Уханието на скара, усещащо се сигурно и в съседните села, се стеле като мъглица над гълчавата и тарапанатa, събирайки мухи, кучета и полуголи, мърляви хлапета с балони, свирки и пиратки. Картината завършва с Екстра Нина на макс. И отгоре над това шарено многообразие от породи, полове, вкусове и дребни житейски радости и неволи, е виснало огромното, раздразнено от отиващото си лято слънце, което в стремежа си да спре времевия поток, излива яда си, като изпича с необикновено усърдие всичко живо отдолу.

Тъпчат излисялата трева стотици нозе, вдигат облаци прах — все едно табуни диви коне препускат по изгорялата земя, носят се в нажежения въздух викове, писъци, смехове и закачки, трополят раздрънкано буталата на дизеловия двигател на Виенското колело. Жонглира фокусник на кокили, някой подлага крак, срива се горкият човечец от два метра, заравя клоунското си лице в пепелта, реве от болка под избухналия от всички страни смях, превива се.

Преминава театрална самодейна група, в костюми. Води ги палач, нарамил секира, жандарми, отблъскващи напиращата с рев, бъдеща вдовица, осъден и съдии в черни тоги, със строги под белите перуки лица. Тълпата се скупчва около импровизирания ешафод - сцена, глашатай важно, дума по дума – като от библията чете заповедта за екзекуция, вдовицата - омазана в сълзи, пищи, та се къса. Мнозинството пие бира на крак, нагъва горещи кебапчета от омазнени хартии, крещи, забавлява се.

Ще разиграват сценка от една чужда нам нация, гордееща се със своята революция, като че ли ние си нямаме наша история. Не по-малко кървава.

Тая малката, Иво я зърна като мина край сергията на циганите, още на идване. Беше около седемнайсет годишна и мургавата ù усмивка се забелязваше отдалеч. Катраненочерните коси лъщяха като окъпани в жегата, мамещо потрепваха гърдите под шарената риза, похотливо се закачаха очите ù. На врата ù проблясваше тежък златен наниз.

Откъде ги вземат тези пендари? Да им се чуди човек. За хора, прекарващи живота си на път, в раздрънкани каруци, под скъсани чергила, вечно в крамоли и кавги, доста скъпа може да ù излезе смелостта да мъкне тая съблазън така явно - на шията си.

В тоя момент тълпата ахна. Чу се пронизителен писък, някой изкрещя. Секирата бе взела главата на осъдения. Не можеше да види какво става, затова поразбута хората. Поглеждайки ешафода, с изумление установи, че театралите бяха пресъздали много реално сцената с обезглавяването, толкова разтърсващо и покъртително изглеждаше всичко. Щеше му се да се заяде с режисьора, че не е докарал гилотина, но режисьор нямаше. Сигурно дремеше в някой софийски офис над поредния си безмислен шедьовър.

Допи си бирата, седма или осма. Във влака за насам се засякоха с негов селски, изпиха бутилка мастика. И под лъчите на това слънце, мозъкът му бе на път да се изпари през отворите на главата му.

Шарен свят се бе събрал на летния панаир. Хора, от близо и далеч, бяха дошли да оплакнат очи и изхарчат някой лев, да се отъркат във вмирисаната на кебапчета и бира тълпа, та сетне цяла година да се хвалят, че са били на събора във Вретино.

Разбутвайки кибиците, Иво спря пред циганската сергия. Всред всевъзможните нужни и ненужни дреболии – огледалца, гребенчета, нокторезачки, картички с Пами Андерсън, постери с Шварценегер и други боклуци, съставляващи част от циганския бизнес, съзря неголям нож, с кокалена дръжка:

- Колко?

                - Десет лева, бате! - скочи с готовност едрият циганин, седящ до девойката. - Не ми е за продан, ама ако даваш десет лева, ша го прудам.

                - Щом не ти е за продан, защо си го изложил? – изрепчи се раздразнено на продавача. Циганката насмешливо го гледаше, присвила зеници. - А разрешително за търговия, имаш ли?

                  - Ъ? - зяпна едрият насреща му и тревожно се озърна. - Имам, бате! Без разрешително може ли? - Жълтите му зъби лъснаха в угодническа усмивка. - Ако кажеш, за седем лева ши гу давам, добър човек си ти, само кажи...

