В предишният епизод: Теодор, Виктория, Станимир и Георги тръгнаха да спасяват лелята на Станимир, която се очакваше да бъде отвлечена от хората на Лидера.

Само че Станимир попадна в клопка и той, заедно с леля му, бяха пленени. Лидерът искаше ключа и Станимир се съгласи да му каже къде е, за да не нарани леля му.

Членовете на огранизацията "Червената змия" обаче успяха да го измъкнат от клопката с помощта на представители от мистериозната банка "Зерстраз", към чиито сейф е ключа, завещан от бащата на Станимир. 

Членовете на Червената змия същевременно успяха и да подпалят Гранд Хотел, където бяха Лидерът и Ангел, неговият съветник и помощник.

 

Глава 24

            Болка, беззвучни крясъци, давех се. Опитвах се да изплувам, но беше тъмно и нямах представа кое е горе, кое долу и къде се намира повърхността на водата. Кислородът ми свършваше. Нямах време. Нямах никакво време!!

            – Господарю – чух глас. Познат глас. Ангел.

            Отворих рязко очи и осъзнах, че не се давя никъде и че съм в легло, около мен имаше стерилна обстановка. Къде се намирах?

            – Господарю – повтори Ангел и взорът ми успя да фиксира очите и изражението на съветника ми. Той изглеждаше суров и ядосан. – как се чувствате?

            Изведнъж си спомних. Телефонът ми, моят собствен телефон.

            – Къде е телефонът ми?! – изръмжах на Ангел и той се присви леко на стола, на който беше станал. Сетне обаче го извади и ми ги подаде. Закашлях се – имах усещането, че в дробовете ми няма никакъв кислород, а само пушек от пожар. Пламъци. Ръката ми трепереше, когато включих екрана на телефона ми – там все още виждах съобщението, което бях получил.

            „Излез от хотела, веднага. Това е последният шанс за милост, който ти давам, Крис.” Съобщението бе подписано с латинската буква V.

            – П-последен шанс?! – ядосах се отново на съобщението и на наглостта на Виктория, на нейната сляпа глупост. Как бе посмяла да ме предизвика по такъв начин, как бе посмяла да направи това?! – т-тя... т-тя...

            Нова кашлица ме накара да млъкна, а Ангел се смръщи недоволно.

            – Трябва да си почивате – каза ми той – надишали сте се с немалко въглероден двуокис.

            Заклатих глава.

            – Не – твърдо казах. Ангел ме гледаше объркан – не. Тя не се е опитала да ме изгори.

            – Може би не, тъй като ви е изпратила това съобщение. Иначе... всъщност всички може би щяхме да…

            – НЕ! – извиках и крясъкът раздра дробовете ми с агония. Кашлицата, последвала от това напрежение ме завладя, докато умът ми полудяваше. Виктория се беше осмелила да направи това. Да ме заплаши... с огън!!! Точно с огън от всичко друго!

            Знаех, че тя е направила нарочно онзи пожар. Тя нарочно бе запалила къщата си, за да убие детето ми. И сега смяташе да изгори и мен по същия начин. Виктория.

            – Искам Виктория мъртва – прошепнах аз, когато кашлицата ми се укроти – искам я МЪРТВА. Никой от вас няма да почива, докато не я намери и не я обезглави! Искам главата ѝ тук!!! Цялата в кръв, вените ѝ да стърчат!!

            Отворих очи, потресен до мозъка на костите си. Закрих лицето си с ръце, опитвайки се да възстановя дишането си. Той вече не искаше да му докарат Виктория жива, искаше главата ѝ и не се съмнявах, че можеше да го постигне. Тя беше в огромна опасност, сякаш нито аз, нито ключа или каквото имаше в сейфа на баща ми бяха активните желания на Лидера.

            – Добре ли сте, господин Петров? – попита ме един от хората на банка „Зерстраз”. Открих лицето си и прокарах пръсти през косата си, опитвайки се да се успокоя.

            – Ще ме заведете при Червената змия нали? Веднага? – казах му и той кимна стегнато.

            – Почти сме на мястото на срещата – увери ми той.

            – Дайте ми телефон! Трябва да се свържа с тях – казах на мъжа и той ми подаде телефона, на който бях видял съобщението.

            – Пишете на „Лилиана” – каза мъжът.

