XII
На голяма поляна в края на града забързани хора прибираха лунапарка си – угасените светлини, спихнатите батути и разглобените влакчета тъжно очакваха да бъдат натоварени по камионите. И тук звучеше гласът на есента. Лора хвърли потиснатия си поглед към отпътуващия лунапарк, спомняйки си нещо:
Вечерта бяхме само двете с Бояна. Тъкмо изпратихме мама, тя отиде на работа, пак беше нощна смяна. Върнахме се на голямата маса в кухнята, която беше покрита с учебниците и тетрадките ни. Опитахме да се върнем към задачите си, но бяхме със свити сърца и въздухът в стаята тежеше от напрежението ни. Очаквахме татко и стискахме палци да не е пиян. Надявах се с цялото си сърце, че ще е в ред. Представях си как ще отключи вратата, ще ни поздрави и дори прегърне и всичките ми страхове ще изчезнат в миг като дим от цигара, сякаш никога не ги е имало. Веднага разбирам дали е пиян, трябва ми да чуя една дума, да го погледна в очите за една секунда и вече зная. До мен Бояна се беше надвесила над сборник ...