                   Иво бръкна в джоба си:

                   - Значи, незаконна търговийка въртиш, така ли?

                  Хубавата циганка го изпиваше с дълбоките си очи, палаво шавнаха гърдите ù, едната надникна през цепката  на ризата, лъскаво звъннаха пендарите.

                - Бате, нидей тъй ся...

                Циганинът стоеше чинно изпънат пред непознатия, изникнал кой знае откъде. Кой нормален човек се облича в тоя пек в костюм, па макар и светъл, че и вратовръзка? Природата в него предвидливо избягваше конфликтите: „Ами ако е от тия новите, данъчните!?“

                   - Бате, ши ти гу давам без пари! Убав човек си, познава са! Шведска стомана, закалена! Халал да тий, на! Само, сакън, нидей разваля рабутата! Молим ти са! Госпуд здраве да ви дава - на тебе и децата ти, аде, молим ти са! Бате!

                   Иво кимна едва забележимо на момичето, погледна многозначително към стрелбищата, хвърли десет левова банкнота и прибра ножа. Циганката притвори клепки, нанизът обещаващо намигна. Някой дръпна циганина към другия край на щанда, той въпросително чакаше - стори му се - зърна как се изяждаха с очи двамата със Зюмбюла, нещо в него трепна, но махна с ръка. Циганска му работа, циганско сърце - тръпката от търговията и далаверата бе по-силна от въображаемия флирт, хем разиграл се пред лицето му. Коя циганка вярна е останала, такъв е животът, мамка му!

- Режи без грешка, бате! Дъски режи, пирони, тенеке режи... – увисна гласът му, ненужен, над главите на преминаващите.

Иво крачеше нехайно, усещайки забития в нагрятия му от слънцето гръб, поглед на младата жена. Спря до сладоледаджията. Поръча си сметанов, като я държеше под око. Тя, уж разсеяно зазяпана из тълпата, се посуети малко около сергията, пръсна вода, взе да премита и издебнала удобен момент, драсна към стрелбището.

                  Настигна я зад палатките, до разпрегнатите каруци и паркирани автомобили. Дръпна я нетърпеливо и впи устни в нейните. Алкохолът в кръвта му и това младо, влудяващо желанията му тяло, го караха да се самозабравя. Тя се отскубна със смях и хукна през полето, към купите сено. Последва я отдалеч. Когато я настигна, вече правеше дупка в едната. Привидната ù съпротива, едва прикриваща  неудържима, дивашка похот, го насърчаваше още повече. Заразсъблича я. Смъкна всичко циганско от нея, докато пред очите му не остана голотата на една тръпнеща, очакваща жена. Мургавата ù стройна снага, съблазнително налетите гърди и златният наниз на тънкото ù по детски вратле - всичко се обърка, смеси се в страстна прегръдка. Потънаха в дъхавото сено, а безумният момински брътвеж, примесен със страхове и желания, заглъхваше  приглушен, преминавайки в стонове. Ръцете им - трескаво задъхани се търсеха, устните се намираха слепешком, телата се преплетоха.

                Любиха се дълго, до премала. С дивата страст на необуздано животно и неумението на седемнайсетте си години, тя го притискаше силно, до изнемога. Узрялата ù, женствена плът го омайваше, душеше, изцеждаше. Жилава и неукротима, пълна със съблазън в своята неопитност, Зюмбюла му се отдаваше изцяло, без скрупули. Волна, като циганския живот, изтичащ в катуните по безкрайните друмища, оцеляваща между безброй сбивания, безогледна сласт и вечни гуляи, дръзки кражби и измами, попукани пети и кърпени дрехи.

Тия цигани, още с раждането си получават имунитет срещу всевъзможните изненади в живота, узряват рано за всичко, което е отредено да научи някога човек.

   Учудваха го издръжливостта и неизчерпаемата ù енергия, искаше още и още. А него го мореше жегата, алкохолът натискаше клепачите, очите му се затваряха, натежаваше небето.

  Тя заспа първа. Сънят я споходи внезапно - както огньовете на страстта в душата ù. Отмаляло, тялото ù му се отдаде както одеве, в желанието си за секс  - изцяло. Дивата гримаса на нагона омекна, стопи се. Остана по детски чаровното ù лице, кротка усмивка.

