"Сине, ти си глупав човек.

Производител на глупости. Фабрика на 

глупостта."

Майка ми

     Идеята, че Господ е глупак, ми хрумна внезапно. Не ме е удряла ябълка по главата, нито откровенията на майка ми са ме превърнали в нещо превъзходно. Просто си пиех сутрешното кафе в три следобед, когато осъзнах: щом го има, Господ е невероятно тъп. Като мен, дори това си въобразих, макар че възнамерявам да не се отъждествявам с нетленните личности, слизащи при хората само по голяма нужда. Имам доказателства за глупостта Му и съм решен да ги изложа, ако има справедлив процес, и да потвърдя фактите, като подкепя със свидетелства твърденията си.

     Но такъв процес е невъзможен, нали няма на земята съд над божия, законодателство над религиозното и власт над закона. Всъщност истината е точно обратната – сред човечеството цялата власт е тази над закона, божии заповеди не съществуват, доколкото не са нормативно закрепени, а моралът е опиум, предназначен да затъпи болката от посредствеността и несъвършенството. Постпещерната цивилизация е създала цял куп пещерни правила, за да не се откъсне от огъня на своите страсти, от омразата, антагонизма и хормоналната игра на волята и надмощието.

     Осъдиха моят подзащитен Ник на три години лишаване от свобода. Няма да ви кажа защо, адвокатска тайна е. И Ник е ник, неговото име е Николай, което, естествено, също е тайна, само на вас ви казвам.

     – Благодаря, брато – целува ме Ник по челото. Изпроводих го до входа на затворническото общежитие. Дадоха му лек режим. – Благодаря от сърце.

     Знам от опит, че Ник сърце няма. В него бие ударно мъжество, съчетано с вродена, елегантна чест и глупост, но чак пък сърце... Той не е органен човек. Освен сърце, уверен съм, че не притежава и черен дроб. Досещате се защо. Но пък имаше татуировки на двете ръце, което донякъде удостоверява, че е двурък.

     – Няма защо – бърша си бузата от лепкавия му език: да, и език има очевидно. – Няма защо. Аз всъщност се провалих.

     А той:

     – Не, напротив.

     – Е как не. Нали те осъдиха ефективно. Сега ще лежиш.

     – Ама така е! Ама точно така е.

     Несъмнено и акъл няма.

     – Да, така ще е – отекна гласът ми тъжно. – Сбогом, приятелю. Засега. Можеш да наемеш друг...

     – Не, чакай. Нека ти обясня.

     Замълчах. Може би това ще бъде последната ни среща. Не харесвам клиенти без черен дроб, без сърце и без пари. За приятели стават, но са кофти клиенти.

     – Добре, давай. – Подадох му багажа, който той безрасъдно беше оставил в ръцете ми. Той взе книгата, а аз замижах. Не исках да го гледам. Или не можех.

     – Слушай, аз това и очаквах: лишаване от свобода. Нищо друго не съм искал! Представяш ли си? Та това е щастие! Да бъдеш лишен от нещо, което никога не си искал, да ти отнемат единствената пречка да бъдеш такъв, какъвто си: роб на своята глупост! Това е, та това е...

     Мдаа. Ник е побъркан. В неговото положение и аз бих говорил така, ако имах безочливото и отчаяно нахалство да се радвам на робството. Психиатричната експертиза обаче доказа, че не е напълно откачен. Вменяем бил.

     Намигнах му с едното око и после пак го затворих.

     – Не, не ме разбираш, приятелю, юристе. Правото ви е глупаво, по-глупаво от мен. Смятате, че лишаването от свобода е като да лишиш човешкият живот от смисъл, така ли? Ха-ха! Хи-хи! Тъпанари сте вие, адвокатите. Ограничени хора. Лишеи върху ствола на живота. Та вие нямате морал!

     – Така е – съгласих се внезапно, без да мисля. Всъщност винаги съм знаел, че е така и това професионално преимущество не ме е смущавало. Моралът е клечка за зъби в ръцете на човек с изкуствено чене. Няма смисъл да го използваш, освен ако не искаш да изглеждаш още по-нелепо. Оставих го да продължи.

     – И какво? Ти успя да докажеш дори на мен, че съм виновен, че заслужавам участта си – това е велико! И съдията, и прокурорът бяха на твоята висота!

     Това вече ме унижи.

     – Не е съвсем така. – И по-дебели упреци съм чувал, но не очаквах, че Ник така ще ме принизи. Вероятно не беше напълно доволен от защитата ми. – Виж какво, ще те обезщетя, ако мислиш...

     – Не, точно обратното, братче. Досега съм бил глупак, без да осъзнавам каква привилегия е това. А сега вече проглеждам и се радвам на съдбата. И вероятно престоят ми тука...

     – Ще се опитам да го съкратя. Остави това на мен.

     – Не, зарежи тия лицемерни юридически хватки поне за миг. Не разбираш ли? Не ти говоря за това – лицето на Ник се зачерви и за миг се обърна към олющената порта на общежитието. Той не беше напълно на себе си, ала и това ми се стори в реда на нещата. Продължи: – Очевидно няма време да говорим сега – забеляза и затворническата охрана зад себе си. – Но ти обещавам, че един ден ще разкрия пред теб истината. Глупостта е тази, която ни кара да вършим добро. А наивността е любов, обърната наопаки: тя не очаква нищо, само иска да се раздава. Като глухарчетата напролет...

     Глухарчета. Глупакът Ник влезе в затворническото общежитние на 11 октомври. Преди една година. Не беше възможно да му осигуря по-ранно излизане.

     Не, не беше възможно. Глупостта понякога е кратковременна. Но силна. И внезапна. Изнесоха го още на втория месец. С краката напред.

     Странно. А аз бях сигурен, че няма сърце. Нещо друго у него е спряло да бие.

     Та затова си мислех... какво ли искаше да каже Господ със смъртта на Ник? Единствената еснафска причина да се държи Той така, би била, че намеква за своето временно неразположение. Или постоянно отсъствие. Глупост. Безсърдечност.

     Естествено, това дело, приключило несъответно, не е достатъчно, за да изложи човек изчерпателни доказателствата за глупостта на всевишния. Много примери обаче има в тази насока. И медицински, биологически, и юридически: та Той е създал хората, глупакът! Но, както казах, отсъства институция или механизъм, чрез който непредубедено, без прокурори в йезуитски раса, без Торкуемада, одрешен като инквизационен съдия, и без религиозно и морално основание... да се отсъди обективно, ако може; да се присъди в полза на идеята за всеобщата, вродена потребност на глупостта да се възпроизвежда, за да съхрани света, какъвто е: разумен. Несправедлив. И по зачатие глупав – като мен.