Пристигнаха в градчето дълго след като се бе стъмнило. Преминаха покрай изоставени складове с наковани дъски вместо прозорци, после Бранко вяло разгледа главната улицата, къщите от двете страни на пътя, боядисани в различни цветове, мрачни, но еднакви на височина. Много години след това щеше да си спомня, как трамвайните линии блестяха от скорощния дъжд срещу фаровете, а вятъра бе така силен, че редките минувачи крачеха приведени напред за да пазят равновесие.

-Ще свикнеш....тук е така, или вали, или духа вятър...или вали, докато духа вятър!- му каза шофъорът, мрачен мъж, приятел на братовчед му Йоско. Той проговаряше за първи път от началото на пътуването.  После прекосиха няколко тесни улици, които така си приличаха в тъмнината и спряха пред къща, с един единствен светнал прозорец на първия етаж. Слязоха в мълчание. Бранко свали двата големи сака, а другия го следеше с любопитство отстрани, скрил ръцете си в джобовете. Скъсани плакати се преобръщаха, преди да спрат по оградите, с трополене премина светъл трамвай, вятърът сякаш се поукроти и тогава пръсна влагата от морето, тиха, доловима само срещу фенерите и всичко наоколо изглеждаше като лакирано от нея. Човекът отключи, влязоха и слязоха надолу по стръмно стълбище, което започваше направо от антрето. Скоро Бранко видя и стаята си, малка, но някак уютна, с мокет, сгъваем стол облегнат на радиатора и  абажур, който се включваше с връв, провесена от тавана. Остави багажа на пода веднага след влизането. Точно насреща видя прозорче с щори, зелени от мухъл по краищата. Приближи и надникна. Нищо, зад стъклото тухлен зид и нападали листа. Пристъпи крачка назад и без да съзнава седна в края на леглото. Погледна таванчето, ниско и нескопосано боядисано. Спомни си за сутринта на днешния ден. Баща му, винаги прикрит в чувствата и пресметлив, храни гълъбите с едната ръка, а с другата му  дава наставления, да бъде пестелив и да не се доверява на никого. После пристъпва майка му, бърза прегръдка, с мокри ръце, които го навеждаха за милувка, защото дворните работи нямат край и все ще се случи нещо, което да обърка плановете й за целия ден. Ето я и жена му, Нелка, тя го изпраща последна. Повдига се на пръсти, защото е нисичка, целува го напосоки, където свари, стиска му ръката за поощрение и в погледа й само надежда за по- добър живот блести. Вече бе мръкнало, когато самолета излетя и  ето го тук сега в малкото, английско градче, някъде покрай някакво море, със струпан багаж в краката, в някаква стая с прозорец под земята, от който можеш да видиш само тъмница и крака на редки минувачи. Изправи се в тишина и разбра, че е сам, човекът  тихо си бе отишъл. Тогава Бранко се огледа като току- що прогледнал. Тясно легло с простряно, пъстро одеяло, до него шкафче, блести вилица, лъжица, купа с нащърбени краища, салфетка, непохватно сгъната в бързината. Усмихна се, братовчед му Йоско се бе погрижил, както обеща. Той живееше в близост, вече трета година в странство тук, при това само през няколко пресечки и работеше в същата фабрика, в която утре, ако е рекъл Бог, щеше да заработи и Бранко.

- Във фабриката работят предимно българи...така, че все едно си у дома! – му бе казал Йоско още преди пристигането.

Следващия ден се събуди рано, погледна парчето небе от подземния прозорец и разбра, че някакъв друг живот е започнал за него. Приготви си платнената торба, сложи консерва и хляб, пътувал с него от дома и тръгна. Фабриката бе наблизо и той я намери бързо, точно както му бяха обяснили.  Птици прелитаха навсякъде с крясъци и трополяха по ламаринения покрив, а той завинаги щеше да запомни миризмата над цялата улица, тежкия мирис на море и морски животини.

Подадоха  му ботуши, манта и шапка от тензух, каквато всички слагаха върху главите си. После цялата смяна слязоха по стълби, нагазиха с ботушите в корито с разтвор и нахлуха  в помещение с пусти машини и прясно измит конвейр.  Той огледа наоколо като новодошъл и застана  до  кантара защото не знаеше къде да се отправи. Другите се спуснаха към обичайните си работи, надменни и небрежни, опитни работници, много пъти вършили всичко това и преди. После някой с  кратки думи му нареди да подава касетките с раци от струпани нависоко редици към конвейра, това ще бъде работата му първия ден. Той погледна  часовника на стената и напрегна ръце под тясната манта. Така започна. Повечето работници наистина бяха българи и между шума от работещи машини, плъзгане на врати и грохот от близък мотокар, Бранко чуваше отделни думи от родния си език и му ставаше някак по- леко на душата при спомена, че е така далеч от дома. Повечето от колегите му бяха близки помежду си, роднини или земляци и скришом, той вече бе видял как го гледат като чужд човек, недоверчиво и с насмешка, когато си мислеха, че е напрегнат да подава бързо касетките и нищо не забелязва. По- късно, по време на почивките, когато той последен събуваше ботушите и пъхаше  шапка в джоба на мократа манта, те вече бяха седнали около масите в стаята за почивка, говореха си тихо, той влизаше с развързани обувки и платнената торба под мищницата. Тогава наставаше тишина и той разбираше, че са обсъждали него.  Сядаше някъде встрани и започваше кротко да яде. Оглеждаше всичко наоколо, раниците върху шкафчетата, счупения капак на кошчето за боклук, дрехи изоставени по земята, окапаната кафемашина. Хапваше набързо, без да изпитва глад и преди всички се връщаше в стаята с ботушите. Навличаше мантата, още по- студена след почивката и слизаше по стълбите, там  след коритото с разтвор заемаше работното си място. Някак неусетно, в прехвърляне на касетки и всякакви объркани мисли, денят преминаваше. Другите работници, весели и нетърпеливи бързаха да си тръгнат, сякаш днес са работили тук за последно, а той поемаше по тъмната улица между халета и гаражи със спуснати врати. Беше тихо и безлюдно, ако не се появеше обичайния вятър. Бранко намираше квартирата си сред многото други еднакви къщи, с този прозорец на първия етаж, който винаги светеше като отворено око, влизаше в стаичката си, понякога в пълна тъмнина, сядаше на леглото, както е с обувките, отдъхваше минута- две, колкото да си припомни дребни случки от изминалия ден. После се изправяше, включваше осветлението с шнура от тавана и бърз като войник отмяташе завивките, винаги влажни от климата тук. Оставяше дрехите си върху кранчето на радиатора в коридора, там където щеше да ги намери студени и лепкави на следващия ден, къпеше се бързо в тясната баня с вода, която незнайно защо вечер винаги течеше по- бавно. Лягаше си без да се суети, затваряше очи над завивките  и всичките нови лица от последните дни, изникваха пред него в тъмнината.

Възпитан в трудолюбие от най- ранното детство и отговорен към всяко занимание, той бързо направи добро впечатление във фабриката. Впускаше се да помага, когато вкарваха тежките палети във фризера, отменяше двама работника при подаването на пълните касетки към конвейра, изоставяше сандвича, когато ненадейно пристигнеше камион за разтоварване, не пестеше усилия, когато други се отдръпваха хитро от хамалогията. Едър, изпотен, ритмичен като машина, Бранко премяташе чувалите с миди, подреждаше касетки с рапани и раци, сякаш са кибритени кутии, а в края на смяната, когато настъпеше момента за почистването, съвсем сам, с маркуча в едната ръка, той преместваше плотовете,  а понякога и цели машини за да измие под тях.

Втория работен ден ден му се случи да се заговори с един от колегите. Към него пристъпи нисък мъж, с младежки черти, мек поглед и коса, която бе започнала твърде рано да оредява.

-Тъничко си се облякъл за тая работа тук! – му каза човека с угрижен вид и кимна към мократа манта на Бранко.

- Да...студено е!- отвърна бързо  Бранко – На краката най- се усеща...ама като се движи… бързо се постопля човек!

По- късно същия ден го приближи и едно от момичетата. Напрегнат над поточната линия, той едва смогваше да  отдели лошо опакованите раци в отделна касетка. Тя се застоя загледана с пренебрежение в движенията му, после се наведе, отегчена, недоволна и пренареди всичко отново.  Той вече бе видял  сухата й манта и чистите ръкавици, нещо нетипично за работата тук.

-Бавно ще работиш...без да бързаш..щото като бързаш...грешки стават..пък кат стават грешки...ние дет ви учим сме виновни..виж...виж как си наредил!

