Любов
Незнайно откъде се появиха рой светулки и наобиколиха момченцето. То спря, подсмръкна и изтри сълзичките си. Въздъхна издълбоко, чак от Душата си и се усмихна. Усмихна се, осемгодишния Борис, с оная пленителна, негова си усмивка. Пак въздъхна и бавничко пое нагоре по хълма към вкъщи, като не изпускаше от поглед светулките. А те, те го следваха чак до оградата. Преди да влезе в двора им помаха.
Нямаше никой в къщи, майка му беше втора смяна и щеше да се прибере късно, а баща му в командировка. Погледна списъка със задачите и задраска последната точка: хвърляне на боклука. Излезе в градината и седна на тревата.
Усети познатото, нежното докосване и погледна нагоре.
Топлата юнска нощ зави света с тишина и го унесе в сън. Луната плуваше в небесния океан. Отвреме-навреме, увличаше някое прозирно облаче по пътя си и заприличваше досущ на платноходка. Борис премести възглавницата на обратната страна на леглото (откъм краката), за да вижда небето през отворения прозорец. Блестяха големите, ярки звезди, а по-малките примигаха и сякаш си говореха, с някакъв техен си таен код.
Доспа му се на Борко, затвори очички и се обърна на една страна.
***
Телефона звънна. Борис се надигна в леглото и взе слушалката.
Стана от леглото момченцето, протегна се и бързо се облече. Мина през банята и старателно изми зъбите си. Преди няколко седмици му правиха пломба и още тогава се зарече: По-добре редовно да си мия зъбите, отколкото да идвам при зъболекаря. После слезе в кухнята и взе приготвена от майка му закуска. С едната ръка подпря главичката си на масата, а с другата разбърка корнфлейкса в купичката с мляко.
След закуска, Борис старателно изми купичката и взе книжката. Разлисти я и много се зарадва, че цели три страници бяха с илюстрации, което означаваше, че за четене остават само седемнайсет. Когато приключи се обади на майка си:
Грееше слънчицето. На синьото, бистро небе нямаше нито едно облаче. Акацията беше нацъфтяла и разнасяше сладкия си аромат навсякъде. Жужаха забързани пчелички. Пъстри пеперуди кацаха от цвят на цвят, политаха и танцуваха по двойки. Безброй лястовички кръжаха. Толкова беше хубаво, че Борис реши да слезе пеша до квартала. Не му се чакаше автобус, а и бяха само три спирки. Тръгна по пътечката. Малко преди големия завой, чу детски гласове. През лятото заради морето и плажа, близките хотели и вили се пълнеха с туристи. Борис бързо се сприятеляваше с децата и си разменяха телефоните, когато почивката им свърши. Беше хубаво да има приятели в цялата страна. И не само. Миналото лято се запозна с брат и сестра от Украйна и едно момче от Ирландия. Как се разбираха на различни езици ли? Ами, като всички деца – мимики, жестове, а понякога рисуваха на пясъка нещото, което не можеха да обяснят. Толкова е забавно да разкажеш нещо без думи и много, много смешно понякога. Забърза детето Борко, помисли си, че са новопристигнали летовници, но... Но, в края на пътечката, когато зави към паркинга, спря стреснат. Валерия и Дамян, с още две момченца и едно момиченце, които не познаваше, удряха неголям камък с пръчки, все едно играят на хокей. „Да се върна назад, докато не са ме видяли – помисли си Борис“. Обърна се и преди да направи крачка, чу гласа на Валерия:
Погледна към тях Борис и сложи ръка над очите си, че слънцето блестеше точно срещу него:
Всички от компанията започнаха да се кикотят и да имитират тромаво вървене. Борис се изчерви, обърна се и хукна обратно. Едва когато пресече главния път и тръгна по хълма спря да чува смеха им. Едва тогава позволи на сълзите да се излеят по разстроеното му личице. Влезе в двора, пусна топката, легна по корем на тревата и захлупи очи. Усети милувката на Ангела си и се заслуша в гласа му.
Тревичката и цветята, плодните дръвчета и къпиновия храст, земята и водата, в изкуственото езерце, всичко наоколо потръпна от съчувствие към тъжното дете. Познаваха добре Борко. Познаваха и сърчицето му, което беше само на осем години, но имаше в себе си Любов за цялото природно царство на света. Разтревожиха се за момченцето растящите в градината и мигом изпратиха съобщение до вълшебната гора.
Историята на Борко пристигна в Сърцето на гората със скоростта на светлината. Колко е това ли, мили ми деца? Ами, колкото да мигнеш няколко пъти с очички и хоп, от света на човеците, случилото се, вече е там, в тетрадката. Толкова бързо говореше кестеновия лист, толкова бързо поскърцваше големия, шарен молив по листа, че докато редеше думичките, папагалчето допусна няколко грешчици: тук-там липсваше буквичка, някъде запетайка. Но, важното беше, че подробно записа разказаното.
