Настаниха Тодор в реанимацията.
В болницата цареше суматоха – делова, ежедневна, организирана суматоха. Ставрев дори не знаеше кого да попита за подробности. Даде си сметка, че вече не може да направи нищо, освен да моли за информация.
Трябваше да каже на Николина. Котлона забрави, но си взе по навик мобилния телефон. Мина покрай будка за вестници, цигари и алкохол.
– Имате ли „Бугартабак“? Една кутия, моля.
Не беше запалвал цигара от година.
– От доста време не продаваме тази марка – съобщи младата жена отвътре. – Препоръчвам ви „Ротманс“. Бял. Цената е същата.
„Виж ти! – рече си. – Значи и цигарите вече не са това, което бяха. Като тройката от тотото. Не искам „Ротманс“. Защо са скрили „Булгартабак“? Пуших ги повече от петнайсет години. Българщина.“
– Не, благодаря – отговори.“Никаква политика!“
Набра домашния телефон на Тодорови – знаеше го наизуст.
– Николина – каза бавно, когато чу гласа ѝ, – аз съм, Ставри. Стана нещо...
– Добре, че се обаждаш! – прекъсна го тя. – Вече се тревоже ...