Той си пое дъх да се защити, вдигна глава и я видя така близко приведена до него. Видя безцветно лице, уста, която се отваряше с досада при всяка дума, коса, някога изрусявана, сега сплъстена, черна в корените и едни очи раздалечени, натрапчиво вперени в него, сухи като мантата й. Бранко си замълча, вече я бе видял  как обикаля около началниците във времето за пушене, цинична, неугледна и се опитва да им се хареса с угодничество и просташки шеги.Не продума той, вместо това заработи още по- усърдно. Пристигаше най- рано от всички, работеше без да се щади, следеше с безпогрешен нюх задачите си, дори се случваше да остане след края на работния ден за да довърши изоставената задача на някой друг. Избягваше да говори празни приказки, не се и заглеждаше в работите около себе си, но някак между другото, бе забелязъл с крайчеца на окото, как се случваше старите работници скришом да следят с насмешка всяко негово движение, да се отдръпват  зад някоя машина и да го коментират. Потънал в задължения около оцеляването си в България, натрупал дългове за да пристигне да опита късмета си тук, Бранко не можеше да  губи време. В часовете за почивка в работно време или в мрачната си стаичка, сред вечната миризма на фабриката останала  по дрехите отвън в коридора, покрай трополенето  на вечните трамваи отвън, той бе сигурен, че е открил правилния път.

Точно, когато започна да привиква с работата го повикаха в стаята на някакъв началник, младо момче, българин. Ето, научил език, издигнал се, препоръки дава и отговаря за работниците. Застана уважително пред него Бранко със сериозен вид. Човекът го погледна дружелюбно и поде:

-Бавно работиш, Бранко...нали така ти бе името....Бранко....бавен си и правиш грешки....не, почакай, сега аз говоря...знам, че ще се справиш, ще се поправиш, знам...друго е по- лошото...чух, че се оплакваш от условията на труд...студено било, ледена вода имало навсякъде....момент, момент...лоши са тези приказки, защото достигат до ушите на английските началници, а това не е добре....сега отивай да работиш и помни, че това бе сериозно предупреждение!

Замълча си Бранко, дума не продума. Слезе с гняв и трополене на ботушите по стълбите надолу, видя престорено безразличните лица на другите зад конвейра, видя погледите на жените, любопитни и още по- потайни под ръба на смешните тензухени шапки. Нахвърли се върху касетките с раци и ги запренарежда бясно докато се успокои. От този ден, той оскотя съвсем. Ходеше на работата със същия устрем, все в желание да се справи най- добре. Разбра, че след втората седмица може да остава извънредно и тогава, понесъл платнената торба с постни сандвичи, той прекарваше повече от времето си във фабриката. Някъде по това време, получи в плик и първата си заплата. Прегъна го и го прибра във вътрешния джоб. По- късно в квартирата, останал най- после сам, той преброи парите, цветни, примамливи паунди, които си бе заслужил с честен труд. Стана му така приятно, че ги държи в ръцете си, дори за кратко забрави, как го бяха наклеветили пред началниците. В този миг, той искренно и по детски заобича английските пари.  После за кратко  го навести и разочарование, когато си спомни, че трябва да изпрати по- голямата част от тях на жена си Нелка, за да връща дълговете. Изправи се и погледна вечните тухли пред прозореца, сложил силните си ръце на кръста. Нищо, всичко  напред  все е време и единственото за което той се помоли на съдбата си бе да му даде  същото здраве и сили, за да работи.  Времето в това английско градче течеше много бързо и Бранко ставаше все по- уверен. Вече го поставяха на всякакви места във фабриката. Природно силен, похватен и повратлив, той не губеше времето си в празни приказки, още по малко с тези хора наоколо, които вече  го бяха предали. Опитваха се разбира се да подхванат приказка с него, но той се отдръпваше в други занимания. Жените уж небрежно, само помежду си отбелязваха простоватото му държание и несъразмерен вид, но пък в крайна сметка, както подхвърляха помежду си, за коя от тях изобщо има значение всичко това. Мъжете нехайно гледаха отстрани как премества с лекота тежести часове наред, пристигнал отникъде с едни голи мускули. Език не знае, от високомерие с никой дума не иска да обели, засилва се веднага през глава да покаже колко е работлив и нищо чудно на някой от тях, старите работници мястото да отнеме. Нищо и преди тук са се появявали подобни. Те, отдавна установените други българи тук, знаят как да  поставят всеки на място. Още в петък вечер или в събота, когато е времето за приятелските събирания, всичките му колеги от фабриката и негови сънародници, ще го обсъдят, ще отбележат и най- дребните му прегрешения, какво като е новопостъпил, те като са постъпвали да не е било по- леко, един на друг ще си припомнят случки отпреди години за други подобни юначаги, които отказваха да приемат съвет и си бяха тръгнали по пътя. Разбира се, номер всякакъв могат още на следващия ден да му скроят, но не е редно, хора сме все пак, пък и той може да се вразуми, да не повярваш.

Случи се така, че веднъж той помогна на едно момиче да премести куп от касетки със сварени рапани. Изненада се, че я вижда за първи път, жилава,но слабичка, с разкопчана манта и влажна от парата коса  да се напряга в пренасянето. Спусна се да й помогне без никога да е разменял и дума с нея. Другите видяха това и в почивките за пушене, в пустия двор на фабриката, жените от неговата смяна подхванаха да го обсъждат.

-Самичък живеел...без жена....не сте ли го видели как ни заглежда..като невидял!- сериозно отбеляза една, ниска и несъразмерна в тялото жена, тя вече  дълги години работеше  във фабриката, пестеше пари по всякакъв възможен начин и при всеки удобен случай не спираше да се хвали с обувките, които вече пета година след пристигането си продължаваше да износва.

-Той да има късмет да ми посегне, или да ме закачи с приказка някаква....тогава аз ще го подредя! – каза гневно друга, слаба и грозновата, неугледна, с нервни ръце, в които трепереше върха на цигарата.

- Не съм решила.... ядосвам се така от нищото....и веднага хваща пътя, нали знаете! - с досада каза третата, едра жена с грубо изсякъно лице и немарлив вид,също българка, но една от началниците. Тя обикновенно се разхождаше високомерно между работниците и гледаше с отегчение заниманията им. Понякога уж между другото търсеше обяснение за несвършена в цеха работа и всеки от смяната бързаше угодно да й отговори бършейки ръце в мантата. Знаеха, че когато я подразни някой, тя пуска плоска шега или дори поощрение някакво изрича, после тръгва бавно нагоре по стълбите, сваля ботушите и се отправя към стаята на големите началници да клевети наред и да печели симпатии с тази всеотдайност към фабриката.

Така го обсъждаха, когато той работеше както обикновенно без да се щади, а мислите му бяха  далеч от фабриката и от всички жени, които се разминаваха из халетата, така еднакви за него с тези  тензухени шапки върху главите. Всъщност, нищо нямаше значение за Бранко, той следваше начертания си план и в упорство, лишения и строги сметки положението му се подобри. При всяко прибиране в квартирата  след работа, още преди да е съблякъл миризливите дрехи, той сядаше в края на леглото и записваше в тетрадка, всеки ден, час и минута, прекарани във фабриката. Къпеше се  без да включва парно, приготвяше се  набързо за сън и лягаше в леглото с влажни чаршафи, вече месеци наред. Върна всичките си дългове, старите задължения, дори все отлаганите данъци на  бащината къщата плати и започна начисто, без да изоставя строгата пестеливост нито за миг. В тетрадката, вече с омекнали страници от постоянното прелистване и проверки, Бранко отбелязваше всяка похарчена стотинка. Парите за наема, за електричество и газ, които макар и рядко зареждаше, за оскъдната храна, която си купуваше задължително след промоция и преоценяване. Братовчед му, Йоско още след втората седмица го заведе в банка и наизустил няколко изречения по време на дългия си престой тук, с много ръкомахания и набързо изстреляни думи му помогна да получи банкова сметка. В нея, в края на всяка седмица, от фабриката му превеждаха заплатата. Израснал в пълно недоверие към банките и работещите в тях обирджии, в пристъпи на пълно недоверие Бранко теглеше пари в брой и ги криеше в квартирата. Понякога, колкото и да се чувстваше изморен, в пълна тъмница и с одеяло над брадата, той пресмяташе шепнешком. “ Триста в повредения отдушник....двеста в сцепената дамаската на облегалката на леглото....сто в тайния джоб на пътническата чанта, сто под откования перваз на прозореца„ Първата му голяма покупка бе пералнята, втора употреба разбира се,  задължително със сушилня, както го бяха посъветвали, защото времето тук не позволяваше да се видят прострени из дворовете дрехи. Реши се да направи този голям разход, защото парите за работни дрехи му се свидеха, но тези, с които се прибираше още след второто обличане, вече миришеха така неудържимо, че никакво проветрение не помагаше. Нищо, той знаеше как да компенсира разходите. Дебнеше като призрак привечер в маркетите, най- често за готови храни, защото все още нямаше къде да си сготви. Сновеше между рафтовете и често, ако не откриеше нещо, което да си струва парите, се прибираше с празни ръце в квартирата. В крайна сметка   нищо няма да му навреди ако пропусне едно хранене през деня или вечер, преди лягането. В това  уверяваше сам себе си Бранко, но веднъж, докато прехвърляше в бързина чувалите с миди, той остана без сили, залитна,  загуби  съзнание, подпря се на стената и сякаш тъкмо ледените плочки го свестиха. Лоша работа, случи се и това, силното му, държеливо тяло да откаже без храна, макар и за един единствен миг.

