Jan 4, 2013, 4:18 PM
Критикарят
7 мин reading
Айде сега, хубава работа! То си е ясно, че идеални хора няма, ама някои пък са толкова тънко обидни - една дума да им кажеш, и веднага те нарочват за критикар. Абе, комплексари. Вместо да се замислят и да коригират недостатъците си, наежват се, начумерват се, и като почнат да ме плюят...
Та тази дума, критикар, де, те са я измислили, тия – вечно сърдитите. Защото правилната дума е „критика”, ама не, на тях не им отърва, не им звучи достатъчно обидно за мъдър човек като мен, който единствено иска да направи света около себе си малко по-съвършен, посочвайки кривините с цел ликвидирането им.
Аз иначе не съм конфликтна личност, макар недоброжелатели да са ме нарочили точно за такава, хрисим човек съм, на мравката път правя, дето има една дума. Само че от малък още имам някаква непоносимост към хорските недостатъци, и като си помисля, май това качество ми е вродено. Защото имам сведения, че съм го проявявал откак съм почнал да говоря, а много вероятно и да е отпреди това, но да не са ме разбирали.
Например чувал съм майка ми да разправя, че съм бил проблемно дете – срещала големи трудности в храненето и обличането ми, защото още тогава съм проявявал характера си на взискателен човек, който не се задоволява с какво да е, а се стреми към най-доброто. „Боже, какво капризно дете беше!” – възкликва и до днес тя с повод и без повод, и вече отдавна съм се отказал да ù обяснявам, че това не са били капризи, а вроден стремеж към съвършенство.
Като ученик например винаги се дразнех, когато учителите ми пишеха по-ниска оценка. Откъде-накъде, на какво основание, когато аз уча по тяхната метода на обучение. При това винаги съм бил достатъчно точен да забележа, че именно те, в по-голямата си част, не преподават материала стриктно по учебника, и не съм пропускал да им го посоча. Така че, ако имат някакви забележки, вината си е тяхна, не моя, и пишейки ниска оценка на мен, всъщност оценяват собствената си некадърност.
Естествено, навличах си много неприятности с тази моя искреност, и от само себе си се разбира, че при това положение дипломата ми нямаше как да е блестяща, но това не ми попречи да остана верен на принципите си. Както и фактът, че нямах ни един приятел, защото и най-доброжелателно настроените ми връстници си имаха своите кривинки, но предпочитаха да се цупят или налитат на бой, вместо да направят полезни изводи за себе си.
Карай да върви, си казах, и сам воинът е воин. Те, нашите, много се дразнеха, какво остава за чуждите. Постоянно ме съветваха да го давам по-кротко с критиките.
- Няма идеални хора, бе мама – кротко редеше майка ми – Бива ли така? Само врагове си създаваш.
- Не мога да съм лицемерен, мамо – и аз така кротичко ù отвръщах – както сте вие с баща ми, например. Да се чудиш на кого съм се метнал такъв искрен и прям!
Татко беше по-избухлив, та направо си ме пердашеше понякога след подобни забележки. Абе, груб човек, прост, а седнал акъл да ми дава. Нямало да си намеря работа с тоя мой характер – глупости! Тя, работата, ако от характера зависеше...
Добре, че чичо ми е човек на място, нищо, че и той малко грубоват си пада, ама нали са рода с баща ми – няма как, та ми намери едно местенце в читалището. А, заплата хич я няма, символика някаква, директорът голям пуяк ми се вижда, все такъв един надут ходи, а с колегите рядко се засичаме, щото всеки си е в кабинета, та малко скучна ми се вижда тая работа. Ама има време – като се поопознаем, ще се подредят нещата, гледам, мяркат се тук-там симпатични колежки.
