Небето, грозно, простираше непраното си бельо. Парцаливите облаци покриваха сивите блокове. Черни гарвани се изнасяха на ята, избягвайки веещите се парцали. Дърветата клатеха сухи, оголени клони. Едвам дишах. Напоследък всичко ме задушаваше.

Застанах на ръба на покрива, мястото на което самоубийците най-често изпитват волята си.

Не исках да скачам.

Исках да полетя.

Поне за малко, за час, минута, секунда.

Исках да усетя свободата.

Да разсея мислите.

Не усетих нищо, нито страх, нито напрежение, нито желание.

Нищо!

Напоследък това нищо, обсебваше всичко. Душата, мислите, живота ми.

Прибрах се отново в апартамента, в който все повече плачех. Плачех от филми, от книги, от песни. Тъмна сянка се промъкваше и пускаше кранчето на сълзите. И те течаха, сякаш сърцето ми е водомер, за който никой не плаща сметката.

Трябваше да изляза и да се махна. От намачканите чаршафи, от неоправеното легло, от мръсните прозорци и чинии, прахта по мебелите и неизпраните дрехи.

Да отида да дишам.

Качих се на колелото си и потеглих извън града. Небето простря и изля мръсния си леген. Заваля пороен дъжд.

Жестоки, мокри шамари се забиваха в лицето ми, но не се чувствах обиден. Бузите ми червенееха, колелото бясно препускаше напред, изоставяйки и последната омазана в сиво сграда.

Карах бясно, с надеждата да се отлепя от земята и да полетя. Пръски кал хвърчаха наоколо, дрехите подгизваха, но не се чувствах по-добре.

След няколко часа на безцелно бягане, стигнах до безлюдно село. Поне така ми се стори в началото.

Постоях, няколко безценни и дълги минути, насред пътя. Дъждът се сипеше отгоре ми, бясно се разпиляваше в локвите и пръскаше с кал и малкото останали, чисти петна по дрехите ми. Гледах през пелената от вода, за да видя поне някого.

И тогава я съзрях. Срещу мен, през начупена дървена ограда, боядисвана в началото на века, в малка дървена къща, на прозорец по немит и от моите, се взираше възрастна жена. Времето безмилостно беше сякло лицето й. Там нямаше уста, а цепка за ядене, носът се спускаше над тази цепка, а над него надвисваше чело на няколко бразди. Но под челото, в тъмнината му, две очи се бяха стаили и ме наблюдаваха зорко. Загледах се и аз.

На съседния прозорец до старицата бяха разположени няколко кукли.

Кукли страшни като самата нея. Изоставени, пластмасови, голи, без коси, без черти и големи, втренчени в нищото очи. Механични очи, неподвижни, мъртви очи. 
 

Потръпнах. Дали от студа или от гледката, нямах представа.

Помахах плахо. Беше ми студено, а и бях гладен. Стремежът към полет и бягството от депресия, изтощават.

И докато се чудех вижда ли ме изобщо тя изкриви цепката си в подобие на усмивка. Показа беззъбата си уста и започна да ми маха, да отида при нея.
 

Приканваше ме кимайки и с глава.

Бях уплашен, но и много изморен. Отчаян и се предадох в ръцете й. Прекрачих прага на прехлупената й къща. Внесох в света й цялата кал, която носех със себе си. Една част, от която покапа по пода, а останалата щях да й поднеса няколко часа по-късно, разказвайки й кой съм и откъде идвам.

 Очаквах в дома й да мирише на лошо, така както в душата ми, но не!

Изненада ме малко, но уютно пространство, което носеше влажния аромат на буря, на изминат път с цъфтящи и повехнали градини, аромат на сено и билки.

Погледнах по посока на куклите и установих, че те не са само на прозореца, а разположени върху единственото място за спане в къщата. Не се наемах да ги изброя, но цялото легло беше в кукли. Всякакви. Руси, черни, без очи, със счупени ръце, без крака, голи, със сини и розови рокли.

КУКЛИ!

Старицата започна да се смее на изненадания ми поглед. Беше отворила широко уста и се клатеше и превиваше, но не чух и звук. Единствено очите, малките й живи очички, се смееха по –шумно и от нея.

Не ми трябваше много време, за да разбера, че е няма.

Чудесно! Насред нищото, сред бурята, единственият ми събеседник беше ням.
 

Със знаци ме накара да се съблека, постели найлон в средата на стаята, донесе стар метален леген и го постави върху него. Сложи цинкова кофа върху печката на дърва, за да ми стопли вода.

Няколко минути по-късно ме къпеше като малко дете, а аз безропотно се бях оставил в ръцете й. Напомни ми майка ми, която не бях виждал вече 10 години. Чувах гласа й всеки ден, но не можех да я докосна, да я прегърна, да я усетя.

Сега чувствах безмълвното тяло, а в главата ми звучеше гласът на майка ми.
 

Бях стигнал дъното на самотата.

Банята приключи и след като се нахраних с комат хляб, лук и прясно мляко, усетих умората. Поприказвах й малко и неусетно съм заспал на стола.
 

Събудих се от това, че някой силно ме раздрусва. Погледнах старицата, която бе разголила цепка и ми сочеше леглото.

Беше махнала всички кукли и ми бе освободила място за спане. Тази нощ тя беше моята майка, а аз нейното дете.

На сутринта я видях сгушена на пода пред леглото. Надигнах се внимателно и тръгнах без да я събуждам и безпокоя.

Отворих леко врата, но не ми бе писано да напусна това странно място.
 

В средата на калния двор, обута в гумени, зелени ботуши и рокля на цветя, стоеше младо, красиво момиче.

Беше толкова красива за това грозно място, стоеше като полуангел в ада. Сега не мога да си спомня съвсем лицето й.

Руса, млада, необразована, нежна, леко мърлява, красива..., толкова красива..., когато я видях поисках да й направя дете.

Когато се усмихна и кокетно ме изгледа нещо животинско се надигна в мен. Нямаше няколко зъба, но това не я правеше грозна или отблъскваща, просто животът в това затънтено място, бавно отнемаше от красотата й.

Прииска ми се да я обладая, да направя нещо добро за нея - да я облада зверски и първично и да и купувам разни неща, исках да опитам как ухае и да я изпия.

Сед малко се появи момче - то изглеждаше полуолигофрен, брадат, около 20 годишен, ратайче – поканиха ме да пия кафе с тях. Озовахме се при едни хора – цигани, които имаха много биволи и строяха биволарник.

Сипаха ми кафето, домашно направено, в шише от минерална вода 500мл.
 

Изпих го бавно, наблюдавайки сюрреалистичната картина около мен, светът сякаш бе придобил цвят сепия и тук – таме, златна й коса проблясваше.

След няколко минути мълчание, доизпуших цигарата си, изпих кафето и потеглих с колелото си към неоправения си дом.

Пътьом погледнах към дома на старицата. Куклите отново стояха върху перваза, а тя се бе настанила отново на прозореца. Погледна ме без укор и ми помаха на изпроводяк.

Тръгнах си още по-празен, съсипан и самотен.

Карах бързо, нямащ търпение да се прибера, да измия прозорците, да проветря стаите и да изпера чаршафите.