КРАЯТ НА ПРОКЛЯТИЕТО
Елица седеше сама в парка на студената пейка и наблюдаваше щъкането на гълъбите в росната трева. Земята беше мокра от дъжда, който се изля преди няколко дена, а слънцето още не беше подсушило росата. С пръчка драскаше по влажната пръст и с ходилото настъпваше написаното и отново правеше знаци.
Ръката се задвижи сама и нарисува един кръст, после друг и трети. Те зловещо изпъкваха на фона на зеленината в красивия парк. Близо до нея кацна една птица.
„Нито гълъб. Нито яребица” – каза си Елица.
Пернатото гордо разглеждаше терена. Стъклените ù очи като че ли видяха трите кръста и тя, стресната от гледката, разтвори големите си крила и полетя нагоре и кацна на едно дърво.
„Тя е сама, но има небе. А аз – нямам криле, нито небе и съм сама. В една чужда страна. Далече, далече от асмата и моето поточе. Още по-далече от моето внуче” Извади снимките и за кой ли път разгледа очите. Положи малката снимка на Иван, скътана от ония години, върху другата по-голяма на внучето си. Два ...