Къси разкази край Огоста
БУКОВ ДОЛ
Тъжни са нашите разкази, защото идват издълбоко, от душите ни. Те дишат и живеят от нашите въздишки, от нашите най-съкровени спомени. Стоплят ни далеч от роден край. Дават ни сили да продължим напред. Ние знаем, че там винаги има едно място, една частица от космоса и неспирно вървим към нея.
Беше лятото на 1995 година. Както винаги в нашето село Люта жабите крякаха с пълна сила. Звездите бяха така ярки и големи, че ако човек се протегнеше можеше да хване някоя от тях. Едно прекрасно лято на левия бряг на река Огоста.
Но, баба умираше! Докараха я от болницата, от Монтана в пълно съзнание.Тя знаеше, че умира. Беше седнала на старото желязно легло. Облечена цялата в черно. Замислена и гледаща невиждащо.
"Я си отваам деца мой! Нема да ревете за мене!На тоо свет сичко е така. Я съм си приготвила дрей за работата."
Всички, дъщери, зетьове, внучки се разплакаха. Аз не можах... Не знам защо. Един по един минахме да си вземем довиждане с баба. Когато излязох на стълбите, някой ми подаде купчина бели чаршафи. Аз не виждах обаче нищо повече. Приседнах бавно и се разридах. Там, където баба ме учеше да правя първите си стъпки към света. Там, където топуркаха всички, но никой не се сети да и благодари. Да и каже:"Обичаме те!".
Краят идваше мъчително и бавно. Един ден, изпаднала в унес баба казала: "Искам цветя от Буков дол". След половин час време промълвила: "В Портитовци".
Тати запали старата бяла жигула и се понесохме към това Протитовци. Стигаме насред сéлото и питаме. Никой не е чувал за това място. Само група младежи се веселяха, смееха се. Накрая видяхме един дядо. Попитахме го, а той след дълго почесване зад тила каза:
"Ааа! Буков дол! Ше тръгнете надоле по пъто. Като видите, че барата
свръшва, ше свѝате у дерето. Те там е!"
Стигнахме до едно сухо дере, където
едва-едва църцореше поточе. Наоколо беше пълно с маргаритки, сякаш някой ги бе сял. Набрахме букетче и се върнахме в нашето село.
Баба лежеше неподвижно, не отваряла очи от месеци. Поднесохме ѝ цветята до лицето. Почти безжизнена, тя повдигна глава. Започна с носа си да гали цветята, да ги милва с лицето си. След това отново се унесе. Леко усмихната в крайчеца на устните си. Сякаш пътуваше към някакво
по-добро и светло място, което само тя можеше да види.
Какъв беше този Буков дол?
Там баба, като малка, на седем годинки, започнала да води на паша единствената най-ценна собственост на семейството, кравата Милушка. Сутрин рано нейната майчица я будела. Мокрила с вода ръката си и миела личицето ѝ. "Айде, Цане, твоята Милушка мъца за паша". Слагала в една торбичка парче хлебец, малко парче сланина и глава лук. Давала повода на голямата крава в ръцете на детето си и го наставлявала:
"Да я пазиш дъще, иначе - глад".
Представете си двестакилограмова, сива крава. С огромна глава и рога. До нея крехко седемгодишно дете.
Въпреки всичко, баба си спомняше с умиление за тези дни. Често казваше:
"Тя беше най-верната ми душица!".
Сега сме 2012 година. Не знам защо, но винаги когато ми стане студено на сърцето, когато заприиждат беди, винаги си спомням за Буков дол, за моята Баба и за Милушка.
Малко, нежно създание с руса главица. Преметнало опърпана торбица на рамо. До него грамадна крава. Вървят на разсъмване край Огоста. Наоколо цветя.
Бели маргаритки. По обед кравата вече напасана ляга.Русокосото създание приляга в скута й. Плете венчета от бели маргаритки.
Сам-самички. Две самотни души в Буков дол.
И вие, ако искате може да намерите Буков Дол. Там сигурно още бродят две сенки. Голяма и добра крава и малко русокосо момиченце.
© Хари Спасов All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хари, личи си, че от сърцето си откъснал всяка дума.. разказът ти е като една маргарита, бяла и красива. ... И те винаги бързаха да ни прегърнат...
-
😥😥😥😥😥😥😥!!!!!!!
-
Дано,Росица!!!Благодаря ти за коментара!!!
-
Прекланям се пред човек като теб, Хари, който пише Баба с главна буква!
В сурови времена живеехме и не си казвахме обичам те и не се сещахме да благодарим на най- близките. Дано са ни разбирали и дано са ни простили -
Благодаря ти искрено,Люси!!!Благодаря!!!
-
Хари, как съм пропуснала да прочета този прекрасен, вълнуващ разказ!!. Напълтиха ми се очите и го усетих с цялата си душа!! Така е, не сме се сещали да им кажем колко ги обичаме, но те са го усещали! Аз, поучена от възрастта, казах поне на татко, (майка си отиде неочаквано), но на него му казах колко го обичам и той само кимна "Знам, дъще, и аз!" А твоята баба като че ли я видях , така хубаво си описал този тъжен момент...🍀🌺
-
Благодаря,Албена!!!
-
Хари, ти ме разплака...
-
Благодаря,Василка!!!Поклон!!!
-
Аз изпращах козите на паша, когато нашите ходеха да берат тютюн. Бяха
ми толкова близки, нямах 8 годинки, спях до едната, трудно, но истинско детство. Поздрави! -
Благодаря,Силвия!Развълнува ме!!!Моята баба ме изгледа и прекарах едно щастливо детство!!!Трудно казваме "Обичам"!Дано всички Горе са добре и ни чакат!!!Казват,че те посрещали близките!Бих искал да видя баба,както едно време бързаше с болните си крака по тревясалата къщна пътечка,за да се прегърнем!!!Благодаря,Силвия!!!!!
-
Хари, всеки път разказите ти ме развълнуват дълбоко. Знаеш ли, бях написала едно скромно стихче за баба и не знам защо изобщо не се бях сетила да й го прочета. Може би, защото тя е отрудена жена и не смятах, че ще й направи някакво впечатление. Веднъж, като правехме двете лютеница, се сетих да й го прочета и се разплака. Натъжи се и после ме прегърна. Не мога да го забравя. Сигурно съм, че и баба ти се гордее с теб, макар и от друго място, хубав човек си!
Желая ти красив уикенд!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Прекрасен разказ за краткия човешки живот, в който едно ” Обичам те” и ”Благодаря” изпълва смисъла на съществуването ни. Много човешки разказ. Замислящ. Браво!