Ако искаш можеш да споделиш с мен. Знаеш, че…

     Иван го прекъсна:

     - Няма нищо за споделяне! От завръщането е. Дълъг път. Изморен съм.

     - Ако искаш, ще те оставя сам? Почини си. Имаме време да си говорим. Не ми се пие кафе, знаеш ли, пак ме стегна нещо. Да взема ли една от книгите?

     - Не!!! – Те са много специални за мен. Остави! – Реагира Иван и я дръпна от ръцете на Дамян, който се беше ококорчил от изненада.

     - Подарък ли са ти? Аз ще ги върна бе, човек, няма да ги изям... Добре, ще ги взема, като ги прочетеш.

     - Чел съм ги!!! Пет пъти вече, но ще ги чета отново.

     - Значи е нещо специално, така ли да разбирам?

     - Виж! Ще ти кажа. Писала ги е Елица – Измънка той.

     - Елица!!! Гаджето ти от някога е написала книги? За теб ли се отнасят? – Задаваше въпрос след въпрос Дамян.

     Иван почувства това като плесница през лицето си. Отиде до прозореца и погледна навън.

     - Не! Не! Тук няма нито една дума за мен... Нейния живот е описала, а не моя. Там са децата и семейството ù. Има и внуче. Виж – Обърна той една от книгите.     

   Дамян видя жена на възраст около 55 години, но не позна момичето от миналото на Иван.

     - Това не е тя! – Отсече той – Да не си сбъркал?

     Доближи по-близо лицето от корицата до очите си.

     - Не, не е тя! Изобщо няма нищо общо!

     - А аз как ти се струвам? Същия ли?... Ами ти? Я се виж в огледалото!!!

     - Е, де! Нищо не казвам! Та аз само веднъж съм я видял – Сконфузи се Дамян – Срещна ли я? Говори ли с нея? Казвай!

     - С какви очи и откъде кураж? Срамувах се от себе си... Тя е щастлива. Има деца и съпруг... Защо трябва да я виждам?

     - Струва ми се, че има защо. То е изписано на лицето ти... Ванчо, чуй ме! Времето е заличило дирите ù, но в сърцето те са останали. Едно обаждане нищо не ти е коствало. И какво пише? Ще ги прочетем, и аз се заинтригувах. Не може нищо да няма за теб... Ти от вълнение си бързал да четеш и не си разбрал.

     - Виж, Дамяне. Не съм бързал, а БЯГАХ!... Щях да се побъркам. Започнах от завист да си говоря сам. За малко да убия една жена с двете ù козички... Абе нещо ми стана от тия книги. Превърнах се в пубертетчо, загубил акъла си от ревност. Аз вместо да се радвам, че е щастлива… полудях. Ще отида на психоаналитик.

     Дамян разбра причината за лошото настроение на Иван и си отдъхна. Напрежението му се изпари. Вече не го бодеше сърцето.

     - Я сипи едно кафе, пък каквото ще да става.

     Настъпи мълчание. Иван ровеше в чинията с яйцата, но нямаше желание да преглътне нито залък, а Дамян не посягаше към чашата с кафето.

     - Нещо те измъчва? Съжаляваш ли, че си отиде?

     Иван не отговори. Остави вилицата в таблата и я бутна напред.

     - Дамяне, не е това! Знаеш, че не е! Та аз всичко, което изживях там, беше почти четиридесетгодишният ми сън. Ти няма да го почувстваш, ако ще сто пъти да си идеш. Взел съм решение. Ще се върна! Завинаги, но преди това трябва да оправя всичко тук. Съвестта ме преследва. Дирите от някога, дето казваш, че са останали в сърцето ми, искам да ги залича. Да им сложа кръст…

     Пак настъпи тишина. Пръв я наруши Дамян.

     - Това, което говориш, ми се струва малко необмислено. Ще зарежеш тука всичко това, което гради толкова години…

     Иван го прекъсна:

     - Аз съм градил? Я не се занасяй с мен! Знаеш, че всичко е на Дороти. Не е мое и знаеш ли какво още съм решил?... - Ще ги търся, и съм сигурен, че ще ги намеря…

     Тишината се стори на Дамян много тягостна и отново го стегна отляво.

     - Кого ще търсиш? – наруши мълчанието той.

     - Децата! И ти си този, който ще ми помогне да ги открия. Знаеш по-добре от мен какъв е начина!... Всичко, което имам, е тяхно. Трябва да им го върна, то не ми принадлежи и ако не го направя, Бог да ми е на помощ. Което е мое, ми стига да изживея няколко живота, така че… Всичко останало, ако те не го пожелаят, ще го даря на бедните, до последния цент!

   Гласът му потрепери и от устата му се отрони дълга въздишка. Очите му се замрежиха.

