Домоуправителката искаше да се увери, че Николина си е отишла; безшумно я последва в сенките на високите кипариси край блока и видя как бялата ѝ блуза изчезна зад ъгъла на съседната кооперация. Изчака малко, защото се опасяваше, че ще изиграе някой от поредните си номера – ще реши, че е забравила нещо и ще се върне. След това погледна към прозорците на седми етаж и като видя, че свети, затвори плътно входната врата и влезе в асансьора.
Натисна звънеца на апартамента на касиерката. Щом прозорецът е светъл, значи не са си легнали.
– Марче, какво става? – уплашено попита разрошената и омърлушена жена, която отвори вратата. – По това време?
– Нищо не е станало – увери я домоуправителката. – Но скоро ще стане, ако продължава така. Трябва да поговорим.
– Но вече е късно, а и мъжът ми...
– Не е късно. Лято е. Хората едва сега започват да хойкат, ако съдим по нощния живот в нашата кооперация.
– Не те разбирам.
– Ще ме разбереш, когато дойдеш да поговорим. Горе, в моя апартамент. Веднага.
Касие ...