В края на лятото, дългата самота му дотежа. Прибираше се, вече с нежелание, в една и съща тишина, без шанс да чуе и една прошепната от някого дума. Тогава реши. Нелка трябва да пристигне тук, редно е след толкова изминало време, жената да се събере с мъжа си, пък и ако я вземат на работа при него във фабриката парите ще се умножат. Да, повдигна се духа на Бранко при тия мисли. Стана, попремести някои неща из тясната стаичка, докато мислеше  и излезе на улицата пред къщата сякаш очакваше гости.

Още на следващия ден отиде в стаята, където бе виждал да приемат новите работници във фабриката. Обясни всичко, помоли се:

-Много е работлива...държи като мъж! – каза разпалено на онази българка с размазан грим и отегчен вид, която посрещаше всички с безразличие  зад бюрото си и сякаш сядаше на стола си винаги така, че още при влизането в стаята, посетителите да  виждат ластика на белъото й. Тя поклати глава със съгласие и записа нещо в лист пред себе си, а той излезе доволен, усмихнат и още следващия ден, след работа, заедно с братовчеда Йоско, започнаха да търсят из квартала нова квартира за времето, когато ще пристигне Нелка.

И тя наистина пристигна след месец и половина, когато работата във фабриката се увеличи и потърсиха нови работници. Колко бе изплашена, как непохватно се опитваше да скрие ръцете си, как досущ като него много месеци по- рано седна в края на леглото и погледна към същия бездънен прозорец. Преместиха се  още следващия ден в апартамент на съседната улица. Йоско помогна да пренесат леглото и другата оскъдна покъщнина. Валеше ситен дъжд, а Нелка притичваше отстрани с торби дрехи в ръцете и се спъваше в багажа, докато  им подаваше найлон за да покрият матрака. Настаниха се преди да е паднал мрака. Отчаяна от празните, студени стаи, Нелка надникна в пустите два шкафа на кухнята, дръпна щорите на прозореца към улицата, провери банята, с вана в която за последно се бе оттичала сапунена вода, погледна  безпомощно Бранко, а той строго отсече:

-Сега разходите ни ще се увеличат...ще трябва да затегнем коланите!

Същата вечер, след скромната вечеря, вече постоплени от завивките, той потърси кокалестото й тяло. Смутени от дългата раздяла в леглото, те прекараха нощта в объркани милувки, той непохватен и забързан, както се справяше с всичко, тя приветлива за ласките на съпруга си, но отнесена в свои си мисли.

Скочиха с първия трепет на алармата, когато още преди разсъмването, първите трамваи се плъзнаха със звън по релсите. Тя се засуети из празната кухня, с лице сухо и мътно от краткия сън, той  разбра, че е объркана и я спря  с ръка. Направи сандвичи и за двамата, прибра неговите в обичайната, платнена торба, нейните в плик, който при нужда може да скрие в джоба и тръгнаха. Тя влезе като сянка във фабриката, седна върху стола, който Бранко й посочи с поглед и остана там, докато не я повикаха да й покажат работното място. Сложиха я да чисти миди на лъскав тезгях с други жени наоколо, там имало нужда от хора сега.

Така заживяха заедно, тихо, кротко и със заучени движения. Сутрин се събуждаха по часовник, винаги в студ и тишина, ставаха като войници от топлината на леглото, обличаха се с дрехи, които никога не губеха мириса от престоя във фабриката, пиеха кафе и излизаха на улицата. Той крачеше приведен напред, сякаш още оттук подхващаше работата си, тя пушеше бързо и виновно сутрешната си цигара, преди Бранко да  помирише дима и да направи забележка за излишните разходи покрай този тютюн.

Занизаха се еднакви часове и месеци. Дни или нощи прекарани на студено във фабриката, после прибирането в квартирата, под дъжд или в насрещен вятър, докато бързо обсъждат нещо, което не търпи отлагане, после къпането, все поотделно заради теснотията в банята, след него срещата на влажни крака под завивките и ръце, които се протягат за да срещнат спокойствие преди да заспят. Прекарваха всичкото си време заедно, без пререкания  и излишни думи, но един ден тя се изправи с упорство в очите и му каза:

-Не мога без телевизор....сериалите ми липсват..не мога... а и едни новини не можем да чуем!

Погледна я Бранко. Да, тя е, същата Нелка. Тя бе спала дълги години наред в кротко недоволство върху семейния  диван с отдавна изскочили пружини, тя пъхаше парче сирене между двете си филии хляб вместо сандвич, когато не достигаха парите, тя ходеше пешком, когато той се оказваше без работа, тя смогваше да спести пари, когато това наглед изглеждаше невъзможно. Вече убеден, че този път трябва да й угоди, защото заслужава, той купи телевизор, втора употреба и поръча на баща си устройство от България, както бе дочул, че правят  колегите му от фабриката. После разбра, че освен всички досегащни разходи, ще трябва да плаща и целогодишна такса за правото да гледа телевизия в дома си. Възмути се Бранко, обирджийство, поредното обирджийство. Можеш и да не платиш, му казаха другите българи, но ще трябва добре да се криеш, когато гледаш телевизия, защото глобите са сериозни. И той реши наистина да не плати. Монтираха с Йоско чинията в задния двор, над кошовете за боклук, след много ругатни около пустото откриване на сигнала.  Бранко сложи одеяло зад прозорците на стаята с телевизора и така Нелка загледа сериалите си в тъмнина и мълчание. На следващия ден, както предвидливо я бе подучил, тя не споменаваше на никого за телевизора. Напротив, налагаше си да слуша с интерес от другите чистачки на миди епизод от сериал или някоя новина, което вече бе чула по телевизията, но се  преструваше  на изненадана.

-Като нищо ще ни доведат проверка, ако разберат, че не плащаме!- бе казал Бранко и тя както винаги изпълняваше заръките.

Бързо започна да се научава Нелка. Скоро чистеше мидите по-бързо и от някои стари работнички. Ножът ловко се превърташе и блестеше в ръцете й, щрак, щрак, щрак и тя отхвърляше работата си с лекота. Другите жени, които чистеха в същата смяна я поглеждаха скришом и с пренебрежение. Обсъдиха я някак между другото в почивките. Всички бяха видели колко  сплъстена коса има Нелка, чернеят неподдържаните й нокти и честно казано изглежда доста простовата, ама то как да е другояче, когато си бе избрала за съпруг грубиян като Бранко. Въпреки това стария колектив ги прие като семейство и скоро започнаха да ги канят на  събирания в почивните дни. Понякога Бранко и Нелка ходеха. Слушаха без емоция разказите на колегите си около масата, истории чудновати или комични, но все свързани с фабриката, случили се отдавна или много скоро, но вече много пъти разказани. Никога не посягаха към отрупаната маса, защото не бяха съобразили да донесат нещо, нито бяха разбрали, че още предния ден  другите са събрали поравно пари за общи покупки. Тръгваха си винаги първи, преди алкохола да развърже езиците съвсем. Тогава,  другите останали ги обсъждаха. Започваха шеговити наддавания, дали Нелка ще измие косата си тази вечер, дали утре в обедната почивка, двамата ще трополят с лъжици в бурканите с леща или ще носят голямата кутия с постен ориз.

Да, Бранко и Нелка, наистина живееха в крайна пестеливост, но се случваше, макар и рядко да си подслаждат душичките. Понякога късно вечер в големия супермаркет намаляха сладкишите и тогава на половин цена, че и за по- малко можеха да си купят  торта с лъскава заливка. В тези моменти, Нелка се радваше като малко дете и се наслаждаваше на шоколадовия крем. Друг път, въпреки голямото желание и на двамата да се подсладят, намаление нямаше никакво, Бранко не можеше да прежали няколкото паунда в повече,  добиваше сърдит вид и преди да си тръгнат казваше:

-Да си ги ядат!

После се занизаха часове, дни, месеци, години, така еднакви, че понякога се случваше да седнат в студения хол, до прозореца вечно закрит с одеяло и да се погледнат с нямо учудване. Ходиха ли в английска църка тук по време на Великденските празници, как така се случи, че лятото премина, а те не намериха време дори да отидат до близкия бряг макар и само  за да видят  морето, дали вече не е редно да проверят за евтини билети поне през тази есен, когато може би ще е удачно да се приберат за седмица в България за да видят близките хора и любимите места. Бранко бе студен и непроницаем над тетрадката със сметките, но Нелка понякога плачеше скришом, когато бе сигурна, че е сама.