     - Не знам каква ще е цената... Да я платя и да ги върна. Срамувам се, че мисля да откупя обичта им. Сигурно ще ме намразят повече, но не е това, което желая да направя. Всичко, което беше нейно, се полага на децата ù, на моите деца и ще им го дам!

     Дамян беше забил поглед в пода и не желаеше в този момент да погледне в очите на Иван. Знаеше какво ще види там.

     - Ще ми помогнеш, нали? Да ги намерим, пък!... Толкова искам всички заедно да идем до България. Ей така, да им я покажа. Да знаят откъде е тръгнал коренът им.  Сигурно са променили имената, които аз им избрах като се раждаха… - Преглътна той горчилката в устата си. – И тате ще си иде без да ги види. Трябва да бързам. Моля те, да ми помогнеш да стане скоро. Христина познава много важни личности от миналото на Дороти, да попита, все някой знае нещо за тях…

     Иван припомни от детските си години приказка от баба си: Баща показал със сноп пръчки как трябва да живеят децата му, задружно, и като отделял една по една, как силата им се губи, а всички заедно никой няма да пречупи.

     Дано и те не са така, защото ако са се разпръснали и не знаят нищо един за друг, тогава как ще ги открия? Как? Ако беше жив на Дороти баща ù, щеше с един пръст да му ги докара.

     Дамян се надигна тежко.

     - Ванчо, аз ще си ходя. Виждам, че трябва да останеш сам с мислите си. Искам да се успокоиш! Ние с Хриси каквото можем, ще помогнем. Ще ги открием момчетата, я вдигни глава. Ако пък се окажат внуци, внучки, леле колко ще се черпим... Виж Елица, и тя баба е станала !

     Иван не му беше до шеги, но погледна натам и срещна очите ù: Тя като че ли кимна и потвърди думите на Дамян:

     - Благодаря ти, Еличке – промълви той. Твоите трите кръста ще ми помогнат. Нарисувай ги, моля те, и се помоли Бог да ми е на помощ.

     Иван не разбра кога Дамян се беше измъкнал, но го видя през прозореца, че бавно върви през градината и трудно взе първото стъпало на къщата си.

     - Трябва да поживееш още! Ти грях имаш да изкупуваш, толкова, колкото и аз!!!

     Не знаеше откъде да започне. Адвокат ли, частен детектив ли? Не можеше да съсредоточи мислите си. Реши да почака един, два дни, за да прехвърли всичко онова. Да направи план на действие.

     Нещата вървяха бавно. Иван губеше търпение и изкарваше всичко върху Дамян. Не се притесняваше да го обвинява за миналото, а той само с длан натискаше мястото отляво, там, където беше сърцето му и мълчаливо поемаше  ударите.

     Месецът измина без отговор на нито едно запитване. Иван не можеше да си намери място. В душата му беше пусто и празно. Слушаше дисковете, които донесе от България. Захлупваше с възглавницата лицето си и хапеше устните си до болка.

     Дамян спря да идва, за да не го дразни. Ставаше му болно, като гледаше мъката в очите му. Един ден не издържа и го попита:

     - Ванчо, какво става с теб? Какъв човек беше, а сега?

     - Какво сега? Искам да намеря децата си! Това ли ме е променило? – Сопна му се Иван. - Забравил съм лицата им! Мъча се да си ги спомня, като деца. Откакто бащата на Дороти ми ги отне, никога не съм ги сънувал, но сега без тях животът ми е без смисъл.

     Иван повишаваше тон. Лицето му почервеня.

     - Успокой се! Моля те! Не драматизирай нещата! Имай търпение и престани да пъхаш тия хапчета в устата си! Откакто съм влязъл, вече втори път го правиш. Ще привикнеш организма и няма да ти действат! Ако продължаваш така, няма да идвам!

     Иван се надигна от леглото. Дръпна пердето и видя, че валеше сняг. Снежната покривка не беше покрила всичко. Райграсът в градината тук-там се зеленееше, а на някои места се бяха образували бели калпачета. По клоните на големия бор до къщата се беше  задържал един пръст пухкав сняг. Наблюдаваше едрите снежинки, как плавно идваха от небето и тежко се настаняваха върху предишните. Малка пъргава катеричка притича по бора и заскача без страх от клон на клон. След нея се сипеше като кристалчета снегът, натрупан през нощта.

     Погледът му се премести към пътната врата. Върху пощата беше се задържал повече сняг и приличаше на голям калпак. Навън стърчаха списания и вестници.

     „Откога не съм прибирал пощата? Минавам край кутията и заминавам, а не ми коства нищо да взема нещата. Всичко се е намокрило!” – Скастри се той наум.

