От малка се учеше примерно и полезно на живот. Попиваше думите на родителите си, но най-голямо внимание отделяше на действията им. И, разбира се – бързо забеляза, че поученията се различават от вършеното. Кое беше по-правилно, не разбираше, но ясно й стана: думите са красиви, много по-красиви от реалността…
Затова и разбра спасението от жизнената жизофрения, от конфликта между словото и делото.
А формулировката схвана една вечер, когато баща й се прибра наквасен от служебен банкет и на въпроса на майка й „Що така?“, отговори ясно, точно и обтекаемо: „Трай! Имам право на личен живот…“
Разбира се, не минаваше навред. В десети клас, когато родителите й се прибраха ден по-рано от вилата и я завариха с Пешо… Направо казано, не учеха уроците. Или, за да сме по-точни и обтекаеми – занимаваха се с анатомия и генетика…
Тя се уви в чаршафа и заяви: „Не ви интересува! Това ми е личният живот…“
После три седмици седеше на ръба на чина, а Пешо трябваше да разправя как случайно магарето на комшията ...