Така един ден в малкото английско градче населено с доста българи някъде  на брега на морето плъзна новината. Бранко и Нелка купуваха къща. Истинска къща, двуетажна,  вярно била доста занемарена  и се нуждаела от ремонт, но с малко дворче и в спокоен квартал. Не подготвяха документи за изплащане,  купуваха я с пари в брой, с готови, натъкмени паунди, прилежно събирани в дългите години на вечни лишения и съобразяване при всяка покупка. Скоро  след появата на новината, вече влязъл в двора на фабриката, Бранко, срещна обичайни хора, както  при всяко пристигане за смяна.  Видя промяна в лицата на колегите. Тези, които доскоро го бяха поздравявали при всеки повод, започнаха да свеждат поглед, други студени досега, му подаваха ръка за здрависване, а се срещаха и такива, обикновено безлични, непредвидими, които го поглеждаха с открита насмешка. Дочу и слуховете. Наследство в България е получил, или много пари от богат приятел взел или за  заем от банка се престрашил, за най- малко двадесет години напред или къщата е на самотна английска старица, за която с Нелка ще се грижат, а тя ще им я дари преди да умре, макар, че не се дочуло английските старци да правят така, пък и как ще се случи това, когато и двамата не знаят език за да я увещаят да го стори. Носеше се мълва, че нещо не е съвсем читаво около това купуване на къщата. Бранко посрещна слуховете раздразнено и с насмешка. Седнали да обсъждат него и то тези, които с гордост се хвалеха колко много са изяли и изпили през почивните дни. Тези същите, които в края на всяко изминали лято, си споделяха колко скъпа е била почивката им край морето тази година и колко много пари са похарчили за глупости. Знае той сам за себе си, че не е време за почивки сега, когато младостта тече като отприщена вода и е редно бясно да се работи и да се трупат пари. Ще си почива, когато остарее. Започнал да се прибира след работа в собствения си дом, той бе все по- убеден,че това е  правилния път. Умните, предвидливи хора казваха „ Един мъж все едно не е живял, ако не е успял да построи или да си купи къща„ Сякаш всичко около тяхното семейство се нареждаше добре с една единствена сянка. Много искаха да си имат дете, но след дълги години на непрестанни опити, Нелка не можеше да забременее. Отдавна бяха направили и изследвания всякакви.  Лекарите казаха, че и при двамата всичко е нормално. Бранко и Нелка  настояваха с опитите, в привичните си, мълчаливи и кратки срещи в леглото, все в тъмнина и студ, когато рядко преминаваща кола  хвърляше светлина с фаровете в някой ъгъл на тавана.

Един ден, тя изплака:

-Нека го направим това...изкуственото оплождане.. на много хора е помогнало!

Той помръкна веднага и както винаги, когато се случваше да подхванат разговор по тази тема  тръгна да си търси  друго занимание. Преди да излезе на двора, намръщен й каза през рамо:

-Знаеш ли колко е скъпо?!

Нелка не направи опит да напомни за  предложението си отново. Млъкна съвсем, отдаде се  работата,  на грижите за дома и на упоритото пестене, за което Бранко не забравяше да припомни при всяко заспиване и събуждане,  но скоро колежките й видяха как след часове на мълчание и упорито взиране в ръцете със сменящите се миди, тя изпадаше в нервни пристъпи, отвръщаше гневно на нечий безобиден въпрос, хвърляше ножа с трополене върху масата и излизаше навън да пуши. Обикновено кротка, послушна и честна до глупост, тя започна да си позволява  да показва и нетърпимост към мъжа си. Не  можеше да скрие, че се  тормози. Бранко забеляза това.  Продължил живота си по стария начин, въпреки бясната работа във фабриката, той започна все по- често да долавя как го нападат натрапчиви мисли. Една нощ, точно преди заспиването, когато Нелка дишаше дълбоко, един въпрос просветна в главата му, като силна светлина и повече не му даде покой. Ето, той пристигна с цел, направи и невъзможното, оцеля в работата, върна дълговете, посрешна жена си и след години на достоен труд, лишения, воля, докато други пируваха без никаква сметка, те с Нелка, само двамата си знаят как успяха да си купят къща. Ако е рекъл Господ и все така им подава ръка, той има намерение да направи ремонтите по къщата, да я обзаведе с мебели, ако не нови, поне прилични. После иска да се впусне в ново пестене на пари, за спокойните старини и за да остави нещо след себе си. Добре, но кой ще наследи всичко, което успее да придобие, с кого ще се радва на постигнатото, кого ще прегърне, докато му показва резултата от лишенията си ако наистина остане бездетен? Той нямаше братя или сестри и веднага си представи как тълпа от непознати хора  алчно ще протегнат  ръце към имуществото му, когато той си отиде от този свят. Изпоти се за миг, въпреки хладината на стаята. Изправи се веднага в леглото, докато Нелка проскърцваше със зъби в съня си до него. Не, не е глупав той, те двамата трябва да имат дете на всякаква цена, иначе какъв е смисълът от  блъскането и несгодите?

В края на безсънната нощ,  доста преди звъна на алармата, той скочи  все така зает с мислите си, направи кафе и приготви обяд за двамата. От този ден вече начертал план  Бранко последва новата си цел. Изоставяше намеренията за ремонти по къщата, сега трябваше да съберат пари за процедура по иакуственото осеменяване на Нелка, след като всички други техни опити се бяха яровалили. Дошло е време да се плаща и за това, което много пъти даром навестяваше другите хора.

За жалост се оказа малко по- трудно отколкото бе планирал, защото поръчките във фабриката намаляха и нямаше начин да остава след смяна, дори се случваше понякога да ги изпратят по- рано у дома. Въпреки всичко, още в началото на следващата година, Нелка пременена с нови дрехи и пъстър куфар, засрамено усмихната, замина към скъпа, българска клиника, за която бяха чували добри думи от другите българи тук. Колко бе щастлива тя преди заминаването, а той, чужд за женските й емоции, вече претръпнал, мислеше за голямата пратка с раци, която трябваше да обработят през нощта.

Работата във фабриката си продължаваше, постъпваха хора, някои от безизходица, други временно, докато понаучат език или намерят нещо по- добро, а имаше и такива, които след две вечери прекарани в студ от фризерите и вода по пода напускаха без предизвестие. Само Бранко държеше здраво и при всяка възможност за работа бе там. При нужда го повикваха и през нощите, той изоставяше топлите завивки и бързаше към фабриката, няма значение дали е сухо, ветровито или вали, допълнителни пари са това. Работници като него, вече прекарали години тук се радваха, когато го видеха в смяната си, защото той без да търси обяснения вършеше работа за няколко човека, а новопостъпилите не го обичаха, заради него трябваше да се напрягат ако не искат още от самото начало да направят лошо впечатление, че така изоставят в задачите.

След няколко седмици Нелка се завърна. Посрещнаха я на летището с Йоско, както обикновено, когато се наложеше пътуване с автомобил. Тя поздрави, стисна силно ръката на Бранко, седна на задната седалка, сдържана, някак по- уверена, различна от всеки друг път, когато бързаше по детински да сподели още в първия момент на срещата с него всичките си впечатления. Прибраха се в мрачната къща, при влагата по ъглите на коридора и стаята със затъмнените прзозорци. Тя подреди старателно багажа си по старите места все така в мълчание. После се впусна, намери място за вещи изоставени  в неразборията, изми съдовете, внесе порядък в оскъдната покъщнина, седна със скръстени над полата ръце и едва тогава се усмихна доволна от прибирането у дома.

Радваше се от завръщането й и Бранко.По- късно вече в леглото я прегърна грубо и непохватно, както единствено умееше. Усети топлина от кокалестото й тяло, притисна я  към себе си със силните ръце и докато я целуваше по врата, каза с шеговита нежност:

-Хайде, че се олежа ти...знаеш ли, що миди  за чистене пристигнаха?!

Нещата в семейството им изглежда се нареждаха съсвсем към по- добро, защото Нелка забременя. Изчака мълчаливо, с търпение, за да е напълно сигурна и през всичкото това време кри съмненията си дори от Бранко. В края на втория месец, вече убедена, че се е случило най-  хубавото нещо в живота й тя се  промени. Забавиха се движенията й, чертите на лицето й омекнаха и все по- често можеше да се види благата усмивка, с която посрещаше някои неуредици в домакинството. Доскоро несигурна и много често без мнение, тя започна кротко и без паника да изслушва, вземаше точни решения и с правилна дума уталожваше гнева на Бранко. Той, мълчалив и строг, скрил  мрачните си емоции й помагаше при всеки удобен случай. Стриктен като войник изоставяше всякаква работа, когато във фабриката настъпеше време за хранане. Забърсваше някоя от крайните маси, подреждаше обяд и когато Нелка, вече наедряла изкачваше последните стъпала от долния етаж, той преместваше на по- добро място  нейния стол,  посочваше й го с кимване вместо поздрав и сядаха. Тя  прекара лека бременност. Продължи да ходи на работа, макар без много да се напряга. Дълбоко суеверен, по селски, той не пожела да узнаят предварително пола на детето, нито намираше за уместно ходенето на лекар тогава, когато всичко изглежда нормално. Понякога в пристъп на нежност, докато си обуваха ботушите преди работа, или на прибиране от фабриката  бързешком под дъжда, той питаше Нелка:

-Мърда ли?

Тя веднага се усмихваше, слагаше ръка върху корема и кимваше радостно.

Роди едро дете, момиче, в началото на лятото. Нарекоха я Йоана и скоро се прибраха от болницата в мрачната къща. Понесла бебето на ръце по улицата, защото нямаха автомобил, а Йоско бе зает същия ден, Нелка изглеждаше  още по- спокойна отпреди.  Бранко бързаше сериозен встрани, все в желание да помогне там, където няма нужда. Настаниха Нелка и бебето в стаята, където имаше най- малко избили петна от влага по стените. Бранко премести нещата си на долния етаж, защото вечер Йоана плачеше, а той все пак имаше нужда да поспи няколко часа преди работа, за да може да издържа вече увеличилото се семейство.  Занизаха се отново еднаквите дни, с тях ранното събуждане за Бранко или прибирането през нощта, когато е втора смяна с торба под мищницата.

