Небето, грозно, простираше непраното си бельо. Парцаливите облаци покриваха сивите блокове. Черни гарвани се изнасяха на ята, избягвайки веещите се парцали. Дърветата клатеха сухи, оголени клони. Едвам дишах. Напоследък всичко ме задушаваше.
Застанах на ръба на покрива, мястото на което самоубийците най-често изпитват волята си.
Не исках да скачам.
Исках да полетя.
Поне за малко, за час, минута, секунда.
Исках да усетя свободата.
Да разсея мислите.
Не усетих нищо, нито страх, нито напрежение, нито желание.
Нищо!
Напоследък това нищо, обсебваше всичко. Душата, мислите, живота ми.
Прибрах се отново в апартамента, в който все повече плачех. Плачех от филми, от книги, от песни. Тъмна сянка се промъкваше и пускаше кранчето на сълзите. И те течаха, сякаш сърцето ми е водомер, за който никой не плаща сметката.
Трябваше да изляза и да се махна. От намачканите чаршафи, от неоправеното легло, от мръсните прозорци и чинии, прахта по мебелите и неизпраните дрехи. ...