ЛЮБОВ

               Ангел излезе от стаята. Пролетта го посрещна с облак цвят от кичестата ябълка. Замириса му на хубаво, на здраве и младост.  Пчели жужаха в цветчетата в магията на пролетния ден. "Какво време! Ще ида на лозето да изгоря пръчките" - помисли си. Сложи кибрит в джоба на дочената курт­ка и излезе на улицата.  Мнозина от съседите се изгубиха, къщите пустееха, остарели стърчаха край пътя и черничевите дървета. Струваше му се, че само той е непроменен. Всъщност беше побелял и застарял, вече пенсионер. Не бързаше. Докато крачеше спокойно, потъна в размисъл: „Не ми трябваше да ходя в града, трябваше да седя тук в бащината къща. Но така се наложи. Връщах се в родния дом рядко, като гостенин, а не като стопанин. Никак не ми се бягаше от селото, ама бръмне ли една муха в гла­вата на жена - отърване няма. Като рече Снежана - ще вървим - и туй-то. Бял ден не видях додето не заминахме. Може би имаше известно право. Тя бе права за себе си, аз за мен. Защо скитах по чужди къщи, строих своя в града? За да се върна отново тук? Нужно ли беше това? Нужно за тях, за жена ми и децата - за мене, не."

              Излезе на малкото площадче пред старата поща и то раз­пръсна тези мисли. Сърцето му болезнено се сви-като погледна в какъв вид беше. Вратите и прозорците на празните стаи, разкривени и почупени, зееха като беззъби уста. Само в бившия читалищен салон имаше още живот, превърнат в тъкачно цехче. Развълнува се побеле­лият мъж. Тук бе минала младостта му, най-хубавите години, тук за пръв път срещна Тотка. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му, като си спомни за това.

              Беше пак такъв лъчезарен пролетен ден, когато тя дойде в пощата. Забеляза я още от улицата. Тръпки полазиха по тялото му докато я наблюдаваше от прозореца. А като отвори гишето след по­чукването, срещна смутен бистрите ù светли очи - две бездънни малки езерца. Ведра усмивка цъфтеше на зачервеното й от ходенето лице. Буйната ù коса се пилееше по раменете на непокорни кичури, които напираха да навлязат през малкото прозорче. Струваше му се, че самата пролет бе почукала на гишето. Разбра, че това е жената на неговите мечти. Тотка трябваше да повтори още веднъж за какво бе дошла, за да се опомни. Младата жена бе почувствала неотрази­мото си въздействие върху него. На излизане от пощата се обърна - видя го да я следи с жаден поглед от прозореца.

              Ангел се отпусна на стола да се посъвземе. Тотка се беше омъжила скоро за мъж от селото. „Откъде я намери Сашо такава хубавица?! И как я прилъга!?" - питаше се той.  „Бях млад тогава - усмихна се под мустак побелелият мъж. - Бях строен, подвижен и енергичен. Струва ми се, че се харесвах и на другите жени, не само на нея. После тази жена стана моя съдба. И до днес с благо­говение си спомням за тези дни в моя живот. А той, макар и да не беше от най-лошите, не ми донесе и кой знае какво щастие. Сега, като вървя из селото, спомените връхлитат в мен като ураган."

              Как и кога се отчужди от жена си сам не усети. Докато крачеше, се опита за кой ли път да си обясни причините за всичко. „Всекидневието с един човек убива чувствата към него. И все пак, защо при някои хора любовта живее дълго, а при други гасне ту бавно, ту отведнъж. Оженихме се по любов. Родиха ни се две деца. Имахме необходимото за един нормален живот. Може би всичко започна тогава, когато разбрахме различните си цели в живота. Снежана държеше да живее в града, а аз исках тук. Непрекъснато ми натрапваше, че в село остават най-непредприемчивите, най-неспособните. Още звучат в ушите ми думите ù:

              - Децата растат, трябват им по-добри условия.

Нужна им е солидна подготовка. Тук, Ангеле, няма да я получат. Аз съм учи­телка, виждам какво им даваме в нашето селско училите. Повярвай ми! Това е необходимо, крайно необходимо. Пък и за нас. Селото е без бъдеще. Колко семейства заминаха по градовете. Колкото по-навреме, толкова по-добре.

              Не исках да напускам своето село, но чувствах, че аргу­ментите ù са силни и това малко ме раздвояваше и объркваше. Реше­нието трябваше да узрее в мене. А тя бързаше. Тровеше дните ми всеки ден. Имаше и други неща, с които още тогава ме дразнеше.

             Всъщност други нямаше. Той си внушаваше и ги измисляше, за да се оправдава пред съвестта си. Просто беше престанал да  я харесва. Стана ловец и в неделите, вместо да бъде със семейството, по цял ден скиташе в полето. „Обожавам природата. Толкова ми е добре сред нея" - често казваше. И наистина я обичаше, но не си даваше сметка, че тази любов ставаше по-силна благодарение на това, че не обичаше жена си. Имаше моменти, в които само любовта към депата запазваше семейството.

