Любов
Незнайно откъде се появиха рой светулки и наобиколиха момченцето. То спря, подсмръкна и изтри сълзичките си. Въздъхна издълбоко, чак от Душата си и се усмихна. Усмихна се, осемгодишния Борис, с оная пленителна, негова си усмивка. Пак въздъхна и бавничко пое нагоре по хълма към вкъщи, като не изпускаше от поглед светулките. А те, те го следваха чак до оградата. Преди да влезе в двора им помаха.
Нямаше никой в къщи, майка му беше втора смяна и щеше да се прибере късно, а баща му в командировка. Погледна списъка със задачите и задраска последната точка: хвърляне на боклука. Излезе в градината и седна на тревата.
Анги? – затвори очички и застана неподвижно.
Усети познатото, нежното докосване и погледна нагоре.
Знам, че си невидим, но все поглеждам, за всеки случай – засмя се. – Сега до мен ли седиш или си във въздуха?
.........
Добре, значи усещаш колко е приятна тревичката – мека и топличка? Анги... ти можеш ли да ми помогнеш?
...
Ами, да не се разплаквам всеки път, когато ми се под ...