Притичваше към дома в хлад или срещу вятър и доста по- рядко в случаи на хубаво време. Ето го ъгъла с високата ограда от храсти, след него той виждаше сивата мазилка на къщата си, третата вляво. Първо поглеждаше към стаята на Нелка. Често прозореца с червеното перде на втория етаж тъмнееше, Бранко разбираше, че вече спят, влизаше тих като крадец, събличаше се под светлината от уличния фенер и лягаше с ръка зад главата да мисли за своите си работи.

Нелка се оказа грижовна майка, но Йоана често боледуваше. Лежеше в детския креват сред цветни завивки, едра и бяла, с живи очи и все ръкомахаше. През няколко седмици, вечер бузите й се зачервяваха и заедно с температурата се появяваше кашлица. Лекуваха я с всичко, което Нелка знаеше от собственото си детство и Йоана наистина скоро оздравяваше. Веднъж обаче, след едно боледуване, кашлицата остана. Суха и дразнеща през целия ден, вечер тя се усилваше и преди да заспят звучеше като шум от запушена тръба. После, скоро след заспиването идваха най- страшните моменти. Кашлицата нахлуваше като течение през отворена врата. Тогава приличаше на кучешки лай. Нелка скачаше, залиташе в полусън и светваше лампата. Йоана кашляше със сила, така неочаквана за това малко тяло, плачеше, кривеше се в ръцете на майка и се зачервяваше до посиняване при някой силен пристъп. В момент на спокойствие, двете задрямваха в края на леглото на Нелка. Притеснен, Бранко се качваше тромаво от долния етаж и отваряше вратата със скърцане. Тогава Нелка се сепваше, поглеждаше първо детето в ръцете си, после него и го отпращаше с нервни движения на ръката. Това продължи цяла седмица, без никакво подобрение. Една сутрин Нелка с черни кръгове под очите му каза:

-Тоя път без лекар няма да се оправим!

Помолиха една жена от фабриката с добър английски, майка на две малки деца  да ги придружи до болницата за да превежда. Лекарите прегледаха детето, казаха, че всичко е нормално и изпратиха малката Йоана у дома със сироп за температурата довечера. Следващите няколко седмици преминаха все така, тягостно и в тревога, особено през нощта. Нелка блуждаеше из къщата от безсънието,  Бранко ходеше на работа много по- рано от времето на смяната си, за да дреме върху масите в стаята за почивка, а Йоана кашляше въпреки всичките лекарства. Вече в безизходица, те се върнаха в болницата. Сега направиха изследвания и дори рентгенова снимка. Не откриха нищо обезпокоително. Според лекарите влажния климат бе причината за кашлицата и при други малки деца се било случвало. Казаха, че с израстването, дразненето за дробовете ще отшуми и всичко ще бъде нормално.  А дотогава? Как ще живеят ден и нощ, докато кашлицата дебне из всички кътове на мрачната къща и се събужда от всеки улучен шум. Тогава, осъзнал колко е сериозно положението, Бранко затърси решението в главата си ден и нощ, всяка минута. И след няколко вечери, докато  се приготвяше за лягане с босите крака върху мокета, една мисъл ясно блесна пред лицето му и той я посрещна с притаен дъх. Ще ги изпрати за известно време в България, разбира се. Нелка и без това не печелеше никакви пари, защото след раждането гледаше детето. И тримата се издържаха от неговата заплата. Освен това, ако те не живеят в къщата, той вече останал сам ще може да пести от храна, от електричество, от газ за парното, която заради Йоана зареждаха през няколко дни. Ще се върне при онази пестеливост, с която бе успял да си купи къща. Да, ще се налага да изпраща пари в България, но там е друго, всичките роднини са  още живи и все ще помагат на Нелка с каквото могат. Ще поживеят така, пък после каквото е написано. Легна си доволен и бързо се унесе, въпреки, че на горния етаж се чуваха нервните стъпки на Нелка по дюшемето. Разхождаше Йоана на ръце из  стаята, докато детето плаче и кашля.

Семейството му замина в края същия месец. Беше февруари и му излезе сравнително евтино да купи билетите. Изпрати ги с облекчение,  убеден, че е взел правилно решение. Все пак Нелка се завръщаше при близки хора, а и климатът там е по- добър за Йоана. А той? Той се прибра в къщата отново сам. Отдаде се на работа, на работа и на самота. Прибираше се, хапваше каквото намери и сядаше на дивана пред единствената си утеха, телевизора. Там и заспиваше, завит презглава с вълненото одеяло. Месеците летяха като миг, а той ги запомняше само с броенето на часовете върху часовника в халето или с блещенето в стрелките на будилника, когато се случеше да се сепне в мрак преди звъненето. Изпращаше пари на Нелка редовно и искаше отчет за всяка похарчена стотинка по време на кратките  разговори по телефона. Понякога чуваше и детските възгласи на Йоана наблизо. Нелка му бе казала, че още след втората седмица, кашлицата намаляла и скоро съвсем се загубила. Проходила, растяла бързо и по всичко изглеждало, че ще бъде едра като баща си. Пресметлив и без да се поддава на емоции, той се интересуваше от по- практичните неща. Колко въглища изгарят на месец за отопление, колко харчат всяка седмица за храна, старите отделят ли нещичко от пенсиите за Йоана? Нелка усмиряваше детето и даваше отчет до най- малките подробности. Справяше се тя, умееше да подрежда сметките и той оставяше доволен, а бе сигурен, че дори е поспестила нещичко  скришом и от него. Веднъж така съвсем ненадейно между другите приказки тя му се примоли:

-Защо не си дойдеш да ни видиш.... вземи си почивка и си ела..толкова години не си се прибирал!?

Нищо не отвърна той. Вместо това строго попита защо Нелка този месец му е поискала повече пари от обичайното и отново напомни да се ограничават разходите, защото те парите тук не извират. После забърза за фабриката, защото днес очакваха  пратка с рапани, но една новопоявила се мисъл го навести още същия  следобед. Беше късно през есента и билетите бяха поносимо евтини. Няма и много работа сега, пък и през всичките тези години бе събрал доста години плaтен отпуск. Ще види Нелка, порасналата Йоана, баща си и майка си, къщата, някой забравен приятел, ще се завърне много за кратко, като на екскурзия. Вярно, установи се, успя и си купи къща тук, но не е редно да забравя местата, където бе роден и израснал. Още преди да изтече смяната бе решил да изпълни молбата на Нелка, тъкмо ще се приберат заедно обратно. Да, явно добре й се отрази да си почива с това отглеждане на детето, но вече е време да дойде при мъжа си, да въведе къщата в порядък и да поработи. Йоана ще оставят на някой от родителите за няколко месеца, пък после отново ще се намери решение.

Кротък дъжд валеше над нападалите по тротоарите листа и той пристигна в родния си град, променен от времето, когато бе заминал. Веднага след изхода от чакалнята на гарата го нападнаха шумовете. Автомобили, които свиреха и се разминаваха без никакви правила, хора с цветни дрехи и куфари, които извираха с подвиквания от подлезите и бързаха безогледно към своите коловози готови да прегазят всеки по пътя. Спря в недоумение той и остави своя багаж върху тротоарните плочки. Живял дълги години в спокойното, английско градче, с едни същи две пресечки до фабриката, обикновенно пусти по времето, когато бързаше за работа или се прибираше у дома, той в пълно объркване от тази суматоха се огледа във всички посоки и не откри нищо познато, което да го насочи към дома. Все пак тръгна по памет между хора с навъсени лица. Минувачи бързаха по своя път вторачени във всяка крачка, разминаваха се като детски играчки, блъскаха се в суетнята или го настъпваха без да се извинят. Той ги поглеждаше с недоумение, а те нахално се взираха в очите му, готови за скандал. Все пак преди да бе мръкнало, той видя улицата от детството си, сега с големи дупки по асфалта пълни с дъждовна вода. Ето я и къщата. Колко се е прихлупила, както се прегърбват старите хора. Веднага след дворната врата видя и пътеката със избуяла между плочките трева. Ето го и баща му, намръщен, така остарял, жилав като лозова пръчка. Погледна сина си с упрек още при влизането и промърмори без да изоставя суетенето из пущинаците зад чешмата:

-Ей...дойде да ни видиш най- накрая...знам аз, ти и да ни погребеш няма да се върнеш!

Майка му се втурва отнякъде, още по- нисичка, с  но все така пъргава, целува го звучно по бузите и му прошепна в ухото:

-Остави го..от ден на ден по- лош става!

По стръмните стълби от горния етаж се спуска Йоана. Ах, колко е пораснала и едричка, с лице като месечина. Той оставя багажа в краката си и я вдига на ръце, а тя хем се радва, хем е някак срамежлива и се обръща назад към къщата за да търси майка си. Пристъпя и Нелка. Позакръглени  изглеждат раменете й, лицето свежо и спокойно, а косата по- дълга от обичаното, с брокатена фиба отпред на бретона. Сдържана е тя, но е видно, че се радва, слиза настрани по стълбите и ги прегръща заедно с Йоана. Горе над покрива с разместени керемиди се стеле дим от запалената печка.

