Продължение на романа "Лео", част осма

                 Мария Мустакерска и Димитър Мустакерски

                            / Авторите сме сестра и брат /

                                              Лео

                                           / Роман /

   Част осма

   …

   Как щеше да продължи всичко това, Нели не знаеше и не искаше да знае. Имаше усещането, че за пръв път живее истински, че животът е толкова хубав, а светът е безкрайно красив. Нямаше търпение да го види отново, да усети погледа му, да бъде в прегръдката му и да изгуби представа за времето.

   Срещите на Марин и Нели продължиха. С всеки изминал ден те ставаха все по-близки. Марин дори забравяше за пряката си рабата, затова че ръководеше една успешна фирма и е необходимо тя да бъде управлявана. Отношенията с жена му отдавна бяха изстинали. Тя знаеше, че има любовница, но това малко я интересуваше. Те и без това отдавна живееха като съквартиранти. Вярно Габриела готвеше, а Марин чувстваше необходимостта да ѝ осигурява всичко, но дотук отношенията им приключваха. Габи си имаше свой свят, свой собствен живот, напълно различен от този на Марин.

   Често Марин си мислеше дали трябва да намерят решение на всичко това – да престанат да се крият с Нели, да се разведат и да поставят началото на един нов живот, живот, който щеше да им донеси спокойствие и щастие. Единственото, което го притесняваше, беше отношението на децата му. Вярно е, че те вече бяха самостоятелни, но Габи им беше майка и те нямаше да погледнат с добро око на раздялата им. И все пак животът си е негов и той трябваше да вземе решение.

   В същото време на Нели ставаше все по-трудно да намира оправдание за честите си закъснения. Иван ставаше все по-раздразнителен. Не ѝ вярваше, но се опитваше да запази спокойствие. Работеше много, четеше много – най- вече се интересуваше от физика, занимаваше го един патент на Тесла, по който работеше от години и се опитваше да му придаде практическа реализация. Изглеждаше му, че е съвсем близо до решението, и все пак нещо липсваше. Ако успееше да го реализира, хората щяха да имат неограничена, евтина електрическа енергия. Удоволствие за него бяха дългите разговори, които водеше с Лео. Струваше му се, че този необикновен младеж знае решението на всички въпроси, които го интересуваха, но по някаква странна причина само го насочваше, а не искаше да му даде преки отговори. Но дори и това беше ценно за Иван. Общуването им прерасна в истинско приятелство и почти нямаше ден, в който да не се виждат.

…

   Нещо ставаше с Нели. Иван разбираше, че лъже. Отговаряше сдържано на въпросите му, непрекъснато казваше, че има много работа. Той дълго време се залъгваше с това, че работи на две места – работеше и по проекта с Марин, но в края на краищата съмненията надделяха. Нае частен детектив и за да разполага Нели необезпокоявана с времето, замина на Тийм билдинг за три дена.

   Още с връщането си на третия ден частният детектив му позвъня с уверението, че ще му представи резултати. При срещата им Иван с изненада видя доста снимки на жена си и Марин. Всичко друго бе очаквал, но не и това. Някои от снимките бяха направени пред вилата на Марин, други показваха как двамата са на басейн. Имаше и вечерни снимки, на които се виждаше как те влизат в собствения му дом. А излизането на Марин оттам също беше регистрирано чрез снимка три часа по-късно. Нямаше никакво съмнение. Иван плати сумата за направената услуга и потресен се отправи към къщи. Чак сега почувства с пълна сила предателството. Нима е възможно? След като иска друг защо не му е казала и да се разделят като цивилизовани хора. Той винаги е мислел, че Нели му е вярна, но явно нещо се е пропукало в брака му, може би и той имаше вина. Все пак нищо не я оправдаваше. Усещаше как го завладява гневът и обидата, огромното огорчение и неприятната болка, която усещаше в областта на сърцето. В този момент дори не знаеше иска ли да я види. Чувстваше, че трудно ще овладее нервите си. Всъщност какво ли толкова е намерила в Марин. Лицемер и дори му се падаше далечен братовчед. Отключи и внесе пътната чанта в коридора. Разбра, че жена му се е прибрала. По-добре да се свърши и всеки по пътя си. Трябваше да сложи край на съвместния им живот.

