ЛОШ ЖИВОТ 16+
монолог
(Сцената представлява стая в обикновена къща, където има телефон, телевизор и няколко стола. Влиза жена на около 30 години, облечена като монахиня, носи голям сак, от който се подава смачкан официален костюм и малка козметична чантичка, от която се подават различни бижута. Носи гримове и козметика в другата си ръка. Обута е с прости домашни чехли.)
ТЯ:
- Преди всичко, уважаеми дами и господа, ви дължа обяснение, защото няма да се правя на монахиня и да казвам това, което сценаристът и режисьорът са предвидили. На други ги разправяйте тия! Въобще не ми пука! Бях си научила ролята на монахиня и трябваше да ви впечатля с невероятно драматичен монолог. Бяха ми подготвили ролята на монахиня и на затворница, но това въобще не подхожда на характера ми, а още повече на характера ми на актриса. Винаги съм била и ще бъда някоя си. Никаква монахиня! Никаква затворница! Защо ще се правя на такава, като въобще не мога да почувствам ролята, нейното въздействие и смисъл, въпреки че ми казват, че я изпълнявам перфектно!?
(Сваля си дрехите на монахиня и събува чехлите. Облича костюма от сака и обува други – официални обувки, които също вади от там)
ТЯ:
- Можех да си преправям гласа и да правя жестове като монахиня, но не наистина, не можех да ги почувствам като свои. Така нямаше да мога да ви привлека вниманието. Единственият начин да ви привлека вниманието, е да ви разкажа какво ми се случи, а то наистина е интересно. Освен това, изпитвам нужда да споделя с някого, който няма да ме разпитва след спектакъла. Защото след това, вие няма да ме преследвате по улиците и да ме обвинявате: „Тази е пълна нещастница, гадна лицемерна кучка, която вижда смисъл само в парите, парите на мъжете!”
Бих могла да ви кажа и доста лъжи, защото все пак това е театрална постановка, една измислица и така нататък, но не, няма да ви лъжа!
Освен това разчитам, че театърът трябва да е нещо живо, представено от актьорите. Но не да наизустят някаква роля и да си я изпеят тук, пред вас, а да ви разкажат за своите собствени проблеми!
Мисля, че бих могла да ви заинтерсувам достатъчно с моите проблеми и с това, което ми се е случило и затова реших да се откажа от всякакви монахини, затворнички и не знам си какви други! Тези неща ми се струват доста интересни, погледнати през идеята, да бъда жена, наистина ужасно интересни, в буквалния смисъл.
(Изважда гримове и започва да се гримира, най напред започва да си черви устните, като междувременно говори)
Още от малка ми се случваха странни неща. Неща, които ми причиняваше чичо ми Андрей. Как ме галеше! Бях толкова малка и невинна и си мислех, че чичо ми ме целува по устните, само защото казваше, че ме обича много. Майка ми никога не пожела да ми каже, но аз разбрах, че на чичо Андрей му харесваха малките момиченца…и момченца.
Запазих го в тайна. Даваше ми по много пари, за да си купя каквото исках, но без да казвам на мама и татко. Казваше ми нежно: „Харесва ми да те галя и да те гледам гола, толкова си красива!” Не можех да се дърпам от него, и понякога ми доставяше удоволствие. Имаше красиви големи ръце, по които изпъкваха вени. Докато ме галеше, бъркаше с едната си ръка в джоба, но аз знаех, че джобът му беше скъсан. После започваше да си движи ръката много бързо.
Много късно разбрах какво е правил с мен. Не можех да повярвам, че няколко прегръдки и целувки, по голото ми тяло, ще станат причина да получа психическо разстойство и да започна да харесвам възрастни мъже с големи и силни ръце.
(Вади кутия цигари и пали една цигара)
Истината е, че онова нещо с чичо ми, повлия много на характера ми. Харесваха ми възрастните мъже. Обичах да ме събличат и да правят с мен каквото си искат. Бях на 16. Не ми харесваха момчетата, а мъжете. По – късно отново осъзнах положението си. Вече нямах приятелки – мислеха ме за много странна и някак луда. Не й харесваше как се занимавам с възрастни. На края всички те ме изоставиха.
Майка ми беше последният човек, който разбра, че съм се отдавала на мъже, доста по възрастни от мен. Това се случи, когато веднъж започнаха да се обаждат един по един - да ме канят на вечеря или обяд. А после да ме канят на екскурзия. И да пътуваме със собстената кола на въпросния мъж.
Майка ми беше много озадачена: „Гласът на това момче ми прилича на глас на възрастен!” След това се оказа,че приятелките ми – бившите ми приятелки, са казали на майка ми всичко. Майка ми каза на баща ми, а той през ден ме викаше да говорим.
