БУКОВ ДОЛ
Тъжни са нашите разкази, защото идват издълбоко, от душите ни. Те дишат и живеят от нашите въздишки, от нашите най-съкровени спомени. Стоплят ни далеч от роден край. Дават ни сили да продължим напред. Ние знаем, че там винаги има едно място, една частица от космоса и неспирно вървим към нея.
Беше лятото на 1995 година. Както винаги в нашето село Люта жабите крякаха с пълна сила. Звездите бяха така ярки и големи, че ако човек се протегнеше можеше да хване някоя от тях. Едно прекрасно лято на левия бряг на река Огоста.
Но, баба умираше! Докараха я от болницата, от Монтана в пълно съзнание.Тя знаеше, че умира. Беше седнала на старото желязно легло. Облечена цялата в черно. Замислена и гледаща невиждащо.
"Я си отваам деца мой! Нема да ревете за мене!На тоо свет сичко е така. Я съм си приготвила дрей за работата."
Всички, дъщери, зетьове, внучки се разплакаха. Аз не можах... Не знам защо. Един по един минахме да си вземем довиждане с баба. Когато излязох на стълбите, някой ми пода ...