ЛЮБОВ
Ангел излезе от стаята. Пролетта го посрещна с облак цвят от кичестата ябълка. Замириса му на хубаво, на здраве и младост. Пчели жужаха в цветчетата в магията на пролетния ден. "Какво време! Ще ида на лозето да изгоря пръчките" - помисли си. Сложи кибрит в джоба на дочената курт­ка и излезе на улицата. Мнозина от съседите се изгубиха, къщите пустееха, остарели стърчаха край пътя и черничевите дървета. Струваше му се, че само той е непроменен. Всъщност беше побелял и застарял, вече пенсионер. Не бързаше. Докато крачеше спокойно, потъна в размисъл: „Не ми трябваше да ходя в града, трябваше да седя тук в бащината къща. Но така се наложи. Връщах се в родния дом рядко, като гостенин, а не като стопанин. Никак не ми се бягаше от селото, ама бръмне ли една муха в гла­вата на жена - отърване няма. Като рече Снежана - ще вървим - и туй-то. Бял ден не видях додето не заминахме. Може би имаше известно право. Тя бе права за себе си, аз за мен. Защо скитах по чужди къщи, строих своя в града? ...