Още помня лицето му – бледо и притеснено, очите му – пълни с болка и устните ми – стиснати от загриженост. Не след дълто не можа да издържи и започна да ми вика и да ме нарича кучка. Започна да ме бие и да псува. Не можех да кажа нища, защото това беше истина.
Всъщност реагирах и аз. Разсмях се. Нарекох го глупак. Чак сега се беше загрижил за мен, офисът му беше по – важен от мен. Интерсуваше се от това, колко пари ще изкара, а не как се развива животът ми. Казах му, че само на 18 съм си купила апартамент, със всички изкарани пари и че там осъществявах срещите си. Показах му часовника си – 10 хиляди евро струваше, но ми беше подарък от един клиент. След това му казах къде е офисът ми. Показах му и мобилния си телефон. После той продължи да ме обижда, а аз продължих да му казвам глупак. Казах му, че предпочитам да съм със 100 мъже на куп, отколкото да съм с него.
Майка ми подслушваше всичко това. Влезе в стаята и ми заби шамар.Започна да ме обижда на неблагодарница. Тогава се разприказвах и аз. Припомних й, че и тя е започнала така, а баща ми искаше да се самоубие.
Същия ден си стегнах куфарите и си заминах. Брат ми –Тодор не разбра. След няколко дена, обаче и той разбрал причината. Брат ми винаги е бил добър с мен, помагала съм му с пари доста пъти.Оказа се, че той е този който най – добре ме разбира… и който разбра каква съм в леглото.
След година се върнах да видя баща си. Исках да му отмъстя и да му кажа нещо. Казах му, че излизам със шефа му. Но той ми каза, че винаги го е знаел. По – нататък фирмата му банкрутира и нещата се обърнаха срещу него. Тъй като и брат ми не работеше, попаднаха в мизерията.
Нямаха повече пари и се решиха да ми поискат, а пък аз да се върна в първата фирма. Гордостта на баща ми този път не можа да надделее. И все пак брат ми беше посредникът между нас. Не след дълго започна и баща ми да идва да ми иска пари.
Помня много добре физиономията му – уплашена и напрегната. Предложих му тлъста сума и той прие. Искаше само да си намери друга работа и да работи, както винаги го е правил.
Примирих се и обещах да им помогна. Следващия месец прекарах още няколко нощи със шефа му – той беше тотално фалирал, но беше фрашкан с пари в банката. Казах и на баща си и на майка си, че съм със шефа. Нищо не можеха да кажат, защото заради този шеф те не бяха гладни.Съмнявам се да е разправял напред – назад с кого съм била и с какво съм се занимавала. Все пак можеха да ядат всеки ден. Лошата ми слава обаче нарастна и хорските уста започнаха да клюкарат наляво – надясно в квартала. (Звъни телефонът и го вдига)
- Ало…(Уплашена) Не, не няма го. Съжалявам. Въобще не съм го виждала. Съжалявам. Довиждане.
Защо ми звънят? Какво ги е накарало да си мислят, че е с мен? Не вярвам да са разбрали за нищо.(Замисля се)
Нали направихме всичко по план!? Ами ако някой ни е разкрил!? Сигурно някой ни е видял…
(Замисля се)
Питате се какво става? Все още не ви бях казала, че брат ми е стихийно бедствие. Никога не е искал да учи или да работи. Но вината е моя – той беше човекът, който ме разбираше винаги. Занимавах го със своите проблеми, уреждаше ми някои сделки с разни типове…После разбрах, че се чувствам виновна за това, но както и да е…
Един ден той реши да живее за жените в своя живот. Предостави му се възможност да сполучи без да работи. Беше на 20 тогава, висок около 1,80, с зелени очи, с прав нос и с красиво, мъжествено излъчване. Пленяваше с очарователна усмивка.
Таня, една проститутка на 40, която беше много смахната, помоли брат ми да я освободи от един тип – Иван, като го заплаши и го набие. Брат ми го направи, стори му се лесно, защото този не беше по – силен от него.
Въпреки всичко, трябва да ви кажа, че аз си изкарвах пари без никакви сводници, винаги съм работила сама. И то главно поради 2 мотива – да не се занимавам с непознати и да изкарвам само за себе си. Работех само с възрастни бизнесмени, мръсни перверзници, които се усмихваха на млади момичета като мен. И това винаги ставаше в богатите квартали, където нямаше проститутки и сводници, защото ги гонеха от там.
