‘Hey, mama, don't stress your mind
We coming home tonight
Hey, mama, we gonna be alright
Dry those eyes’

Телефонът на Алекс иззвъня с познатата песен на Джонас Блу и тя на секундата вдигна, все едно беше на живот и смърт. Подсмихнах се – това беше песничка за жадни за приключения тийнове, а доколкото я познавах тя никога не е била нито едното, нито другото. 

-    Къде си? Как така няма да се прибереш за вечеря?! Коя е тази приятелка?! - с всяко следващо изречение гласът й започваше да звучи все по-истерично. - Рая, Рая, не ми затваряй! Рая!

След това погледна мрачно екрана на телефона си. Горката машинка беше черна вече. 

-    Дъщеря ми - обясни ми тя, все едно се чувстваше длъжна да ми даде отчет, - на 12 е и вече започва да ме побърква.

Подсвирнах, после се ококорих. Хич не й личеше, че има дете. Всъщност, изглеждаше сто пъти по-добре, отколкото на 20. За пореден път ме загриза вината, че тогава се бях държал с нея като пълно лайно. 

-    Не знаех, че имаш дете! – успях да хлъцна накрая, защото погледът й беше станал като от стомана. 

Тя сви рамене, все едно да имаш 12 годишно на 36 не е кой знае какво и отново надигна чашата. 

След разкритията при Джони изобщо не ми се прибираше у дома, но не исках и да вися на пътя към Копитото, така че на бърза ръка се бях съгласил с Алекс да й отида на гости. Една част от мен подозираше, че това е предложение за „кафе с райбер“, но за пръв път от доста време усетът ми ме беше излъгал. Беше си напълно легитимно предложение за „ракия без райбер“, така че сега седяхме на ниската масичка в хола й и пиехме. Аз – гореспоменатата ракия, а тя ближеше „Бейлиз“. Никога не съм разбирал тая мания у жените по въпросния бълвоч, обаче какво да ги правиш, мода. Всяка кифла си мисли, че като пие тая помия веднага си вдига класата. Ама тцъ. Иначе никога не бих нарекъл Алекс кифла, нито сега, нито преди, ама...

Надигнах чашата с ракия и се зачудих къде, да му таковам всички роднини по женска линия, беше мъжът й. Така де, това дете все някой го беше направил, а по перфектно подреденото жилище, липсата на мръсни мъжки дрехи нахвърляни по всяка една повърхност с някаква денивелация и липсата на каквито и да е обувки в антрето бях заключил, че мъж в къщата просто няма. Телефонният разговор само допълни картинката и вече бях почти сигурен – Алекс просто или беше разведена, или нещо се беше случил с мъжа, от когото имаше дете. Защото при разговора с дъщеря си тя направи един много съществен пропуск, който е най-силното оръжие на кой да е родител по света срещу непослушното му дете – да го заплаши с другия родител. Друг е въпросът дали работи, но всички го правеха. Защо ли Алекс пропусна това до болка познато „Ти само почакай да кажа на баща ти!“? Не че беше моя работа да се бъркам... 

Погледът ми явно е бил доста особен, защото Алекс реши да се обади:

-    И какво смяташ да правиш, все пак? Не можеш просто да отидеш при Пехливанов и да му поискаш сметка, Пешо! Не разбираш ли, не става така!

Разбирах, естествено. Все пак не бях идиот. Обаче трябваше да намеря начин да прецакам тая мутра. Заради чичо Стефан. Заради леля Ванче и заради себе си. Иначе никога не бих могъл да си простя. Обаче колкото и да си блъсках тъпата глава, нещо не ми се получаваше сметката. 

-    Не съм идиот, Алекс – отговорих аз и натъпках шпеков салам в устата си. – Но не мога просто да оставя убиеца на чичо Стефан да се измъкне! 

Тя не ми отговори веднага, а отново се разрови из телефона си. Това нейно ровене започваше да ме дразни. Все едно няма друг начин да общува с хората. Машинката постоянно беше или в ръцете й, или някъде около нея – на седалката, на масата... Влудяващо беше. 

-    Не си идиот, обаче точно в момента се държиш именно като такъв – заключи тя и ми подаде телефона си. 
-    Какво да го правя? – попитах тъпо аз и повъртях машинката в ръцете си. 
-    Вземи се образовай малко! – отговори тя и си доля от противната кафява течност. – Още в университета не обичаше да четеш. А сега изобщо си нямаш представа с кого си имаш работа. 

Наистина започнах да мажа с пръст по екрана. Беше ми дала търсене в гугъл. За Пехливанов. Имаше какви ли не статии – от жълти, до откровено криминални. Само след цъкане на четири-пет сайта ми стана ясно, че Алекс е права. Този не беше дребен кокошкар, който можеш да спипаш и закопчаеш набързо. В биографията на убеца на чичо Стефан имаше абсолютно всичко – дрога, проститутки, изнудване, подозрения за поръчкови убийства през 90те. Пълен комплект за средностатистическа мутра. При това на мутра с много дебели връзки, където трябва.