   Пулсът му се учести, отвори вратата и я видя както всеки път слабичка, ефирна, жената, с която имаха деца и бяха живели толкова време заедно. Тя го запита нещо, но той вече не чуваше думите ѝ. Извади  снимките от плика  и ги хвърли в лицето ѝ.

   –Какво е това? – единствените думи, които успя да каже.

   Нели бавно се наведе и събра разпилените снимки.

   –Наел си детектив?

   –Разбира се, че ще наема! Или си мислиш, че можеш да правиш всичко зад гърба ми?

   –Ти си виновен! –изкрещя Нели и обратно хвърли снимките към него.

   Заваляха обиди и от двете страни. Нели го блъсна и тук границата беше премината. Иван я удари и тласна силно. Не беше преценил силата на удара, тя залитна и падна назад. Иван искаше да излезе, но осъзна, че се е случило нещо лошо, защото тя не помръдна. Опита се да я свести. Вдигна я на ръце и я пренесе на дивана. Изпадна в паника, нямаше пулс, трябваше да извика спешна помощ, но не го направи. Страхът го завладя. После се сети за Лео и за странния начин, по който беше оправил ръката на Розалия, именно от нея бе разбрал, че Лео бил учил медицина във Франция. Ще го повика. С треперещи ръце затърси името му в телефона си.

   –Лео, необходим си ми! Спешно е! Моля те, ела по най-бързия начин.

   –Добре – беше краткият и категоричен отговор от отсрещната страна.

   …

   Лео извади уреда си за летене, с който всичко се случваше със скорост непозната за земните хора. Освен това включи предпазното устройство, което го правеше невидим за околните. На петата минута беше пред вратата на Иван. С влизането си в апартамента им разбра горе-долу какво се е случило от твърде накъсаните му и заплетени думи. Лео се приближи, наведе се, хвана ръката на Нели, после бавно се изправи.

   –Излез!

   –Какво? – не разбра Иван.

   –Изчакай вън и не влизай, докато не те извикам – Лео направо го избута и затвори вратата.

   Не трябваше да се меси в земните неща, но вече беше късно да разсъждава по въпроса.  Ще помогне на Иван, чувстваше го близък, освен това искаше Нели да живее. Около двадесет минути му трябваха, за да направи това, което тук смятаха за невъзможно. Вложи цялата си енергия, за да възвърне живота ѝ. Цветът на лицето ѝ придоби обичайния си вид, Нели вече дишаше. Много се потруди, травмата бе напълно заличена, премахна и следите от кръв  по дивана. Чувстваше огромно изтощение. Трябваха му още пет минути, след което стана бавно и извика Иван.

   –Всичко е наред! Тя ще спи около час. Трябва да поговорим, но не тук.

   Минаха в кабинета на Иван.

   –Виж какво, не искам никой да знае за случилото се и не ме карай да съжалявам, че ти помогнах.

   На Иван му беше трудно да събере мислите. Струваше му се, че не може да говори. След малко успя да произнесе думите:

   –Никога и на никого няма да спомена, бъди спокоен!

   –Добре, тогава ще тръгвам. Можеш да кажеш на Нели, че ѝ е паднало кръвното и е легнала да поспи. Друго не ѝ е необходимо.

   –Много ти благодаря! Никога няма да забравя какво направи за мене.

…

   Лео излезе на улицата. Вече беше късно, искаше да се прибере и да заспи. Не желаеше никакви други преживявания. Може би, ако види Рози… Бързо отхвърли тази мисъл, за първи път, откакто е  на Земята, се чувстваше изтощен, мислите му бяха объркани. Какво става с мен? Защо реагирам като земен човек? Нима се превръщам в един от тях… Не, това е невъзможно! Щом се прибра, пусна телевизора и се загледа в някакъв сериал. Така постепенно престана да мисли за случилото се. После заспа, без да загаси телевизора. И това му се случи за първи път. Нощта беше топла, лятна и красива. Дори насън Лео усещаше красотата, после видя Рози в синьо-бяла рокля. Беше прекрасна…