            „В. е в опасност. Л. е бесен” – написах, без да съм напълно сигурен, че ще се свържа с правилните хора. Но дори тези мъже с мен да не бяха от нашите, така или иначе вече бях в ръцете им и нямаше в какво повече да ме разкрият.

            „На сигурно място сме, Стани. Не се безпокой –Теди”.

            Съобщенията изчезваха по същия начин като в моя iPhone.

            Ванът забави ход и не след дълго спря – нямаше никакви прозорци, тъй като бе бронирана кола, но аз исках час по скоро да видя къде се намираме и дали наистина щях да се озова при Червената змия. Вратите се отвориха и дневната светлина ме заслепи за момент, след което се озовах в нечия прегръдка.

            Уханието бе на парфюм, примесен с миризмата на кожени дрехи и пот. Грива от тъмно кафява коса заля лицето ми и ръцете ми автоматично се вдигнаха и прегърнах жената през кръста. Виктория.

            Тя се засмя във врата ми преди да се осъзная какво точно се случва. Пуснах я, тъй като тя беше скочила в мен и аз я държах на няколко сантиметра от земята. Срещнах сивите ѝ очи, които блестяха странно към мен и видях и усмивката, осветила лицето ѝ.

           – Ти си добре! – каза тя – толкова се притеснявах.

            Сърцето ми изпитваше неимоверна радост, че виждам Виктория пред мен, но изведнъж се почувствах отново виновен, че изпитвам такива неща към друга жена, а не към Дарина. Хванат натясно в конфликта, само си позволих да се усмихна.   

             Виктория се взираше в мен с искрящите си очи и лек ветрец разбъркваше косата ѝ. Зад нея видях всички членове на Червената змия, застанали един до друг и гледащи към мен със светнали погледи. Леля ми беше до тях с неразгадаемо изражение, но жива и здрава. Изведнъж се почувствах сякаш се прибирах у дома и сърцето ми се стопли.

            Върнах вниманието си към Виктория.

           – Какво стана? – попитах я – не разбирам... кои са тези хора... как сте успели да подпалите Гранд Хотел и да измъкнете леля ми?

            – За всичко си има време, Стани – каза ми Виктория – винаги си толкова нетърпелив.

            Сърцето ми трепна заради начина, по който тя произнасяше името ми. Казваше го също като Дарина, но същевременно и напълно различно. Не сякаш бях малкото ѝ братче, а с една специфична топлота и уважение... не можех да отделя очите си от тези на Виктория.

            Усмивката ѝ се разшири още повече.      

            -Хайде, трябва да отлитаме. Ще се измъкнем от България за няколко дена.

            Думите ѝ ми напомниха за видението.

            – Лидерът е много... – започнах, но Вики само поклати леко глава.

            – Знам, че ще е бесен. Но това няма значение. Вече сме далеч напред пред него.

            – Как успяхте... да...

            Тя се засмя тихо.

            – Хайде, хора, да тръгваме вече – обади се Теодор и аз го погледнах, при което той също ми се усмихна приветливо – хеликоптерът ни чака. Готов е и иска вече да полети.

            Малко по-късно летяхме всички заедно над България. Планът на Червената змия беше да се изнесем напълно от страната, но все още никой не ми беше обяснил как ще стане. Хората от тайната банка не бяха дошли с нас, а се бяха върнали при бронирания си ван – не знаех къде отиват, дали и как въобще са свързани с Червената змия. Не знаех нищо, но в момента бях изтощен и само се взирах в леля ми. Тя отказваше да ме погледне, което разбиваше сърцето ми, но изтощението си казваше думата и аз не успявах да изпитам онзи ужасяващ гняв, който бях изпитал по-рано днес в хотела.

            Виктория бе отпред и управляваше хеликоптера, докато всички останали бяхме отзад и не можехме да си говорим. Теодор седеше до мен и за моя изненада пъхна нещо в ръката ми.

            Разтворих длан и видях златния ключ за банката. Може би все пак щях да разбера какво имаше там. Погледнах към хакера и той ми смигна и се зае да пише на компютъра си. Надникнах към монитора, но нищо не можех да разбера от кодовете, изписани на черен екран и различните прозорци, отворени с различни статистически изглеждащи данни. Свих рамене и погледнах към кабината на пилота на хеликоптера. Виктория. Защо ме беше прегърнала така и защо сърцето ми забравяше вече Дарина?