     Наметна якето и без да го закопчава, излезе навън. Студеният въздух го освежи. Взе пощата, изтупа снега от списанията и бързо се вмъкна в къщата. Хвърли всичко на бюрото си. Няколко плика се плъзнаха между другите неща. Той грижливо ги отдели и едно по едно ги прехвърли, без да ги отваря. Едно от писмата като че затопли пръстите му. Опипа го и разбра, че има картичка.

     - Много рано се е сетил някой за мен. Коледа още не е дошла – Мислеше си, докато късаше плика. От писмото изпадна снимка и полетя като пеперуда към пода. Иван се наведе и я обърна. Оттам го стрелнаха две усмихнати очички на дете. Отвори големия лист и видя нарисувана малка ръчичка. Под изображението пишеше с български печатни букви:

     „Дядо, това са моите пръстчета…”

Иван се олюля. Успя да се задържи на ръба на бюрото и се добра до дивана. Отново впери поглед в написаното.

     „Аз съм Габриела и тати държи ръчичката ми, да ти напиша, че не те познавам, но много те обичам!”

     Сърцето му спря от болката, която го преряза. Натисна мястото, но обръчът не го отпускаше. Отмести погледа си от написаното и посегна към шишенцето с хапчетата върху бюрото, до трите книги на Елица. От снимката ù го пронизаха очите. Той прехапа устни, а тя го скастри:

     - Я се стегни!

     Взе снимката на детето. Вгледа се в усмивката и прехвърли поглед нагоре. В очите му съзря „езерата от любов” от някогашната Дороти. Руси къдрички немирно падаха по челцето, а останалата част от косата беше разделена на две. Червени панделки красяха двете му плитчици.

     - Ще умра… Божичко, дай ми сили. Моля те! – Сключи ръцете си той за молитва.

     Мъглата в очите му пречеше да прочете останалата част от писмото:

     „Татко, мина много време, но дирите в сърцето ми не са се заличили. Липсваш ми. Искам да се съберем на Коледа, или при теб или при нас. Иван също ще дойде. За Питер не знаем нищо, но се надяваме, че до Коледа ще го открием. Пропуснахме много време, а животът си отива бързо. Трябва да наваксаме загубеното. Обичаме те! Твой син Спас, малката Габи и съпругата ми Маги. Това е телефонът ни, ако решиш да ни се обадиш.

     Иван доближи нарисуваната ръчичка до устните си и едно по едно целуна малките пръстчета. Притисна „съкровището”, което Бог му изпрати в този зимен ден  до сърцето си.

     - Внучка!!!... Внучка!!!... Габи!...

     Набра номера на телефона, който Спас му пишеше и с мъка промълви:

     - Сине, ще се съберем на Коледа тук, във вашия дом. Ще ви чакам!...

     Влага замрежи очите му и думите не излизаха от устата.

     Иван суетно местеше салфетките и посудата и пречеше на двете жени, които нае да приготвят вечерята за Коледа. Няколко пъти отвори фурната, без да сложи ръкавица и изгори пръстите си. Нервничеше, за това, че на някоя от кутиите с подаръците не стоеше добре панделката.

     Дамян няколко пъти му направи забележка за хапчетата, а накрая ги издърпа от ръцете му и ги изсипа в мивката.

     Когато навън спря кола и тримата замръзнаха на местата си за момент. Иван опипа джоба си да провери дали е там кърпичката и се понесе навън. Спас свали чантите с багажа от колата и когато се обърна, видя, че баща му тичаше по пътеката. Иван се чудеше кой да прегърне най-напред. Няколко дена под ред си представяше как ще подвие колена и ще падне в краката на сина си, за да го помоли за прошка, но като видя Габриела как беше разперила ръчички, като птиче в полет, я грабна в прегръдките си. Тя обви ръчичките си около него. Стисна я до болка и отново направи опит да подвие колене, но Спас хвана свободната му ръка до лакътя и спести унижението да падне в краката му:

     - Моля те, татко! Какво правиш? Двамата силно се прегърнаха. Едрите снежинки прикриха мъжките им сълзи.

     Друга кола намали и спря пред къщата. Иван мислеше, че сънува и изтри очите си да се увери в противното.

     Малки дяволчета играеха в очичките на малката. Тя подскачаше от крак на крак и обикаляше цялата къща. Иван дори в сънищата си не беше мечтал за това.

     Катедралата се пълнеше с хора. Органът отекваше в душата му като камбана. Той потърси място до фигурата на Богородица и Младенеца. Наколеничи и се вторачи в очите ù.

     - Помолила си я, нали? Направила си го заради мен, когато се умори да ме гледаш тъжен и сам. Елица е изтрила трите кръста, нали? Ти си я накарала да го стори по твой начин. Благодаря ти!!!Ще я потърся! Обещавам! Само на нея прошка не съм поискал! Кълна ти се, Богородичке, че ще го направя!