Следващите дни, под все така неодобрителните погледи на баща си, Бранко направи няколко дребни ремонта из двора и къщата. Обходи навсякъде и сякаш изведнъж много занемарени неща добиха друг вид под сръчните му ръце. Разходиха се с Нелка и Йоана по близките, някога познати улици. Отидоха и към парка, сега зимен и пуст, с изпочупени пейки. Тогава го навестиха  спомени за отдавна отминали случки от детството, после от младостта  и той ги посрещаше с горчива наслада. Срещна и няколко позабравени лица на съседи. Колко се бяха променили всички? Преминаваха нанякъде всеки отнесен в свои си мисли. Един наведе глава, сякаш не са се познали и закрачи в обратна посока, друг се спря и без да поздрави му заразказва с ръкомахане някаква глупава история. Изглеждаше като подивял, а преди бе свястно момче. А там, вече в края на улицата мъж се е облегнал на оградата и сякаш ги чака да се приближат. Напряга се Бранко и недоумява, Желко ли е това? Той е, Желко е наистина, макар неузнаваем и  Бранко си спомня как някога сковаха първия си гълъбарник в техния  двор. Изправи се човека, направи крачка- две напред и подаде ръка. Износени дрехи, съвсем побеляла брада и широка усмивка, зад която розовееха венци и няколко останали зъба. Срамува се някак от срещата им,не е съвсем на място, обръща се често назад, сякаш оправдание търси някакво. Прибра се в къщи Бранко с недоумение. Как може толкова да се е променило всичко? Ето и няколко разбрали за завръщането му роднини идват да погостуват. Пристъпват с любопитство и подозрение. Радват се на доброто му здраве, на добрия вид на лицето му и го поздравяват за това, че си е купил къща там, в чужбина. После приказките неусетно преминават към тежкото положение и безизходицата тук. Ето, да е все така жив и здрав, оттървал се е той, а те са останали да си носят теглото. Накрая, вече на изпращане, някак между другото, роднините се примолват, ако е възможно разбира се за една услуга, заем някакъв ако може, просто от пуст недоимък, за най- неотложни нужди, за болно дете, или за погасяване на кредит, който не търпи отлагане.

Вече в края седмицата, Бранко нямаше търпение да си отиде там, откъде след дълго отсъствие се бе завърнал. При онзи негов си живот, сред вятър и неочаквани дъждове, в мрачната, но спокойна къща, която след затварянето на вратата зад гърба му си е само негова, във фабриката, където му пречупваха гърба от работа, но оставаха доволни и си плащаха редовно. Ден преди заминаването подкани Нелка да приготвя багажа и на двамата. Тръгваха без Йоана, нея сега временно оставяха на родителите му. Нелка тръгна разсеяно да премества местата на едни и същи неща между стаите, а той видя как  неохотно му се подчини в нямо упорство.

 Завърнаха се в своето си странство. От този миг тя се промени. Върна се тази тревожност в движенията, изостриха се чертите й отново. Не кроеше планове за бъдещето, както обичаше да прави в свободните неделни часове. Ходеше из коридора като сянка и на всякакви въпроси от Бранко отговаряше с една дума. Влоши се и работата й във фабриката, колежките често я виждаха да мисли, стиснала затворена мида в ръкавицата. Оживяваше се единствено вечер, когато след завръщане от смяна, можеше да чуе Йоана и да разпита старите как е преминал деня й.  От всичко се интересуваше и търпеливо слушаше и най- последните подробности с усмивка. После се качваше в спалнята, лягаше с домашните дрехи в единия ъгъл, прегънала колене и мислеше в тъмнината. След няколко дълги и тягостни месеца, тя се стопи и очите й хлътнаха. Тогава Бранко разбра, че Нелка трябва да се завърне при детето си, преди да се е разболяла от някоя коварна болест.

Тя замина, а той отново остана сам. Този път се съгласи с Йоско, с Нелка и някои други роднини. Купи си един вехт компютър, плати за най- евтин интернет и вече можеше по всяко време да вижда и да говори със семейството си. Извън тази новост животът му продължи по старому. Работеше, пестеше пари и по- голямата част от тях изпращаше в България. Йоана растеше, скоро започна училище и разходите се увеличаваха. А тук, какво толкова му трябва на самотен човек, в малкото свободни часове. Не гостуваше на никого, не пиеше питиета след работа като всички други, не пушеше цигара от цигара в почивките, не залагаше на мачове и не изпита желание да ходи на ескурзия или на почивка. Беше се случвало няколко пъти да види как силно слънце напира през пролуките.  Отместваше завесата, най- често в почивен ден, виждаше светлата улица и хора с голи рамене, които бързаха със смях към кейовете. Приискваше му се и на него да се напече и да  вдъхне въздух. Тогава поемаше към морския бряг. Отиваше в онази посока по памет, с ръце в джобовете, виждаше зелените дървета, пейките, необичайно лъскави от слънцето и вече преди изкачването на дигата, сякаш помирисваше и морската вода. Само, че в този момент морето се бе отдръпнало от брега. Далеч, далеч пробляскваха плитки вълни, птици кръстосваха и ровеха из още мокрия пясък, а няколко рибари преследваха отдръпващата се вода и замятаха дълги въдици след нея. Тогава Бранко се раздразваше за изгубеното си време.

-И морето им откачено като тях!- казваше и се отправяше с бързи крачки обратно към дома.

Понякога през натоварените или през летните месеци да поработи пристигаше и Нелка. Къщата се оживяваше, увеличаваха се и доходите. Тогава Бранко уверяваше сам себе си, как е крайно време да се ремонтира стрехата, да се постави изолация срещу влагата по външните стени или да се помисли за част от падналата ограда на двора. Само че пари трябваха винаги и все се появяваше нещо по- важно от намеренията му. Един ден Нелка му каза:

-Трябва да помислим...скоро да препишем къщата на Йоана!

Погледна я строго той:

-Нищо не преписвам докато съм жив!

-Знаеш ли какви закони ще дойдат утре?- подхвана тя с тих глас и наведена глава, така правеше винаги, когато се налагаше да увещава опърничавия си съпруг – Притеснявам се...утре ако не дай Боже нещо стане с нас..да не я размотават с дела и да й вземат къщичката?!

По незнайни причини, живял през целия си живот в неизказан страх от съдилища, започнал все по- често да се съгласява с практичните предложение на жена си, Бранко помисли два дни и кимна със съгласие. Проучиха, намериха нотариус и дариха къщата на Йоана, защото така излизаше по- евтино. От този миг, винаги когато се наложеше да обсъждат проблеми около домакинството или си правеха сметки заради  плащане на сметки и данъци или за каквото и да било, те говореха за къщата като за Къщата на Йоана. Казваха „ Тази есен няма да предприемаме нищо, освен да  ремонтираме покрива на къщата на Йоана„ или „ Колко ще бъде хубаво да направим някога стъклена пристройка в двора на къщата на Йоана„В моментите, когато оставаше сам след поредното заминаване на Нелка, макар и рядко в суровата душа на Бранко се прокрадваха и мечти. Представяше си как много скоро, вече порасналата Йоана ще пожелае да пристигне тук, за да завърши образованието си в някой хубав университет. Защо пък да не се случи и да си хареса някой младеж ? Да се изправи пред баща си и да му каже с колеблив глас, как е решила да живее и да създаде семейство тук. Тогава той и Нелка ще напрегнат сили, ще постегнат къщата на Йоана, достатъчно голяма да посрещне още двама човека. Може и всички заедно да решат да я продадат и да купят по- голяма, в друг град ако се наложи, зависи от това къде ще намерят работа младите.  Защо  пък да не му се случи да изпита щастието да има внук, с който в хубави дни да гонят бягащото море и да се прибират в къщата напълнили обувките си с пясък.

А затворена в себе си и мълчалива Йоана прекара голяма част от детството си далеч от родителите. Потайна и своенравна още в най- ранна възраст, тя често нарушаваше забраната да излиза извън двора и се заиграваше със съседските деца по улицата. Старите се опитваха  да я възпитават и да й правят забележки, а тя придоби навик да гледа хората право в очите, без да отклонява поглед дори когато е виновна. Когато се случеше да бъде в България, майка й, кротката Нелка я приютяваше на тихо място, говореше й приспивно със спокоен глас, докато Йоана се оглеждаше като уловена в капан и търсеше начин да избяга от поученията. Баща й, Бранко, разбрал за своеволията, също даваше наставления и размахваше пръст пред камерата със строго, брадясало лице. После Нелка заминаваше при мъжа си, а Йоана се оказваше сама, оставена за отглеждане при някой от роднините. Вече започнала училище, тя бързо направи лошо впечатление. Не прояви усърдие в писането, нито прояви желание да покаже някакво знание във време, когато другите й съученици вече се справяха добре. Тогава Бранко отпращаше Нелка в България да внесе някакъв порядък. Годините отлетяха и нищо не се промени, освен това, че Йоана се превърна в девойка, наедря и чертите й загрубяха съвсем, досущ като бащините. По някаква нейна си приумица започна да се облича в безвкусни, цветни дрехи, с които будеше присмех където и да се появи. Вече постъпила в средно училище, тя никога не прояви амбиция да се образова,нито изпита нужда да сподели някои момичешки вълнения с  връстниците си. Вместо това се чуха приказки, за съмнителни нейни разходки с брадясъли младежи из тъмните паркове. Нелка, всеотдайна, но без мнение кой е правилния път, гадаеше какво се случва с безпокойство, като пред някакво бедствие. Тя не споделяше всичко с Бранко. Понякога деликатно му споменаваше за  тревогите си  около Йоана.  Тогава уморен от дълъг ден или раздразнен от едни новопоявили се болки в ставите, Бранко отправяше закани към дъщеря си пред камерата от мрачната къща. А си имаше  грижи и той. Старите му колеги бяха отдавна поели по своя път. Пристигаха нови хора, сменяха се началници, а той пред всеки трябваше отново да се доказва. Никой не те пита какъв си бил преди, ако не те е виждал как работиш. Отдавна признат за най- добрия работник, издигнат за бригадир на смяната, той ходеше с вдигната глава из цеховете на фабриката и началниците му кимаха с уважение. Без да иска да признае дори пред себе си обаче, Бранко вече бе разбрал, че касетките започват да му дотежават след дълго премятане, кръста го боли почти постоянно и първите крачки сутрин са мъчителни. Не можеше да се примири и с това задъхване, което няколко пъти през деня направо му отнемаше всичките сили.