Явно физиономията ми се е сменила много рязко, защото моята колежка от университета скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа назидателно.

-    Видя ли сега, че не става просто да влезеш и да му насочиш пистолет в главата като по филмите? – каза ми Алекс и се наслади на озадаченото ми изражение. 

Че ми беше минало през главата, беше ми минало. Ама все пак там бяха останали и два неврона да дават на късо. 

-    Не ме гледай така! – продължи да ми набива канчето тя. – Всичките мъже сте еднакви! Ядосате се и дай да му сменим физиономията. А за последствията не мислите!

Примигнах. Това май не беше съвсем предназначено за мен, но всяка една фраза изречена от мен в този момент, щеше да се използва срещу мен на мига. Нямах намерение да захранвам това, така че налазих салама. Алекс видя, че няма да стигне доникъде и млъкна. 

-    А ти какво предлагаш? – попитах аз, докато тъпчех колелцата шпек в устата си. 
-    Имам приятел в СДВР – отговори тя. 
-    Да не би тоя „приятел“ да е... – започнах аз и се огледах вкъщи. 

Само това ми трябваше, мъжът й да ми прави услуги. Щото щеше да ми направи услуга, ама когато цъфнат налъмите. Зверски мразя да съм длъжник на някого. Защото имат мръсния навик да си искат услугата обратно, когато не можеш или не искаш да им я върнеш. 

-    Пешо, нали ти казах, че е приятел, а не че сме женени – изхили се тя и ме върна обратно в разговора. – Наистина може да ни помогне...

Вторачих се в телефона. Всички знаехме как работят службите. По-скоро как не работят. Ако разчитах на нормалното правосъдие, имаше да си чакам. Но пък факторът „свой човек“ винаги вършеше работа. 

-    И как точно ще помогне тоя канцеларски плъх? – изсумтях накрая. 

Алекс се пресегна и ми доля ракия. Хитрата лисица. Казали са хората, че любовта на мъжа минава през стомаха. А доверието на мъжа минава през чашката. 

-    За информацията, драги мой, се плаща. А ние няма да платим и стотинка на Иван.

Изгледах я преценяващо. Това не ми харесваше. Ама никак не ми харесваше. Защото ако някой не ти иска пари, значи крои пъклени планове после да ти поиска нещо друго. 

-    Ти, какво, в натура ли смяташ да му плащаш?! – просъсках аз и усетих как ако въпросния Иван ми падне под носа, ей сега и тук ще го пречукам, само да си направи устата. - Мразя да съм длъжен! – допълних накрая. 
-    Пешо, понякога си пълен тъпак! – сряза ме тя. – Иван ми е съученик. На един чин седяхме, вечно преписваше от мен. Приятел ми е от дете. Ще помогне, казвам ти.

Бях самата скептичност, но все пак замезих с още салам. Не виждах как ще стане тая работа и реших да го кажа:

-    Сама ми казваш, че тоя е изрод и не можем да го хванем. 
-    Не по твоя начин, тъпчо! – тупна ме тя по рамото. – Не можеш просто да отидеш и да държиш сметка на мафиот от неговия ранг. Не става така. Освен ако...
-    Не искам да ме намерят криминалистите полуразложен в някое дере или да прекарам остатъка от тленното си съществуване втраден в подложния бетон на някоя сграда – довърших аз вместо нея. – Алекс, на такъв идиот ли ти приличам наистина?

Вече започвах да се засягам от начина, по който тя ме подценяваше. Тя демонстративно скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа преценяващо. После кимна. 

-    Алекс! – възмутих се накрая. – Ти сериозно ли?! 
-    Сериозно, сериозно... – измърмори тя и си наля още бейлиз. – Такива идиоти сте вие, мъжете... 
-    Нали ти обяснявам, че нямам намерение да се правя на рицар в блестящи доспехи?! – възнегодувах в отговор. 
-    Каза ми, но не съм убедена – контрира тя и стрелна чашата в ръката ми с поглед.
-    Сега пък какво? – попитах аз раздразнено. – Нали ти ме покани да пием?!
-    Ще се върнеш с такси, а колата утре ще си я вземеш – отсече тя, все едно аз съм длъжен да направя точно каквото ми е казала, когато ми го е казала и както го е казала. 

Не че не признавах пред себе си, че вече започвам да се напивам като свиня. Обаче мъжката ми гордост просто не можеше да се примири с твърдението да зарежа колата тук, защото така са ми казали. 

-    И откъде-накъде ще ми нареждаш? – заядох се преднамерено пиянски накрая. 
-    Оттам-натам, че си излочил вече половината бутилка – отговори ми тя и размаха предателското шише под носа ми. Нивото на прозрачната течност беше минало към една трета от общия обем на бутилката. – От този апартамент ще си тръгнеш само ако шофира някой друг. Точка! 

Свих рамене и си сипах още ракия. Така и така щях да си ходя с такси, поне да си допия като човек. Алекс ме изгледа презрително, но повече нищо не каза.

Изчака ме да изпия бутилката, а после ме натовари на едно такси. Как съм се прибрал и колко съм платил, не си спомням. Ама нямаше значение.