   Събуди се точно навреме, за да отиде на работа. Тогава телефонът му звънна. Рози забързано му обясни, че шефът ги освобождава от работа за няколко дни. Искал да направи частичен ремонт на две от стаите – едната беше тяхната. Лео искрено се зарадва – вече му липсваше възможността да разполага с времето си и да се занимава, с каквото реши. Не държеше особено на тази работа, но все пак тя му даваше възможност за повече социални контакти и най-вече да се среща с Рози, а може би с това, че работи, приличаше повече на тях – земните хора. Радваше да слуша чуруликането на младото момиче и бързо я попита има ли планове за деня, иска ли да се видят. След като получи съгласието ѝ, той се замисли къде би могъл да я заведе. Много искаше да я зарадва и тези дни да останат незабравими в съзнанието ѝ.

   Не беше ходил на Боровец и това му изглеждаше хубава възможност. Предложи на Рози да посетят курорта.  

   …

   Времето беше чудесно, ставаше за екскурзия. Направиха си резервация за три дена в един от най-хубавите хотели и потеглиха с колата на Лео. И двамата бяха унесени в мислите си и разговорът вървеше вяло. Но пейзажът постоянно се променяше и това предизвикваше радостно усещане за красота, очакване на нещо, което всеки момент ще видят. Лео пусна музика и така пътуването продължи приятно. Рози тананикаше заедно с певеца. След малко се включи и Лео.

   –Ти пееш много хубаво! – обади се Розалия и му се усмихна.

   –Значи можем да пеем в дует.

   Това ги развесели, разговорът потръгна и не усетиха кога мина времето. Лео паркира и влязоха в хотела. Бяха запазили две самостоятелни стаи. Решиха да се настанят и след час да направят разходка в околността.

   Боровец е вълшебство, красиво място! Дърветата, катеричките, зеленината ги очароваха.

   –Голям късмет, че шефът реши да ремонтира – обади се Рози и се засмя по своя очарователен начин.

   –Така е. Аз нещо огладнях, да се прибираме в хотела!

   –Може, наближава време за вечеря.

   Толкова хубаво не съм се чувствала отдавна. Погледнах към Лео и изпитах усещането, че съм късметлийка. Той не приличаше на другите мъже, които веднага биха се възползвали от ситуацията. Много харесваше у него уважението към нея. Усещаше се, че я харесва, но не избързваше, като че ли нещо го спираше да изрази чувствата си, може би не беше готов за връзка. И в службата, и тук поведението му я объркваше, но и самата тя не бързаше. В крайна сметка удоволствието до голяма степен е в очакването. В ресторанта беше някак празнично – музиката, обстановката, а и красиво сервираната храна. Поръчаха си агнешко. Яденето беше много вкусно, приготвено с умение. Взеха бутилка Шардоне и малко глупаво, но приятно се усмихваха един на друг. На тази вечеря Рози осъзна, че го желае много силно, но тая сдържаност в него… Разговаряха за какво ли не, танцуваха няколко пъти и усещането на тялото му я влудяваше. В единадесет и половина излязоха от ресторанта. Стаите им бяха съседни.

   –Лека нощ, Рози, за мене беше прекрасен ден!

   –И за мене. Лека нощ! До утре.

   Рози влезна в своята стая, приготви се за сън, отпусна се в леглото, но сънят не идваше. Толкова ѝ се искаше Лео да е по-решителен. Стана и се разходи из стаята, после му звънна по телефона.

   –Извинявай, спиш ли? Мога ли да те видя за малко.  

   –Разбира се.

   След няколко минути Лео беше при нея.

   –Добре ли се чувстваш?

   Рози нямаше време да му отговори, пък и отговорът беше излишен. Прегърна го и дълго таените чувства не можеха да бъдат спрени. Всичко стана спонтанно, истинско, невероятно хубаво. Омагьосани един от друг двамата не вярваха, че това най-после се случи. Другата стая се оказа излишна. Той е божествен, само тази мисъл остана в съзнанието на Рози, а Лео беше изпълнен с щастие, такова щастие, каквото през дългия си живот никога не беше изпитвал. През остатъка от нощта той се събуждаше и прегръщаше Рози, за да се увери, че всичко е истина и че е изпитал най-силните земни чувства. Големи щастливци са земните хора!