(Отново звъни телефонът. Замисля се малко и се чуди дали да вдигне. Накрая вдига)
- Ало? Няма го тук! Сбъркали сте! (Затваря)
Отново се обадиха! Това хич не ми харесва! Откъде знаят номера на телефона!? Защо искат да се свържат с него? Трябва да бягам… Трябва да бягам бързо
Чувствам голяма нужда да разкажа на някого какво ми се случва. Мисля, че Вие, след всичко, заслужавате обяснение. В края на краищата имахте желание и търпение да ме изслушате.
Брат ми – Тодор е стихия! Не знам дали му е такъв характерът или просто нещата го карат да е такъв, или просто въпрос на лош късмет. Всичко, което прави се срива! Последното, което направи, ограби една бижутерия, дано не свърши така.
Възможността, която му се отдаде, да заживее с Таня се оказа правилен избор. В едно пътуване, което направиха заедно с нея, да посети родителите си в Пловдив, забелязаха огромна бижутерия. Продавачката беше стара жена, напълно безпомощна и слаба. А по – късно идваше да продава друга, млада жена, също толкова беззащитна.
Когато ми разказа за плана си, се опитах да го разубедя. Бил се посъветвал с някакъв тип, специалист по такива кражби. Никой нямало до разбере. Но аз бях притеснена и му казах да не го прави, за да не си провали живота завинаги. Отчаяна бях, като видях, че не ми обръща внимание! Не можех да го спра! Беше го намислил и нищо не можеше да го разубеди!
Обирът беше изпълнен по идеален план. Пазеше се да не го види никого. Облече се с костюм и си сложи маска на лицето, взе един пистолет и нож. Въобще не се е наложило да ги използва, защото старата жена се стъписала само при вида на брат ми. Той й запушил устата и я вързал с здрави връзки за един стол.
Взел всички бижута и часовници и ги сложил в чували. Останали няколко много скъпи огърлици и обеци и ги сложил в тази чанта. (Сочи сака) Не го е видял никой, уж.
След това ми подари тази чанта, и ми каза да си ги пазя и да ги скрия докато полицията забрави случая.
(Вади от сака дамска чанта, препълнена с бижута и ги показва на публиката)
Тези бижута трябва да струват милиони! Бихме могли да живеем като царе с брат ми да края на живота ни. Трудното е, че не можем да ги продадем!
Извинете, но сега започват новините и искам да видя какво ще кажат за случая!
(Включва телевизова. Чува се начална музика и изведнъж спира. Започва да говори мъж, казващ следното):
ГОВОРИТЕЛ:
Възрастната жена, станала жертва на обир, в бижутерията на улица Султанска в Пловдив, е починала от психичен срив и уплаха. Престъпникът, при изваждането на чантите, не е забелязал, че са му изпаднали документите на пода. Намерени са личната му карта и шофьорската му книжка. Полицията го залови преди малко в столицата. Престъпникът е убил един от полицаите с нож. Все още не са върнати откраднатите бижута, чиято стойност е не по – малка от 11 милиона български левове. Подозира се участие в обира да е взела и бивша проститутка, както и италианец. Ще продължим да ви да даваме информация по случая в новините в полунощ.
(Изключва бързо телевизора и започва да плаче)
- Хванали са го! А аз какво ще правя сега с тези бижута!? Господи! И аз съм замесена! Трябва да се махам от тук! Незабавно трябва да се омитам! … дори не можах да ви кажа, как съм станала актриса…!
(Съблича се и се опитва да си облече костюма на монахиня. Когато се е облякла наполовина звъни телефона. Стряска се. С трепереща ръка вдига слушалката)
Никой не отговаря! (Затваря) Господи! Тук са! Не мога да губя повече време! Извинете, че ви прекъсвам представлението, но разберете, че трябва да изчезвам! Моля ви помогнете ми да се измъкна! Умолявам ви!
(Влиза мъж с пистолет в ръка и без да каже нищо насочва пистолета в слепоочието й)
ТЯ:
- Бижутата са в чантата! Моля ви, не ми причинявайте болка!
(Мъжът стреля в слепоочието й, взима чантата с бижута и избягва)(Тя остава лошо ранена и пада на пода)
ТЯ:
Помощ! Умирам…! Не…съм виновна… за нищо! Помогнете ми! Помогнете ми от милост! Моля ви…! Умирам!... Умирам!
(Постепенно затваря очи. Умира)
(Изведнъж започва да вие аларма на полиция и се чува глас : „Полицията е, напуснете незабавно сградата, иначе ще влезем с взлом…”)
КРАЙ
© ИВО All rights reserved.
ПП Провокираш въображението ми.Дали ще се зарадвате на разказ с работно заглавие нещо около "Роден да убива"