Аз иначе не съм много по тънката част, това жените винаги са ме дразнели ужасно, всичките ми опити да осъществя някакъв контакт са завършвали с пълен провал. Много объркани същества, мен ако питат - не им е чиста работата. Били направени от мъжко ребро – личи си, за някои даже подозирам, че от свинско, ама не съм го споделял, защото нямам доказателства, пък не искам да звучи като заяждане. Щото те пък колко са чувствителни – нямам думи! И едни усти като отворят, няма спасение, братче! Срещу такъв потоп от думи ни аргументи върви да представиш, ни мнение да изкажеш, абе, изобщо я смогнеш нещичко да кажеш, я не. Камо ли да речеш грешките да им посочваш – да пази господ! Макар че аз не съм религиозен, е, как да вярвам в бог, който е създал подобно нещо. И то от кокал някакъв.
Обаче колежката по пиано в читалището си я бива, не мога да си изкривя душата. Поне на визия без грешка го докарва, като се има предвид, че аз съм много взискателен и критичен, и трудно правя подобни изявления.
Откъдето и да я погледнеш – радва окото и усещам, че ме изпълва един такъв особен трепет всеки път, когато я видя. Изглежда, че съм на път да се влюбя като тийнейджър, ако вече не съм я свършил тая работа. Защото като ме погледне с тия нейни очи с тъмни мигли и като грейне с лъчезарната си усмивка насреща ми, направо усещам как се разтапям като локвичка от удоволствие в краката ù. А и тези нейни крака... Абе, направо да се чудиш, няма за какво да се захванеш просто, такова съвършенство!
Постоянно търся повод да я видя и онзи ден се набутах в кабинета ù, уж да правя преглед на ел-инсталацията. Ама докато я гледах, за малко да направя късо, така се захласнах. Онова хлапе на пианото нещо дрънка, фалшиво колкото щеш, обаче тя кротичко се усмихва, мила, нежна, същинско ангелче.
Не като онези змеици във счетоводството, дето само да им намекнеш, че фишовете за заплата трябва да са по-прегледни, и почват адски огньове да бълват срещу ти. И все много заети, все уж глава не вдигат от работа, горките, пък все я кръстословица решават, я се забавляват нещо на компютъра или пият кафе долу в барчето. После се сърдят като им казвам, че за това работата през пръсти си я вършат, аман от критикари, викат, ти твоята си гледай, какво все по петите ни вървиш. Ами, как пък не съм вървял точно по техните пети! Просто моята работа си е такава – все съм в движение, и слава богу, че де що нередност има, гледам да я посоча и отстраня своевременно.
Ако вървя по нечии пети, то това са на преподавателката по пиано, защото просто не мога да ù устоя. И напоследък сериозно търся начин да я поканя на среща, почти съм убеден, че няма да ми откаже. Усещам, че и на нея ù е приятно моето внимание, ама нали нямам много опит в това... колебая се. Щото докато другите сваляха гаджета наред, аз бях зает да се взирам в слабостите им и изглежда съм пропуснал някои тънкости в общуването с противоположния пол. И сега, ей на, не знам отде да я подхвана тази деликатна работа.
Та както си блъсках главата и се чудех, един ден направо отвътре ми дойде като я видях, истинско озарение си беше, и ù викам:
- Виж какво, сигурно и за теб не е тайна, че те харесвам, и здравата съм си паднал по теб, въпреки че тая твоята професия хич не я разбирам и някак не мога да я взема на сериозно. Ясно е, че няма как да е кой знае колко доходна, при положение, че цял ден стоиш, нищо не правиш, а разни дечурлига идват да ти посвирят. Но ти не бери грижа – аз и такава те приемам, защото ти си единствената, на която ни един кусур не можах да открия, и за ти докажа колко съм сериозен, даже съм готов и да се оженим. Ако кажеш – още сега!
Тя отпърво ме изгледа много особено, пък после като прихна! Честно, не очаквах, че чак толкова ще се зарадва. Малко лекомислено ми се видя това от нейна страна, ама пък на нея всичко ù отива. По някое време, като се посъвзе, ми каза, че щяла да си помисли. Браво, това вече много ми хареса, щом ще мисли, значи работата е сериозна. Щото иначе къде ти жена да седне да мисли!
Е, вярно, мина доста време от тогава, тя и дума не обелва, а чувам колегите да подхвърлят, че се била сгодила, и ми се подсмихват едно такова многозначително... Абе, клюкари, какво да говорим, вместо да си пъхат носа в хорските работи, я да си гледат тяхната, щото вече достатъчно наблюдения имам. И на всеки поотделно мога да посоча слабите местенца, какво си мислят!