                 -  Здравей, Анчо, накъде си тръгнал? - стресна го познат глас.

                 -  Към лозето, Иване. - Има малко мърфулак за горене – и отмина.

                 Приятелят му събуди друг спомен в душата му. Празнуваха Ивановден. Беше толкова щастлив. Вече знаеше, че Тотка го харесва и търсеше близостта му. Седяха един до друг на празничната трапеза. Когато веселието достигна кулминацията си, той хвана ръката ù под масата. Сашо разговаряше разпалено със съседа си за нещо и не забеляза. Вдигаха се тостове и наздравици, а Ангел галеше с ръка заоблените колена на Тоткините крака. Снежана беше излязла с домакинята в другите стаи.

             "Колко много усилия ми костваше сприятеляването със Сашо, за да бъда по-близо до жена му. Колко трудно криехме с Тотка горещата си любов! И дълго никой нищо не разбра. Но загубихме мярката - станахме непредпазливи. Един ден Снежана узна всичко. Семейството бе пред прага на разрухата." Ангел трябваше да избира града, жена си и децата или селото и любовницата си.

            - Аз се чудя защо толкова не искаш да се преместим, а тя каква била работата - кореше го Снежана.

              Ако не държеше децата да имат баща, той лесно би решил всичко, но не искаше да постъпи прибързано. Реши да вдигне бялото знаме и да направи компромис със себе си.

              - Моля те, Снежана, прости ми! Увлякох се. Но аз държа на вас и съм готов да изкупя вината си с цената на всичко. Нека заминем в града. Ще бъде по-добре за всички.

               Така обстоятелствата наложиха заминаването. Скоро от селото се изнесоха Сашо и Тотка. Мъжът се страхуваше, че като си идва на село, Ангел ще вижда податливата му съпруга и ще нарушава живота в семейството му.

               Ангел не усети, че беше спрял до старата чешма с каменните корита, на която често се срещаха с нея. Тук за пръв път я целуна, тук за пръв път разкриха един пред друг, че се оби­чат.

             Пролетното слънце се бе издигнало доста високо и пареше раменете му през дочената дреха. То се отразяваше в едно от кори­тата и водата го целуваше по лицето с отразения му лик, но той не усещаше нищо, потънал в сладки спомени. Вихрушка завъртя прах и ланшни листа в очите му, прошумоля и го изведе от това замечтано състояние. Ангел тръгна по пътечката, по която толкова пъти бе вървял  щастлив, прегърнал любимата жена. Тези незабравими мигове бяха безвъзвратно отлетели. Болка пареше сърцето му, като си помислеше за това.

"И какво ми донесе пребиваването в града? Малко хубави неща и много грижи. Строежът на къщата ми отне силите. Там полу­чих неврозата и не намерих лек за нея. При колко лекари ходих, колко хапчета изпих и все без полза. И децата, заради които жената държеше да идем в града, не преуспяха много. Дъщерята и синът завършиха гим­назия с посредствен успех. После Диана изкара курс за медицинска сестра и се омъжи за лекар. Роди им се дете и се разведоха. Тогава неврозата силно се изостри. Нищо значително не постигнаха. За такива посредствени резултати не е нужно да живееш някъде, щяха да дойдат и ако живеехме на село. Нещо повече - много от съучениците им завър­шиха висше образование, независимо че са излезли от селското училище.”

                Остаря Снежана - много по-бързо от него. Разболя се, съвсем занемари външния си вид. Ангел отдавна не хранеше към нея нежни чувства, още по-малко пък сега. Започна по-често да си ходи на село. Никой не му помагаше - сам поддържаше къщата, грижеше се за овошките в градината, засаждаше земята със зеленчуци. И там се чувстваше много щастлив. Сам със себе си, със спомените си. „Всяка неделя пътуваше, а като се пенсионира, заживя в родния дом. Измаза къщата, купи магаре, каручка, работеше в градината, на лозето. Излизаше с приятели за риба. Неврозата престана да го мъчи. Заживя така, както искаше. Отново виждаше познатите места, по които бе вървял щастлив с Тотка. Споменът за нейната любов още го вълнуваше. Бродеше по старите места, заживял с онова време, когато беше млад и хубав. Хората го срещаха да крачи безцелно из село, по полето и се чудеха на ума му. Ангел долавяше недоумяващите им погледи и си казваше: "Мислят, че съм сам, а аз не съм. Чувате ли, хора, не виждате ли? Вървим двама с Тотка. Ето, тя е сложила глава на рамото ми и къдриците ù ме гъделичкат по бузата. Не, не вървим - ние летим на крилете на любовта. Колко жалко, че не виждате."

