(продължение)
1.
– Имаше едно време едно царство-господарство, – разказвам на моето внуче – оградено от всякъде с непристъпни и страшни гори. Никой не можеше да влезе в него, никой не можеше да излезе. Ако тръгнеше навън, зверове го нападаха, погубваха го и костите му се белееха нощем, когато луната се промъкваше между едрите листа на огромните дървета. Ако решеше да дойде – същото. Който се беше родил в него, в него си умираше. Който искаше да го види – сляп оставаше. Само по тайни пътеки, охранявани от вълчи орди, само принцовете и принцесите можеха понякога, пък и по-често, да се вясват навън. По същите тези пътеки, които и до ден днешен никой не знае, можеха да влизат и излизат и разни цареподобни. Вълк беше дядо ти, малко юначе, та погрешка от време-на време го слагаха наряди да дава заедно с другите подбрани и обучени вълци. Ама гората голяма. Всичко има в нея. И Червени шапчици даже. Днес – Червена шапчица мине, утре – Червена шапчица и Кумчо Вълчо се изгубиии. Забрави принцовет ...