Та тази дума, критикар, де, те са я измислили, тия – вечно сърдитите. Защото правилната дума е „критика”, ама не, на тях не им отърва, не им звучи достатъчно обидно за мъдър човек като мен, който единствено иска да направи света около себе си малко по-съвършен, посочвайки кривините с цел ликвидирането им.
Аз иначе не съм конфликтна личност, макар недоброжелатели да са ме нарочили точно за такава, хрисим човек съм, на мравката път правя, дето има една дума. Само че от малък още имам някаква непоносимост към хорските недостатъци, и като си помисля, май това качество ми е вродено. Защото имам сведения, че съм го проявявал откак съм почнал да говоря, а много вероятно и да е отпреди това, но да не са ме разбирали.
Например чувал съм майка ми да разправя, че съм бил проблемно дете – срещала големи трудности в храненето и обличането ми, защото още тогава съм проявявал характера си на взискателен човек, който не се задоволява с какво да е, а се стреми към най-доброто. „Боже, какво капризно дете беше!” – възкликва и до днес тя с повод и без повод, и вече отдавна съм се отказал да ù обяснявам, че това не са били капризи, а вроден стремеж към съвършенство.
Като ученик например винаги се дразнех, когато учителите ми пишеха по-ниска оценка. Откъде-накъде, на какво основание, когато аз уча по тяхната метода на обучение. При това винаги съм бил достатъчно точен да забележа, че именно те, в по-голямата си част, не преподават материала стриктно по учебника, и не съм пропускал да им го посоча. Така че, ако имат някакви забележки, вината си е тяхна, не моя, и пишейки ниска оценка на мен, всъщност оценяват собствената си некадърност.
Естествено, навличах си много неприятности с тази моя искреност, и от само себе си се разбира, че при това положение дипломата ми нямаше как да е блестяща, но това не ми попречи да остана верен на принципите си. Както и фактът, че нямах ни един приятел, защото и най-доброжелателно настроените ми връстници си имаха своите кривинки, но предпочитаха да се цупят или налитат на бой, вместо да направят полезни изводи за себе си.
Карай да върви, си казах, и сам воинът е воин. Те, нашите, много се дразнеха, какво остава за чуждите. Постоянно ме съветваха да го давам по-кротко с критиките.
- Няма идеални хора, бе мама – кротко редеше майка ми – Бива ли така? Само врагове си създаваш.
- Не мога да съм лицемерен, мамо – и аз така кротичко ù отвръщах – както сте вие с баща ми, например. Да се чудиш на кого съм се метнал такъв искрен и прям!
Татко беше по-избухлив, та направо си ме пердашеше понякога след подобни забележки. Абе, груб човек, прост, а седнал акъл да ми дава. Нямало да си намеря работа с тоя мой характер – глупости! Тя, работата, ако от характера зависеше...
Добре, че чичо ми е човек на място, нищо, че и той малко грубоват си пада, ама нали са рода с баща ми – няма как, та ми намери едно местенце в читалището. А, заплата хич я няма, символика някаква, директорът голям пуяк ми се вижда, все такъв един надут ходи, а с колегите рядко се засичаме, щото всеки си е в кабинета, та малко скучна ми се вижда тая работа. Ама има време – като се поопознаем, ще се подредят нещата, гледам, мяркат се тук-там симпатични колежки.
Аз иначе не съм много по тънката част, това жените винаги са ме дразнели ужасно, всичките ми опити да осъществя някакъв контакт са завършвали с пълен провал. Много объркани същества, мен ако питат - не им е чиста работата. Били направени от мъжко ребро – личи си, за някои даже подозирам, че от свинско, ама не съм го споделял, защото нямам доказателства, пък не искам да звучи като заяждане. Щото те пък колко са чувствителни – нямам думи! И едни усти като отворят, няма спасение, братче! Срещу такъв потоп от думи ни аргументи върви да представиш, ни мнение да изкажеш, абе, изобщо я смогнеш нещичко да кажеш, я не. Камо ли да речеш грешките да им посочваш – да пази господ! Макар че аз не съм религиозен, е, как да вярвам в бог, който е създал подобно нещо. И то от кокал някакъв.