            Със свито гърло си наложих да дам малко почивка на мозъка ми, докато летим. Затворих очи и се облегнах назад на седалката си.

            -Станимире – чувах нежен женски глас до ухото си. Отворих рязко очи, стреснат, и осъзнах, че слушалките вече не бяха на главата ми, а хеликоптерът беше кацнал. До мен седеше Стефани и ми се усмихваше мило и внимателно. – пристигнахме!

            Станах от мястото си и слязох от хеликоптера, последван от лекарката на Червената змия. Нямах никаква представа къде се намираме – докъдето ми стигаше погледа беше полска местност, в далечината виждах гори, а пред мен имаше малка каменна къщурка. Изоставена и без прозорци, но сигурно тук някога са живели хора, които да поддържат полетата. Нямах идея дали бяхме в България, но местността не ми изглеждаше особено различна от родните полета.

            – Къде сме? – попитах аз и погледнах към Стефани. Другите от Червената змия носеха раниците си вътре в къщата, а видях и по-нататък паркиран бронирания ван на „Зерстраз”. Явно и те бяха дошли с нас.

            – Някъде в Сърбия – каза ми момичето – никога не съм идвала тук, не знам къде сме с точност.

            – О, ти се събуди – подхвърли ми Теодор, застанал до входа на къщурката, помъкнал разни кабели – това е новата ни база.

            Виктория не се виждаше никъде, нито пък леля ми и това за момент ме притесни. Дадох си също сметка, че тази къща нямаше да разполага с баня.

            Хакерът дойде до мен, все още нахлупил на главата си черна шапка и ми подаде една цигара.

            – Сигурно дяволски ти се пуши – отбеляза той и аз въздъхнах тежко.

            – То аз ще ги откажа вече – казах, но приех с благодарност цигарата. Огледах се наоколо – слънцето печеше жарко над главите ни и местността бе напълно самотна. В далечината виждах извънградски път. По-нататък бяха гори.

            – Къде е Виктория? – попитах го.

            – Говори с леля ти вътре. Каза да не disturb-ваме – и той сви рамене, сетне метна един поглед към Стефани и се втурна да ѝ помага с раницата ѝ. Тя се засмя кокетно, а той се изпъчи гордо.

*                      *                      *

            В следващите няколко дена си позволих да си представя, че живея нормален живот с купчина „приятели” и леля ми, наблъскани в тясното пространство на колибата. Постройката разполагаше с една стая, където спяхме и ползвахме за хол, отделно имаше кухня и тоалетна. Беше доста тясно, но вечерите, когато ставаше студено, факта че дишахме вътре седем човека помагаше. За почти една седмица не сънувах нито един сън с Лидера, нито пък имах видение, и това ми помогна да дам на ума си заслужена почивка. Избягвах да мисля за случилото се, за Лидера въобще, за бъдещето и си позволих да се отдам на спокойствието. Хората от банката Зерстраз спаха във вана си и не се доближаваха въобще до нас, нито пък говореха, а аз не изгарях от желание да разбера какво се беше случило. Въпреки че купчина от въпросите ми бяха останали неотговорени, аз не ги зададох в продължение на цели пет дена. Спах много, изключително много, говорих си с членовете на Червената змия за всичко, но не и за Лидера и ситуацията с него.

            Разбрах, че Теодор всъщност е на 40-годишна възраст, нещо, което бях отказал да повярвам до момента, в който се наложи той да изрови от архивите на полицията – естествено, ги беше хакнал само за да ми докаже възрастта си – своята истинска лична карта и информация и докато не видях със собствените си очи как ЕГН-то му започва със 76. Разбрах, че Светлин е спечелил близо 150 битки в кариерата си на боксьор и в един момент дори се хванах в клопката да слушам подробности за тактиките му, за треньора му, за бившите му конкуренти.

            Опитвах се да избягвам Виктория, защото не бях сигурен как да процедирам към очевидно зараждащите се чувства към нея в душата ми – тя беше усетила, че я избягвам, и бе предпочела да се отдръпне. Бях си говорил също и със Стефани, която пък бе решила да ми сподели, че е луда по Теодор. За жалост, не бях успял да ѝ дам съвет как да му го покаже.