               “Защо са ù на нея пендари? -  крещеше пиянското му подсъзнание. - Като нищо ще го затрие, търкаляйки се с някого из каруците.“

     Дълбоко в себе си съзнаваше, че не е прав, но близостта на златото не му даваше мира. Погледна я, затаи дъх и протегна ръка към врата ù. Зюмбюла спеше, подложила длани под глава, голата ù гръд меко се повдигаше и спускаше, от ъгълчето на полуотворените ù устни тънко се проточваше ивичка слюнка.

              Откачи пендарите. Жълтиците предупредително се люшнаха, позвъннаха коварно от връвта; звънът им като камбани отекна в ушите му. Циганката трепна и отвори очи.

              “Като заек спи, мамицата ù!“

              Стоеше надвесен, недишащ.

              Мургавата ù длан се плъзна, прошумоля по сеното и потъна между бедрата му. Хвана го и силно стисна. Поиска да отскочи, шепата ù като залепена държеше в менгеме слабините му. Заплете крака в разпилените по земята  дрехи и падна по гръб. Зениците ù блеснаха свирепо, тя се хвърли и хищно заби нокти в гърлото му. От любеобилното ù до преди минути държание нямаше и следа. Безмълвна като змия, щракна челюст върху рамото, закъса месото. Болката нахлу през разкъсаната кожа, тревожно екна писък - пищеше тя със сключени в плътта зъби. Писъкът ù на рев приличаше, на ръмжене на див звяр, разкъсващ жертва.

     И се завъртяха тогава, от тоя писък, пред очите му дебели, страшни дръвници, падаше брадвата на палача със зловещ звук, глави отхвръкваха, кръв плискаше по земята и локви правеше. Насилник, с чалма на главата, разкъсваше дрехите на млада жена, дереше, с нож режеше тялото ù. Залюля се кървав наниз в ръката му, ликуващият му вик отекна, а скочи, полетя жената в пропастта, отнасяйки свободата със себе си. Безкрайна върволица от пребити, измъчени хора, едва влачеха крака по изоран от стъпките им път, помъкнали робски вериги, чакаха своя ред пред дръвника. Плющяха бичовете, свистяха ятагани, безброй златни монети се валяха в кървава кал...

             Болката го задавяше. Железните пръсти около шията му се свиваха в смъртоносна хватка, задушаваше се. Съзря - в ръката ù проблесна ножът, бе го докопала по време на борбата. Сграбчи я в отчаяна прегръдка, строплиха се.

             Изправи се само той. Ръката му увисна като счупена, отмалял се отпусна, дишаше тежко. Усещаше, че лепне дланта му. Циганката късо изхърка и се люшна възнак. Прерязаното ù гърло щръкна косо нагоре, главата ù увисна към гърба, брадичката ù се вирна към небето. Бясно приритаха краката ù, заби пети в сеното, зарови пръсти, загреба от спечената пръст. Изпъна се в страшен спазъм и утихна.

        Невярващо гледаше ножа от сергията. Потресен, заотстъпва назад, изпусна го. Измъкна се извън купата. Нощ се спускаше. Небесният разсилен палеше милиони звездици. Вятърът донесе чак тук музика, откъм панаира.

   Обзе го паника, драсна с треперещи ръце клечка кибрит и сеното бързо пламна. Зловещо светнаха очите на мъртвата. Огънят прегърна сгърченото тяло, лумна в косите, близна младата гръд, огледа се в огромната, кървава локва и закрещя от ужас. Алчността бе взела поредна  жертва.

                Хапеше устни, гледаше обезумелите пламъци, стискаше юмруци. В единия проблесна нещо, позвънна. Бе нанизът.

               В кръвта по него неистово писна мъката на онеправданите, мярна се отново страшният дънер и непощадният ятаган, сухата, жадна за кръв и сълзи земя; замахна и с все сила хвърли страшната връв в горящата купа. Отстъпи крачка, спъна се, падна. Скочи трескаво, обърна се и хукна, чувайки собствения си глас, изнемощял и виновен:

           - Не-е-е!... Не искам като тях!... Не ис-ка-ам!

           Вятърът подухна  и разгорелият се пламък освети пътя към селото, по който тичаше гол мъж.

          Панаирът щастливо се веселеше, а един циганин  търсеше Зюмбюла.

Румен Романов