КЪМ ИСТИНАТА
Художникът Йоргов безцелно крачеше по оживената улица, чужд на царящата около него суета. Цял живот бе бързал за някъде, цял живот бе преследвал химерите на щастието и мечтите си, за да разбере един ден, че те са неуловими. Сега искаше да не прави нищо и да си почива. А дали това не беше неговата нова химера? Предстоеше да разбере.
Забързана по вечния си път, реката шумеше в ниското с буйните си води и мамеше погледа му с блясъка на отразеното слънце в малките вълнички. Надвеси се от перилата на моста да я погледа. Много пъти се бе опитвал да я нарисува и все не оставаше доволен, макар че ценителите на живописта харесваха работите му и понякога ги купуваха. Можеше ли да прикове в един миг вечно движещата се материя с илюзията, създавана от багрите? Не, животът е неуловим като отлитащото време, като изтичащата вода в реката.
На другия край на моста видя мъж на неговите години да рисува. Погледна с безразличие платното. Картината не му хареса. "Вяла, твърде бездарна работа - ...