Крупие съм в Казиното на живота. При нас идват най-щастливите. Погубените. Трябва да опустошиш душата си, за да откриеш сред дюните на духа истините, които е късно вече да пропилееш, а рано да приемеш. Вятърът си играе с тях, разпилява ги около теб. Миражите тук не те заблуждават, те са забавление. Не е на ниво, не разкарва висналата скука. Но като я споменах, нея – скуката, тя сама за себе си е развлечение. Гъделичка приятно. Напомня ти, че си толкова пораснал, че онова, което радва приличащото на шестгодишно сладурче човечество, теб отегчава. Защото си голям, но не гледаш на порастването си сериозно. Дърт и скапан си, цитирам те. Такъв си, но ти се харесваш. Със скуката му? – духовната, с отегчението. Раменете ти са малко артистично виснали. Не че си безсилен, но така ти харесва да изглеждаш, макар да няма кой да те види. И краката ти се влачат, ей тъй, за да вдигат облачета. Преизпълнен си със сила, макар и всеки момент смъртта може да настъпи, че не си пил дълго вода. Нещо друго те ...