            Една вечер бяхме запалили огън в изровена дупка зад къщичката и под уверението на Теодор, че няма никой никъде наблизо, си бяхме устроили малко празненство. Георги и Светлин бяха тръгнали пеша покрай пътя с намерението да стигнат до някой град на стоп и да напазаруват и после се бяха върнали с кола. Не исках и да знам историята с колата, но те все пак ми разказаха – как я купили от една стара жена за мизерна цена, тъй като съпругът ѝ починал и тя нямала нужда от нея.

            Бяха донесли алкохол и много храна. Огънят пращеше и аз се взирах в него, опитвайки се да се измъкна на спомените за горящият Мол, където бе загинала Дарина. Те обаче отново си проправяха път към съзнанието ми и седях в транс, докато смътно регистрирах, че всички други се забавляват.

            – Стани – чух гласът на Виктория до ухото ми и се сепнах. Погледнах я – тя изглеждаше много тъжна – може ли да дойдеш за малко?

            Станах, изпълнен с удоволствие да се отдръпна за малко от ужасния огън, край който в момента Ясен и Стефани пееха българска песен, която не бях чувал.

            Последвах Виктория пред къщата, напълно отдалечавайки се от празненството. Вгледах се в сивите очи на красивата жена пред мен и видях, че е много разстроена.

            – Защо им позволи да запалят огън? – попитах аз, замислен. Тя имаше същата ужасна травма с пламъци.

            Тя сви рамене.

            – Не исках да обяснявам защо не съм съгласна, а всички бяха толкова „за”. Нека имат и те малко възможност да разпуснат.

            – Съжалявам, Вики – тихо казах, навел очи.

            – За какво?

            – Не знам. Просто... съжалявам. За всичко, предполагам.

            Ръката ѝ внимателно хвана моята и аз вдигнах очи отново към нея. Тя ме гледаше нежно, но тъжно.

            – Искаш ли да ми кажеш нещо? – попита ме жената.

            За пореден път сърцето ми предателски блъскаше в гърдите ми, но аз дръпнах ръката си от нейната.

            – Не особено... – казах, въпреки че чувствах желание да ѝ кажа толкова много неща – всъщност... как се чувстваш?

            Тя въздъхна и седна на земята, при което аз се присъединих и запалих цигара почти несъзнателно. Виктория отметна красивата си коса през рамо.

            – Мислех си да оставя Кристиан да изгори в пламъците – каза тя и аз настръхнах – но... нещо ми попречи. Изпратих му съобщение, за да го предупредя.

            – Знам.

            Тя ме погледна за момент учудено, сетне обаче си спомни за виденията ми и наведе глава.         

            – Имал ли си други видения за него?

            – Не. Не знам защо, не съм имал нито видение, нито кошмар откакто сме тук.

            – Не ни попита пак за това какво се случи, с хотела, с леля ти, с тези хора от банката?

            – Ще ми кажеш ли утре?

            – Стани... – тя се поколеба и отново протегна ръка да ме хване – може ли?

            Въздъхнах примирено.

            – Да, Вики.

            Тя обгърна с нежните си пръсти моите и лекичко ме стисна.

            – Чудя се... как животът ми отминава – прошепна тя, загледана в мен, докато аз гледах напред и не намирах смелост в себе си да погледна Виктория в очите – как в това вечно преследване дните са минали, без да съм осъзнала. Изминаха пет години, в които безуспешно преследвам Кристиан. Сега го намерих, и не направих напълно нищо. Иска ми се за момент времето да спре, тук и сега.

            Изненадан осъзнах, че се чувствам по същия начин. Поех си дълбоко дъх и обърнах глава към жената до мен – сивите ѝ очи блестяха с нови сълзи и дълбоко вкоренена в душата ѝ мъка. Погледът ѝ разби сърцето ми и в този момент реших, че мога поне за момент да спра времето.

            Можех поне да се опитам...

            Целунах Виктория.

            Първоначално бях нежен, докоснах топлите ѝ меки устни внимателно, но когато тя отвърна на целувката ми и пулсът ми се ускори, вече не бях толкова нежен. Сърцето ми развя белия флаг и аз се отдадох на чувствата, позволих им да ме завладеят. Целувах Виктория със страст, с желание и с немалко отчаяние и тя ми отвръщаше като в синхрон. Мислите ми напуснаха главата ми, бяха заместени от емоциите и усещанията, и аз придърпах Виктория в скута си. Зарових цялото си съзнание в контакта с нея, в целувката ѝ и в ударите на сърцето си и не след дълго почувствах как времето спира.