По един разказ, който прочетох преди 673 дни, харесах и никога вече не намерих. Покорно благодаря на анонимния му създател.
- Ало?
- Здравей, Ало, какво правиш?
- Кой се обажда?
- Ей, аз съм. Не ме ли позна?
- А, ти ли си? Ами, ето. Говоря си с теб. (Пауза) А ти какво правиш?
- Имам калинка в устата. Точно на езика. Мисля, че иска да отлети, ама няма да я пусна. Тя сама влезе и най-нахално кацна върху езика ми. Не може да се влиза в нечия уста безнаказано! Трябва да си понесе последствията от постъпката. Да. Трябва.
- Как говориш, като в устата ти има калинка?
- А ти намери ли си работа най-накрая?
- Да. Като душа на компанията.
- Ъ... Какво? Искам да кажа... къде? В смисъл... радвам се за теб.
- Как „Къде"? В една компания! А това беше най-тъжното „радвам се за теб", което ми се е случвало. ...