‘Hey, mama, don't stress your mind
We coming home tonight
Hey, mama, we gonna be alright
Dry those eyes’
Телефонът на Алекс иззвъня с познатата песен на Джонас Блу и тя на секундата вдигна, все едно беше на живот и смърт. Подсмихнах се – това беше песничка за жадни за приключения тийнове, а доколкото я познавах тя никога не е била нито едното, нито другото.
- Къде си? Как така няма да се прибереш за вечеря?! Коя е тази приятелка?! - с всяко следващо изречение гласът й започваше да звучи все по-истерично. - Рая, Рая, не ми затваряй! Рая!
След това погледна мрачно екрана на телефона си. Горката машинка беше черна вече.
- Дъщеря ми - обясни ми тя, все едно се чувстваше длъжна да ми даде отчет, - на 12 е и вече започва да ме побърква.
Подсвирнах, после се ококорих. Хич не й личеше, че има дете. Всъщност, изглеждаше сто пъти по-добре, отколкото на 20. За пореден път ме загриза вината, че тогава се бях държал с нея като пълно лайно.
- Не знаех, че имаш дете! – успях да хлъцна накрая, защото ...