Един ден през  есента, веднага след захлаждане на времето за първи път се случи да изтръпнат ръцете му. В началото за няколко секунди, докато вършеше някаква обичайна работа. После се повтори за по- дълго време. Минути, в които не можеше да премести палет или да подаде касетка, нито смогваше да подреди продукция върху лентата на конвейра. Той умело скри безсилието от колегите си. Отправи се нанякъде уж по неотложна работа и постави бързо задачи в движение.  Спотаи се   във фризера, при замразената стока и изчака докато отново започне да  чувства ръцете си в джобовете на мантата. Отдаде го на преумората през последната седмица или на смяната на сезоните. Само че след няколко седмици това се случи отново, този път и с болки в раменете. Той излезе отвън при вятъра и прелитащите птици. Облегна се на оградата и с прехапани устни разбра, че го е настигнала беда. Отговорен работник и мъж на честта, той не можеше да се крие зад палетите, както правеха някои хитреци докато наоколо тече усилената работа. Продължи в обичайна бързина и всеотдайност, но все по- често започна да губи настроение, притеснен, че безсилието му може да се завърне всеки миг. Не сподели и с Нелка, пристигнала да поработи в месеците преди Коледа.

В края на ноември започнаха да го предават и краката. Изправяше се от леглото, залиташе докато отиде до мивката, слизаше с пукот в коленете  по стълбите към улицата, после болката си отиваше почти до обяд, но той я усещаше как го дебне някъде отзад при всяко напрягане на тялото. И тя наистина започна да го напада най- неочаквано. Сковаваше го, оставяше го без сила, най- често приведен над някой товар и той бързаше да се отдръпне встрани, за да не го видят в това състояние. А колегите му, млади и пъргави мъже с нахални, всичко виждащи погледи се разминаваха покрай него с видна насмешка и нехаеха за грижите му, както някога, преди много години той самия без жалост към никого бе извоювал мястото си тук. Прибираше се у дома с желание да постои за кратко пред телевизора и бързаше след вечеря да си легне за да има достатъчно време тялото му да се възстанови за утрешния работен ден. Изнерви се от тази безпомощност и често започна да избухва без повод, най- често срещу Нелка.

Следващите седмици преминаха за него в мъка и тревоги, докато една студена сутрин не можа да се изправи от леглото. Напрегна се, вдигна глава от възглавницата, но ръцете му отказаха дори да отметнат завивките. Нелка пристъпи в недоумение. Погледна го със слабо лице, вече така остаряло и безцветно от постоянното очакване на  възможни несгоди. Да, беше се случило и това. След толкова години прекарани в лишения, сметки на всяка крачка, в бесен труд насред студа на фабриката, с ботуши в ледената вода и маска срещу парата, без почивка дори в топлите месеци от годината, след всички студени вечери в мрачната къща, с оскъдната вечеря, изядена някак между другото в края на дивана,  вродената сила на мускулите в силното тяло на Бранко си бе отишла. Гледаше безпомощно и една паника на уловено животно се появяваше в очите му. След няколко минути се раздвижи, дори успя да стъпи с крака върху мокета, но си легна отново заради болките в гърба. Този ден, за първи път от незапомнени времена, Бранко не отиде на работа. Не се появи във фабриката и следващата седмица. Изправяше се макар и трудно, слизаше до долния етаж, ходеше и до двора с подпиране и бавни крачки. Заставаше и на прага на уличната врата поне  да погледа как всякакви хора са хукнали по своите си работи.

Бавно и в скука преминаха следващите му десетина дни. Нелка отиваше във фабриката да поработи в часовете до обяд. Връщаше се, повдигаше го върху възглавницата, предлагаше му  разходка в двора или на тротоара пред къщата, но той намръщено отказваше. Вместо това разпитваше за работата във фабриката. Пристигат ли достатъчно миди за чистене за да направи човек някаква прилична надница, варят ли раци всеки ден или има застой като миналия месец, оправи ли се след злополуката в двора онзи, наглия мотокарист, пита ли някой за Бранко или го забравиха вече? Все от подобни неща се интересуваше той убеден, че до няколко дни болките му ще изчезнат така както се бяха появили и животът за него ще продължи по старому. Само, че вместо да оздравее, той започна да се залежава все по- дълго и Нелка често го намираше да дреме на всевъзможни места. Така в очакване Бранко да се изправи на крака измина месец. Тогава Нелка подхвана със смирения глас:

-Нека заключим къщата и се приберем за малко в България...дали ще си лежиш тук или ще лежиш там...има ли значение?

Погледна я с укор и учудване той. Ето я, за всичките тези години един път му се наложи да спре работа за няколко седмици и веднага глупавите мисли започнаха да се въртят около главата й.

-Там ще ти е по- добре на костите...не помниш ли как изчезна кашлицата на Йоана?!- допълни тя и тръгна бързо към кухнята защото разбра, че Бранко е раздразнен, а той я изпрати с гневен поглед. Въпреки това след няколко дни прекарани в размисъл в леглото, той се съгласи и те решиха да прекарат зимата в България. Върнаха се един мразовит януарски ден, в бащината му къща. Стори му се голяма в мъглата, но съвсем запустяла след смъртта на родителите му преди няколко години. Подпрени един в друг пред стълбите, те погледнаха към единствения прозорец със завеси, стаята на втория етаж, в която живееше Йоана. Нея видяха по- късно. Слезе бавно като актриса по стълбите, едра и чорлава, наметната с ярък шал върху раменете, а сънена котка се промушваше между краката и при всяка стъпка. Прегърна ги сдържано и с тежест един след друг. Миришеше на цигарен дим и на червено вино. Така заживяха тримата. Нелка бързо съживи къщата. Почисти навсякъде, проветри и внесе порядък в дворната неразбория. Палеше печка на Бранко с дърва от мазето, приготвяше закуска за него и за Йоана, зареждаше пералнята и се спускаше да приготви  обяд в студа на лятната кухня, за икономия и по- набързичко, защото трябваше да отскочи да запише час за преглед на Бранко в поликлиниката. Прегледаха го, изписаха му много хапчета и мехлеми. Казаха му, че само с движения има шанс да се възстанови и той въпреки болките започна дълги разходки. Подпрян на бастун кръстосваше двора в слънчевите минути на деня, катереше стълбите между етажите и дори ходеше до края на улицата, сядаше на пейка зад автобусната спирка и гледаше хората. А положението му се влоши. Все по- често се появяваха нетърпими болки по всичките му стави и кости, той куцукаше с бастуна към дома, хвърляше го пред леглото и рухваше с въздишка. Така в тишина и спокойствие, напълно неподвижен, той посрещаше облекчението. Скоро, вече не се престрашаваше да се изправя за движения така често от страх пред болката и се залежа. Слушаше бързите крачки на Нелка из цялата къща, хукнала след безкрайните нужди на къщата. После вечер чуваше музика от стаята на Йоана и неприличен, женски смях. Дали е пристигнала гостенка или някои мъж реди красиви думи пред чашата с вино и дъщеря му се смее с този грозен смях? Ах, защо не е така здрав както преди? Как би скочил да провери всичко и веднага да потърси сметка. Почти всяка вечер заспиваше с тъга по онзи живот, там в неговата си къща. Липсваше му животът във фабриката и онази работа благодарение на която бе постигнал всичко.

Дойде пролетта и се затопли. Нелка отвори всички прозорци за да проветри, а Бранко все така на легло, посрещна слънцето с ръка пред очите. Въпреки всички лекарства и мазила, неговото положение не се подобри. Лежеше подпрян на няколко възглавници, мърмореше и при всеки повод даваше  наставления на Нелка. Тя го обслужваше с търпение, угаждаше на старческите му капризи и сега с топлия ветрец влязъл от прозореца заедно с пролетта, надежда за по- добри дни бе стоплила и нейната душа. Един ден, докато Бранко дремеше след храненето, тя подхвърли:

-Дали няма да е добре да....да продадем къщата..онази английската?!