Много, много се развълнуваха обитателите на Вълшебната гора, когато научиха за грижите на момченцето Борис. Милото, нуждаеше се от спешна помощ и изпращането на Чудото беше организирано незабавно. Изключително рядко изпращаха някое семенце да полети към света на човеците, обагрено в един единствен цвят. Точно това се случи и сега. Изпратиха с много надежда, радост и добри пожелания приказно красивото, алено семенце. Усмихваше се то, толкова приятно беше вниманието, което му оказваха. Но, Чудото знаеше, че най-важно е да запомни точните думички на родителката си – Фея Любов:
„Ти Си Любов! Света е Любов! Обичай, обичай, обичай! Любовта живее и на север и на юг, на изток и запад. Обичай, обичай, обичай! Ти Си Любов! Света е Любов! И горе и долу, и тук и отвъд, Любов е Всичко и Всичко е Любов!“
***
Борето още беше в градината. Споменах ви, деца, колко бързо се случи всичко – не измина и час, от неутешимия плач на детето, до този момент, в който бялото гълъбче вече кръжеше над дома на момченцето. А, той, Борко, успокоен от нежните милувки на Ангела си, седеше в тревата и внимателно наблюдаваше една кацнала пчеличка върху глухарче. Чу и едновременно усети полъха на крилете. Погледна нагоре.
Точно в този момент, преди да изрече думичката, гълъбчето кацна на рамото му. Не смееше да помръдне от изненада детето. Лекичко извърна глава и погледна птицата. Тя подскочи плавно, настани се в разтворената му длан и го поздрави, с...
После пусна лъскавото, червено семенце в ръчичката на Борко и полетя към небето. Със затаен дъх, детето наблюдаваше, превръщането на аленото Чудо в капчица. Затвори за миг широко отворените си очички и пак ги отвори. И, тихичко попита:
Отпусна се назад момченцето Борис и легна на топлата земя. Погледна към лазурното небе. И, уж небе като небе, а се заредиха картини – досущ като филм. Първо се появи снимката на Валерия, точно каквато си е, най-високата в класа. Видя я, как влиза в училище и му се подиграва, после в стаята, минава между редицата с чинове, надвесва се рязко над кротичката Мая и я стряска. След това, застава с ръце на кръста пред Мишо, най-дребничкия в клас, измерва го с поглед и се изсмива с презрение. Изведнъж картината се смени и Борко видя Валерия у тях. Беше се свила в крайчето на леглото, а баща ѝ крещеше. Появи се и майка ѝ, сочеше я с пръст и заплашително го поклащаше. Излязоха от стаята и затръшнаха вратата. Момичето се сви още повече, а от очите му закапаха едри сълзи...
И неговия филм започна в училище, с това, как му се кара госпожата. После, стои пред директорката с наведена глава. Видя го и в двора през голямото междучасие: първо разплака двама първокласника, а след това се сби с момче, три години по-голямо от него.
Изправи се на лакти Борис, разтревожен от това, което видя в жилището на Дамян. Родителите му се караха. Баща му блъсна пълната чиния от масата, скочи ядосан към майка му и я удари.
След показаното, небето отново си беше само небе. Грееше слънчицето, а лястовичките безгрижно прехвърчаха. Изправи се детето Борис, наклони главичка и се заслуша, в думите на песничката, която сърцето му пееше:
„Ти Си Любов! Света е Любов! Обичай, обичай, обичай! Любовта живее и на север и на юг, на изток и запад. Обичай, обичай, обичай! Ти Си Любов! Света е Любов! И горе и долу, и тук и отвъд, Любов е Всичко и Всичко е Любов!“
Стихна Борко. А с него и целия свят се смълча. Само песничката се чуваше. Затвори очи и потърси случките с Валерия и Дамян, които толкова много го разстройваха, още от първи клас. Странно, дори днешната се губеше в мъгла. Като с вълшебна пръчица лошите спомени бяха изчезнали. Сякаш никога не са го обиждали и разплаквали. Но, съвсем ясно видя това, което им се случва у дома. И тогава... точно тогава, в сърцето на Борис, разцъфна чудно цвете. Цвете на име Състрадание. Ех, деца, търся, но не намирам думички, за да изкажа с тях неописуемо сладкото ухание на Любов, което се носеше от прелестния цвят.
Борко направи всичко, точно по указанията на Ангела си пазител. Малко след това, телефона, в джоба му иззвъня продължително. Погледна дисплея – непознат номер.
Толкова беше изненадан Борко, че... Че, в първия миг наистина не знаеше какво да каже. С леко побутване по рамото, Анги му помогна да се съвземе. Усмихна се щастлив и каза:
Борис пусна телефона на тревичката. Скочи на крака и разтвори ръце за прегръдка:
И, запяха:
„Ти Си Любов! Света е Любов! Обичай, обичай, обичай! Любовта живее и на север и на юг, на изток и запад. Обичай, обичай, обичай! Ти Си Любов! Света е Любов! И горе и долу, и тук и отвъд, Любов е Всичко и Всичко е Любов!“
Това е, деца, невероятната, но съвсем истинска история, за момченцето Борис. О, сигурна съм, че и сами ще видите какво се случва после – все хубави неща и само хубави неща.
Какво за килограмите? А, да. Ами получиха му се нещата на Борко, когато последва съветите на Анги. И, в края на лятната ваканция изглеждаше точно така, както искаше. Точно така, както се виждаше в мечтите си.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Все права защищены