Горещината наоколо беше почти непоносима, а лекият ветрец само дразнеше със заядливото си напомняне, че няма намерение да прогони задуха. Сякаш животът беше спрял - на улицата не се забелязваше движение. Никакви хора, никакви коли, никакви звуци, нищо. Дори в детската градина отсреща, децата се бяха утешили, уморени преждевременно от жегата, намерили прохлада в сенчестите, цветни стаи. Чуваше се жуженето на насекоми и песента на птички, а уханието на липов цвят изпълваше въздуха като вълшебно лекарство за забрава. Целият свят чакаше свечеряването, което щеше да даде живот, да донесе прохлада и да приветства хората за началото на едно по-нормално съществувание.

   Противно на тези очаквания, спасението дойде много по-рано. Когато първите капки дъжд се докоснаха до горещата земя, изсъхнаха и изчезнаха, сякаш никога не са били там. И сигурно никой не би ги усетил, ако дъждът не се беше засилил, небето не се беше раздрало от светкавици и облаците не бяха скрили слънцето. Сякаш някой спусна  завесата, оставяйки спомена за топлия, летен ден ужасно далеч. Земята жадно попиваше животворните глътки, а дъждът пееше своята песен, която се носеше безспирно наоколо, ставайки все по-тягостна и страховита. Светкавиците, сдобили се с още по-голяма мощ, украсяваха с огнени отблясъци синьо-сивите дипли на небесната коприна. В този миг оживяха пясъчни спомени  за препускащи коне, които като видения от отвъдното, разтърсваха земята с божествените си нозе, а гривите им се вееха от вятъра, внушаващи повече от всякога свобода.

   Това, в крайна сметка, не беше нищо повече от една  обикновена лятна буря. Силна, внезапна и плашеща, но и също така - краткотрайна. Като всеки път тя щеше да отмине без да остави видими следи след себе си и утре вече никой нямаше да си я спомня, освен един човек...

   Както бързо връхлитат летните бури, така връхлитат бързо бедите, така бързо се променя един човешки живот и ние не можем да направим нищо, за да спрем бързо настъпващите промени. Както бързо свършва лятната буря, така бързо свършва щастието, така бързо умират мечтите и така бързо угасва живот. И ние можем само да се молим по време на летните бури, за това да имаме сили да се преборим с бурите поднесени ни от живота, защото те са много по-страшни.

   Бурята тъкмо започваше, когато в една болнична стая сестрата донесе на непозната жена, която бяха приели по спешност малко по-рано днес, новината за мъртво роденото й дете. Те се бяха борили с огромни усилия да възвърнат малкото същество към живот, но опитите им се оказаха напразни. Сякаш, появявайки се на бял свят, то беше забравило да вземе със себе си желанието си за живот и не пожела да погледне красотата на първата и последна буря в живота си. Живот, който беше свършил преди да започне. Само безмълвно крещящите очи на непозната жена издадоха болката, която разкъса душата й. Тя не заплака, не се разкрещя, не проклинаше и не търсеше сметка. Гледаше през прозореца и мълчеше. Дори не заплака. Нейните сълзи бяха дъждовните капки навън, които се стелеха по земята. Сестрата, която не беше гледала в очите й си помисли, че това е поредната скитница, която e чакала с нетърпение повод да се отърве от своятa грешка и след като съобщи на жената, че може да си отиде след ден или два най-много, излезе и я остави сама с болката, спомените, сълзите и тази ужасна буря навън, която вече започваше дa затихва. Навън всичко започваше да се връща към нормалния си начин на живот, но раздърпаната, уплашена жена в болничната стая никога вече нямаше да има такъв. Тя нямаше никакво намерение да остава в болницата ден-два. Не би издържала тук и секунда повече. Стана и започна да се оглежда уплашено. Не носеше нищо, когато дойде тук, освен детето си, а сега си тръгваше напълно сама. Това я накара да стисне зъби и да потърси някаква опора, защото в този миг имаше чувството, че светът се е сринал под краката й. Стисна в ръка малкото сребърно кръстче, което висеше нa врата й и което бе смятала да сложи на врата на дъщеря си. А сега нея я нямаше, сякаш никога не е съществувала. Тя се беше превърнала в спомен, в болка, в огромна празнина, която сякаш никога нямаше да изчезне. Тя се бе превърнала в кратък миг, като глътка свеж въздух, като лятна буря...

   Жената напусна сградата без дори да си наметне връхна дреха, с която да се предпази от дъжда. Но тя не се страхуваше от него. В този миг тя го намрази, превърна го в най-големия си враг и най-непреодолим кошмар, защото той й бе отнел всичко...