Обаче колежката по пиано в читалището си я бива, не мога да си изкривя душата. Поне на визия без грешка го докарва, като се има предвид, че аз съм много взискателен и критичен, и трудно правя подобни изявления.
Откъдето и да я погледнеш – радва окото и усещам, че ме изпълва един такъв особен трепет всеки път, когато я видя. Изглежда, че съм на път да се влюбя като тийнейджър, ако вече не съм я свършил тая работа. Защото като ме погледне с тия нейни очи с тъмни мигли и като грейне с лъчезарната си усмивка насреща ми, направо усещам как се разтапям като локвичка от удоволствие в краката ù. А и тези нейни крака... Абе, направо да се чудиш, няма за какво да се захванеш просто, такова съвършенство!
Постоянно търся повод да я видя и онзи ден се набутах в кабинета ù, уж да правя преглед на ел-инсталацията. Ама докато я гледах, за малко да направя късо, така се захласнах. Онова хлапе на пианото нещо дрънка, фалшиво колкото щеш, обаче тя кротичко се усмихва, мила, нежна, същинско ангелче.
Не като онези змеици във счетоводството, дето само да им намекнеш, че фишовете за заплата трябва да са по-прегледни, и почват адски огньове да бълват срещу ти. И все много заети, все уж глава не вдигат от работа, горките, пък все я кръстословица решават, я се забавляват нещо на компютъра или пият кафе долу в барчето. После се сърдят като им казвам, че за това работата през пръсти си я вършат, аман от критикари, викат, ти твоята си гледай, какво все по петите ни вървиш. Ами, как пък не съм вървял точно по техните пети! Просто моята работа си е такава – все съм в движение, и слава богу, че де що нередност има, гледам да я посоча и отстраня своевременно.
Ако вървя по нечии пети, то това са на преподавателката по пиано, защото просто не мога да ù устоя. И напоследък сериозно търся начин да я поканя на среща, почти съм убеден, че няма да ми откаже. Усещам, че и на нея ù е приятно моето внимание, ама нали нямам много опит в това... колебая се. Щото докато другите сваляха гаджета наред, аз бях зает да се взирам в слабостите им и изглежда съм пропуснал някои тънкости в общуването с противоположния пол. И сега, ей на, не знам отде да я подхвана тази деликатна работа.
Та както си блъсках главата и се чудех, един ден направо отвътре ми дойде като я видях, истинско озарение си беше, и ù викам:
- Виж какво, сигурно и за теб не е тайна, че те харесвам, и здравата съм си паднал по теб, въпреки че тая твоята професия хич не я разбирам и някак не мога да я взема на сериозно. Ясно е, че няма как да е кой знае колко доходна, при положение, че цял ден стоиш, нищо не правиш, а разни дечурлига идват да ти посвирят. Но ти не бери грижа – аз и такава те приемам, защото ти си единствената, на която ни един кусур не можах да открия, и за ти докажа колко съм сериозен, даже съм готов и да се оженим. Ако кажеш – още сега!
Тя отпърво ме изгледа много особено, пък после като прихна! Честно, не очаквах, че чак толкова ще се зарадва. Малко лекомислено ми се видя това от нейна страна, ама пък на нея всичко ù отива. По някое време, като се посъвзе, ми каза, че щяла да си помисли. Браво, това вече много ми хареса, щом ще мисли, значи работата е сериозна. Щото иначе къде ти жена да седне да мисли!
Е, вярно, мина доста време от тогава, тя и дума не обелва, а чувам колегите да подхвърлят, че се била сгодила, и ми се подсмихват едно такова многозначително... Абе, клюкари, какво да говорим, вместо да си пъхат носа в хорските работи, я да си гледат тяхната, щото вече достатъчно наблюдения имам. И на всеки поотделно мога да посоча слабите местенца, какво си мислят!
© Христина Мачикян All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Много готино
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