…

   От тази нощ всичко се промени. Те бяха щастливи. Рози постоянно беше с Лео. Всички въпроси, всички притеснения, всички лоши моменти в живота ѝ бяха забравени. Тя обичаше и беше обичана, тя живееше пълноценно и истински. Този живот ѝ се струваше една магия от цветове, която нямаше край и трябваше да продължи вечно. Обожаваше Лео – усмивката му, чувството за хумор, добротата и наивността му, невероятния му ум и способности. Цялата тази феерия в отношенията им не желаеше никога да свършва.

   Не така бяха нещата с Марин и Нели. След случилото се тя, според Марин, се държеше странно, изобщо не си спомняше за отношенията си с него и всичките му усилия да си я върне, да възстанови изтритата ѝ памет, бяха напразни. И макар че продължи да работи с нея по започнатия проект, той усещаше безразличието ѝ и се питаше как е възможно това. Марин беше някак тъжен и унил, въпреки че се шегуваше. Отношенията с жена му не вървяха и още повече го напрягаха.  Реши да поговори с Лео, но и този разговор не му помогна особено.

   В същото време Иван се измъчваше от въпроси, на които не можеше да намери отговора. Беше признателен и задължен на Лео. От друга страна все повече му се струваше, че общува с разум, който не е от земен произход. Възможно ли е някаква сила да се е вселила в този толкова способен, невероятен млад човек. Цялата тая история за произхода му и живота му все повече му се струваше неправдоподобна, въпреки че логически беше издържана. Опита се да разбере от Рози повече подробности за рода му, но се оказа, че и тя не познава никого от близките му. Беше уверен, че Лео е променил нещо в съзнанието на жена му. За първи път от години той срещаше в нея разбиране, желание за пълно разбирателство и невероятна привързаност към него. Тя като че ли стана съвсем различен човек. Иван си спомняше за изневярата, но това не му причиняваше онова болезнено чувство, защото тази изневяра сякаш беше извършена от друг човек и неговата настояща Нели не можеше да има нищо общо с това. Те живееха хармонично, както никога досега.

   …

   Иван облече една шарена риза от лека материя и каза на Нели, че излиза.

   –Къде така?

   –До Лео.

   Излезе навън и почувства една лекота, нещо, което от години не беше му се случвало. Винаги е имал някакви проблеми – някои в службата, други вкъщи. Но сега всичко му изглеждаше различно, животът бе придобил други измерения.

   Спря пред къщата на Лео и позвъни, не се беше обадил предварително.

   Вратата се отвори.

   –О, приятел, заповядай! – широко усмихнат, Лео го покани да влезе.

   –Къде е Рози?

   –На шопинг – засмя се той с оная лекота и чаровност, присъщи само на него.

     Искаше да почерпи, но Иван отказа.

   –Идвам само да поговорим.

   –Е, и…

   –Ти направи много за мен и за жена ми и аз го оценявам, и ти благодаря. Но има нещо, което ме измъчва.

   –Какво по-точно?

   –И двамата знаем, че жена ми беше починала. И ти успя да я съживиш.

   –Какво толкова. Да кажем, че владея някои техники за лечение.

   –Но такива техники все още не са познати на хората!

   –Да, така е, но на мене са ми известни много, много отдавна.

   –Да считам ли, че в произхода ти има нещо свръхестествено, извънземно?-Иван не усети как произнесе тези думи.

   Лео се засмя:

   –Както решиш!

   –Не се шегувай, моля те! Аз те възприемам като най-близкия ми приятел и все пак би трябвало да знам малко повече.

   Лео го погледна внимателно и бавно отговори:

   –Всъщност си близо до истината. Но повече не искам да говоря. Важното е да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, винаги и във всичко ще те подкрепя.

   Иван си тръгна. Не беше напълно удовлетворен от отговора, но се радваше, че има такъв необикновен приятел.

                                                                      Мария Мустакерска - Ловеч

                                                               Димитър Мустакерски - София