Той отвори очи, мътни от дрямката, после осъзнал думите й се напрегна цял, отметна одеялото, затърси чехлите си по пода и за първи път от месеци насам, почти се изправи. Тялото му, сега слабо, но все така едро както някога се бореше да остане изправено, а ръцете му, дълги и космати се подгъваха в търсене на опора. Тя го погледна със страх , изостави разтребването и дори се отдръпна крачка назад.

-Езика ще ти отскубна....ако чуя още една дума за къщата на Йоана!- каза той със страшно изражение.

Нелка се обърна и бързо избяга от стаята, но той не се успокои. Тя го чуваше през стената как нарежда думи и се заканва, дори няколко пъти след кратки затишия се чу да крещи. Приличаше на полудял човек и Нелка не посмя да влезе при него дори, когато навън притъмня с времето за вечеря. Йоана надникна с рошаво лице от горния етаж, но бързо загуби интерес към недоволството на баща си, махна с димяща цигара и отново се върна при покоя на котките в  стаята си.

 След като приключи с всичките задачи, виновна и с угризения, Нелка си легна в съседната стая и остана дълго будна да слуша как Бранко шумоли, въздиша и от възмущение дори не тропа както обикновено с крак по таблата на леглото да си поиска вода.

Скоро се утежни и финансовото им положение. Домашните посещения на докторите бяха скъпи, както и лекарствата, които изписваха след всяка визита. Крайно  практична, предвидлива, научила хиляди начини за пестене на пари от мъжа си, Нелка с тревога бе видяла как отделените пари се топят. Понякога споходена от съмнения за бъдещето сядаше където я настигнат мислите. Как ще живеят занапред, от какво ще се издържат, как ще плащат лечението на Бранко, когато пенсиите не достигат, а доходи други няма откъде да се появят? Отскоро недоволство започна да проявява и Йоана. Въпреки своята всеотдайност, Нелка с неудобство ограничи и нейните разходи. Отраснала в очакване на постоянно пристигащи паунди Йоана прие с негоувания новото положение в живота си. Все по- често се случваше да изпада в лоши настроения, отговаряше грубо на майка си и с досада избягваше обичайните, вечерни посещения в стаята на баща си преди заспиване. Не спираше да дими с цигара и с всяко движение да показва колко й е скучно в къщата. Един ден се промъкна зад гърба на майка си в кухнята, затвори вратата за да е сигурна, че са останали насаме и каза с твърд глас:

-Виждаш, че положението става все по- зле!

Нелка се обърна с тревога и избърса по навик ръцете си в престилката. Тя бе прекарала младостта и целия си живот в сянката на Бранко, бе привикнала да отваря ушите си за всяка негова дума, готова да последва тежките му стъпки във всяка посока и сега, когато той лежеше голям, но безпомощен в леглото, тя с безпогрешен, женски инстинкт бе разбрала, че трудните дни тепърва предстоят. Погледна към дъщеря си с паника, а Йоана пристъпи все по- уверена:

-Трябва да продадем английската къща....моята къща!

Онемя Нелка и отстъпи крачка назад, дори от изненада вдигна ръка пред устата си, като младо момиче, което е видяло нещо ужасно. Вместо да отговори, тя избяга от стаята сякаш бягаше от дявол. Следващите дни бяха много тягостни. Нелка без причина си намираше всякаква работа из къщата, за да избягне срещите с дъщеря си. А Йоана, непривично за обичайното си ежедневие се появяваше още преди времето за обяд със свежо, измито лице, посещаваше стаята на баща си и прояваваше желание да помогне на Нелка в някое задължение. Тогава тихомълком се впускаше да я увещава. Ето, баща й се разболя, но Божа работа е това. Сега след толкова години преминали в честен труд му било писано да изостави работата си поради болест и да  се залежи. Макар и в появилия се недоимък, те ще се грижат за него, защото така е редно, но за благото на семейството трябва да се помисли за всичко. Ето, къщата на Йоана старее там някъде необитаема във влагата и скоро ще започне да рухва,  ще загуби цената си, а само данъци и такси се плащат около нея. Разходите около лечението на баща й също  си продължават, животът е скъп, пък и не е редно да се забравя, че Йоана като всяка млада жена също има своите нужди. Нелка упорито отказваше да се съгласи, най- често само с поклащане на главата. В тези моменти пред нея се явяваше лицето на Бранко, червено и с пяна около устата, когато се споменеше за продажба. Единствено веднъж, замислена срещу прозореца прошепна с ужас:

-Каkво ще стане ако баща ти разбере?

Тогава Йоана се оживи надушила появилото се колебание. Бързо приближи майка си, дори протегна ръце и докосна с нежност раменете й. Сега без яркото червило и шаловете, с които увиваше тялото си още от сутринта тя бе изоставила небрежното си отношение и приличаше на разкаяло се дете.

-Как ще разбере...нищо няма да му казваме, а и няма от кого да разбере... само лежи...а у дома хора не идват никакви .. ще криеш от него!

Така в увещания и приглушени приказки между двете жени измина месец. Забелязала мълчаливите съмнения у майка си, Йоана стана още по- упорита. Преследваше я навсякъде, измисляше все по- убедителни доводи, шепнеше в лицето й до пълно задъхване, а Нелка обзета от нови угризения дори в самотата на някой  ъгъл питаше сама себе си наглас:

-Какво ще стане с нас, ако Бранко разбере?

И една сутрин тя се реши. Приготви му любимата закуска и влезе смело в стаята при него. Той я посрещна бодър, както отдавна не се бе случвало, подпрян върху куп възглавници, защото от постоянното лежане не го спохождаше съня. Погледна я с кротка симпатия, а тя се зае с обичайните приготовления. Отвори прозореца да проветри, приготви му  кърпа за лице, поднос за храненето в леглото, подреди и лекарствата на ръба на масата. Скришом видя, че днес той я следи с интерес, въпреки че това се случваше пред очите му всяка сутрин. Тогава се обърна с лице към него и поде:

-Защо не се съгласиш поне да дадем  къщата на Йоана под наем....на някой българин от фабриката ще я предложим....хем някакви пари ще получаваме..хем ще я надглеждат?!

Отдавна премислила думите си, Нелка допълни:

-Така празна....каква полза от нея?!

Той не отговори, не отказа рязко, нито се съгласи. След дългите години на съжителство с него тя вече знаеше, че ще бъде по- добре да излезе от стаята и да  си намери занимание докато той мисли, пресмята, намръщен и недоверчив към всякакви нови начинания. Върна се по- късно и той я посрещна спокоен с думите:

-Добре...дайте я под наем...но само за няколко месеца..докато се оправя!

Оживена,тя седна на леглото до краката му. Тогава се разговориха както някога. Нелка, все с наведена глава предложи Йоана да замине там и да поостане няколко дни. Ще се примолят на някои от колегите във фабриката да освежи с боя стаите в почивните дни или ще си платят  на майстор, ако се наложи, така по- лесно и бързо ще да  намерят наемател. Бранко се съгласи, но с условие, само за няколко месеца, докато тялото му се закрепи и започне да му служи отново.

Така двете, майка и дъщеря проучиха всички възможности. При пълна тайнственост се свързаха с българска агенция за недвижими имоти. Тъй като Йоана имаше нужда от пари, а Нелка не си намираше място от угризения, решиха да поискат по- ниска цена от реалната, за да се освободят по- бързо от къщата и всичко да приключва. Неочаквано се появи купувач още в края на втората седмица от обявяването. Тогава Йоана замина за да оформят документите и да направят разплащането.

-Ще криеш!- поръча на майка си на тръгване.

В един хубав, пролетен ден, нетипичен за малкото, английско градче, къщата на Йоана, гордостта в живота на Бранко и надеждата му за заслужени старини, единственото лекарство за болките в костите, което му помагаше да заспи, попадна в чужди ръце. Бранко нямаше как да види, как новия стопанин се разходи из мрачната къща, дръпна в недоумение одеялата от прозорците, видя празните стаи с едно единствено грижливо постлано легло, влагата плъзнала като простряна ръка из всичките кътове, надникна в двора, където бурените избуяваха след всеки дъжд и пълзяха към оградата за да я прехвърлят.

Ден след продажбата, Нелка влезе в неговата стая. Същата сутрин той се бе оплакал от силни болки и тя с мъка го бе обърнала по корем за да разтрие с мазило гърба и раменете му. Сега дремеше преди вечерята, но дочул шума от чехлите й по мокета отвори очи. Тя разбра, че е буден и каза с тих, някак необичайно треперлив глас:

-Обади се Йоана....боядисали са втория етаж....и антрето долу....тя измила всички прозорци и стаите светнали....и....няма да повярваш...онзи големия камък, отстрани на пътеката в двора, дето ти колкова го мразеше....успяли някак да го изровят и да го махнат!?

Светнаха зъбите на Бранко в усмивка, размести се и тялото му под одеялото и каза с глас, който приличаше на прохъркване:

-Ей....хубава работа са свършили....все се спъвах на пустия му камък като се случеше да бързам....браво...ей....чудна работа са свършили!

                                                                                 К Р А Й