- Ало?

- Здравей, Ало, какво правиш?

- Кой се обажда?

- Ей, аз съм. Не ме ли позна?

- А, ти ли си? Ами, ето. Говоря си с теб. (Пауза) А ти какво правиш?

- Имам калинка в устата. Точно на езика. Мисля, че иска да отлети, ама няма да я пусна. Тя сама влезе и най-нахално кацна върху езика ми. Не може да се влиза в нечия уста безнаказано! Трябва да си понесе последствията от постъпката. Да. Трябва.

- Как говориш, като в устата ти има калинка?

- А ти намери ли си работа най-накрая?

- Да. Като душа на компанията.

- Ъ... Какво? Искам да кажа... къде? В смисъл... радвам се за теб.

- Как „Къде"? В една компания! А това беше най-тъжното „радвам се за теб", което ми се е случвало.

- Ами, защото аз... Наскоро ме уволниха и сега в хладилника има само някакво полуготово-люто-нещо, кутийка бира и една криогенизирана хлебарка, а, знаеш, имам стомашни киселини и полуготовата люта храна и бирата не помагат никак. Та се питах... мога ли и аз да си намеря работа в твоята компания?

- Мне. Не мисля. Аз ставам за тази работа, винаги съм център на внимание, всички ме обичат и имам досадно много приятели. Често съм извън къщи, за да ги забавлявам. Ходим на купони, но аз вече се прибирам по-рано, защото на следващия ден съм на работа в компанията.

- Колко хубаво... пък аз нямам приятели. Никакви.

- НИКАК-НИКАК?!?

- Никак.

- Е, тогава определено не ставаш за душа на компанията, но...

- А ЗА КАКВО СТАВАМ?!?

- Не се ядосвай, де.  Сигурно сега имаш много свободно време.

- Твърде много.

- Хайде, де! Разкажи. Какво правиш цял ден?

- Няма. Разкажи ти.

- Сутрин отварям очи, отмятам кичур златиста коса от лицето си, чувам алармата, спирам я, сядам в леглото, ставам и нахлузвам левия пантоф на десния си крак и обратното, разменям ги...

- Не. Имах предвид сега. Какво правиш сега?

- Ще ти кажа, но обещай, че после ти ще кажеш какво правиш по цял ден.

- Добре.

- Пуша наргиле. Краката ми са скръстени. Само дето не седя на гъба, а в кресло и не съм синя гъсеница. Сега ти.

- Помоли ме.

- Моля те.

- Много ли искаш да знаеш?

- Нямаш представа колко! Изгарям от нетърпение.

- О, недей изгаря!

- Помоли ме.

- Моля те.

- Щом пък ме молиш... Сега кажи какво правиш.

- Събуждам се, но заспивам, събуждам се, но заспивам, и така докато реша да стана. Обувам десния пантоф на левия си крак и обратното, не ги разменям, пия кафе (докато го правя, прозорецът е широко отворен). После отивам в хола. Там има дървена масичка, а на нея седи едно лилаво телефонче. Такова, с шайба - старо и отдавна неработещо. Вдигам слушалката, в която отдавна няма тиии-тиии-тиии и бутвам показалеца си последователно в няколко дупчици с избелели цифрички, завъртайки шайбата. Изчаквам малко и казвам „Здравей, Ало, какво правиш?"