                 Наистина хората не виждаха, но чувстваха. Друг беше станал този мъж, откакто заживя отново на село. Разцъфтя душата му, успокои се. Подмлади се сякаш с десетина години. Ако не го познава­ше, човек не би казал, че е пенсионер.

Лозето се намираше съвсем близко. В дола върбите едва зеленееха с младите си недоразвити листенца. Няколко жаби се надвикваха в дерето. Ухаеше на цвят. Изведнъж насреща изскочи кару­цата на Кольо Ненков и налетя върху него, крачещ по средата на пътя. Потънал в себе си, той не я видя.

               - Хей, спиш ли, бе човек? Ще те прегазя, пази се - викна каруцарят, едва удържал конете.

                - Бях се замислил нещо - рече побелелият мъж, отмести се встрани и когато каруцата отмина, продължи.

С трепет отвори малката дървена портичка и влезе в ста­рото лозе. Нацъфтелите череши плуваха в синевата на небето като бели кораби. Беше тихо, само пчелите жужаха. Ангел хвърли палтото и запретна ръкави. Раздвижи се кръвта в жилите му, почувствува че има още сили, че е млад. Сбра нарязаните пръчки на куп и ги запали. Вдигна се сивия дим, извиси се високо и изцапа с чернилка лицето на небето. Огънят скоро догоря. Доволен от свършеното, той се из­тегна блажено в младата трева. Над главата му переше клони, отрупани с цвят, старата череша. Притвори очи. Клоните оживяха, разлистиха се и се обкичиха със зрели плодове. Пак седеше тук, на същото място, когато вратичката на лозето се отвори и по пътечката към него притича стройната снага на Тотка. Гушнаха се в сянката на старата череша като два гълъба. Нежно си шептяха и подаваха един на друг от вкусните плодове в устата си, ненаситно се целуваха. Тук, под клоните на това скъпо дърво, Ангел усети за пръв път вкуса на истинската, голямата любов. Струваше му се, че само да отвори очи ще види надвесеното ù лице над себе си, още по-хубаво, грейнало в любовна възбуда. Но в очите му се отразяваха само белите цветчета на черешата. "Мога ли да забравя? Как да забравя? Най-щастливият миг в живота ми! Трябваше да минат годи­ни, за да го оценя.   Тогава не разбирах добре какво всъщност се случи. Разбрах го по-късно, а най-добре го разбирам сега. Беше толкова отдавна. Сякаш, че не е било. Дали наистина е било? Защо му отдавам такова значение? Било е, да било е. Щом всеки ден краката ме водят тук, в лозето, значи е било. И жалко, че не може да се повтори" - клатеше глава Ангел и безцелно мачкаше рохкава буца пръст в изпотената си длан.

           С течение на времето тези кратки, откраднати мигове, добиваха все по-голяма стойност, за да дойде този ден тук, под дървото и да признае в себе си, че това е било най-щастливият миг в живота му.  Такава бе присъдата на най-великия съдия - времето. Той добре съзнаваше, че то деформира миналото, пречупва го под друг ъгъл, че дистанцията, на която се намират събитията в него, позволява на времето да идеализира образа или явлението, да го обобщи и възвеличае. Беше се уверил в това веднъж, като се срещнаха случайно с Тотка. Тя си идваше с децата на село. Сърцето му запърха от вълнение като я видя. Но погледите им се срещнаха с безразличие и отчужденост. Беше напълняла, от хубавата ù дълга коса нямаше и следа. Беше изминал много време. Нямаше дори какво да си кажат. Пред него стоеше друга жена, нямаше и помен от предишната. Помисли си, че това ще го избави от спомените за нея. Но не. Дълбоко пуснатите корени на любовта не позволиха да ги изтръгне от сърцето си.

              Ангел прокара ръка по посребрената си глава и за да се отърси от спомените, се заслуша в жуженето на пчелите. То го успокояваше. Слънцето приятно пареше гърба. Далече от шума на града, от суетата на живота, тук под родната стряха, бe намерил покой за душата си. Тялото блажено се наливаше със сили. Освобо­дено от страстите на младостта, то можеше спокойно да лети на крилете на миналото и мечтите. Тези приятни, незабравими спомени доставяха радост и спокойствие и подслаждаха тихите му еднообраз­ни дни. Без да усети, Ангел се унесе в дрямка. Като се събуди, стана, изтръска сламките от куртката, облече я и тръгна. Мислеше да мине през селото, пък без да усети как, тръгна по пътечката между старите круши, откъдето бяха минавали с Тотка тогава, за да не ги видят. Той се зачуди защо върви по тази пътечка, когато мислеше да мине през селото, но си каза, че това вероятно е заради красивия пейзаж наоколо и продължи.

              А пролетният ден догаряше сред аромата на нацъфтелите дървета.