Не спа и тази нощ - дали от умората, дали от трепета, че днес е ден за сеитба. Беше събирала семена, като ги отделяше в хартиики, които надписваше кое какво е и времето, в което трябваше да ги посее. 

За какво да дреме, нали скоро ще се съмне, затова стана и си направи кафе. Наметна една грейка на раменете си и излезе навън с чашата и запалена цигара. Седна на прага и впери поглед в бонбонените очи на изгрева. Още малко и иззад хребета ще се покажат трепкащите лъчи на слънцето. Лазура обичаше да гледа как се ражда денят и как миг след това, като блестяща корона, се показваше слънцето. В тези мигове на посрещане очите ù блестяха от радост, навярно защото всяко утро, носейки в дланите си деня, ù разкриваше колко е хубав животът, колко е чуден, прекрасен.

 Беше се разболяла тежко от мозъчен инфаркт преди четири години, тогава се научи да обича живота, да му се радва. Никога няма да забрави, когато се събуди и лъчите обляха болничната стая, и радоста, че я има в този труден, понякога скапан, но все пак прекрасен живот.

Дълги години очакваше съпругът ù, който беше военен, да се пенсионира и да си купят малка къщичка и земя. През късната есен купиха тази малка къщичка с овошки и земя. Още тогава тя почисти градината, зася есенните семена. Измаза и подреди къщата и тя, макар и с две стаи и коридор, стана нейното убежище. Беше чувала да казват: "Моят дом е моята крепост", но нали живяха все по квартири, беше чуждо за нея, но днес тя самата приемаше истината и ù се радваше.

  Ето, денят разпръсна лъчите си и градинката ù от цветя цветнеше от двете страни на алеята, която пак сама си направи, като слагаше счупени керемиди, а отстрани заграждаше градината с целите керемиди.

Керемите ù даде чичо Жоро, техен съсед, каза: "Вземи ги, Лазура, щом ти трябват, и когато видя какво беше сътворила от утъпканата с бурени пътека, ù се усмихна и каза, че каквото и да подхване, го прави навярно с много любов, затова всичко става приятно за окото и красиво. Също така и чичо Жоро я научи кое и кога се сее и как и тя попиваше думите,

учеше се. Канеше съседите, когато минавайки край тях, я поздравяваха, и я чайче, я кафенце и нещо от нейните сладки ще им предложи, и неусетно тя стана тяхна любимка. Жените имаха ли проблеми, идваха да споделят с нея, а децата направо я обожаваха и как иначе, като тя беше чистосърдечна, услужлива и винаги усмихната.

   Влязе вътре за семената и видя, че съпругът ù още спи, искаше ù се да се сгуши в него, но работата в градината нея чакаше, трябваше да побърза, за да му направи закуска, преди да се е събудил.

Работеше сръчно и леко си припяваше и когато нареди два реда бамя, а отстрани сложи магданоза, целината, девисила и джоджена, да бъдат до пътечката, за да си откъсва, без да нагазва в градинита, ако е кално, изправи се и притисна пръсти в кръста си, леко разтри болката и видя, че някой я гледа през оградата, беше чичо Жоро, който ù се усмихваше.

  - Ех, Лазура! Кога стана, кога засади, а аз идвах да ти помогна?! 

  - Нали ме знаеш, че съм като шило в торба, чичо Жоро, как да спя, като ме чака толкова много работа, ето сега и кокошчиците ще нахраня, и трева за зайците ще наскубя.

   - Недей така, момиче, недей сама, все те гледам сама в тази твоя градина, а мъжът ти - до късно в кръчмата.

   - Така е, но нали той се труди цял живот, нека сега си почива, нали си имаме нашата къщичка, какво друго ни трябва. Вземам яйчица от кокошките, от градината, скоро ще късам салатки и домати и всичко, което успея да посея, пък и ходя да помагам на съседите и те ми дават по някой лев, да си имам, аз все не искам да ги вземам, но ето поне цигарите си купувам с тях. Искаш ли да влезеш, да седнем отвън, докато замеся тесто за мекици, да те нахраня и теб.

  - Ех, момиче, твоите мекички никъде другаде не съм ял, какво им слагаш по-различно, та стават толкова вкусни?

  - Ех, и ти... сведе глава и бузите ù порозовяха. Нали знаеш вече рецептата. Любов слагам във всичко.

следва продължение