Студено е... усещам тръпки по цялото си тяло, самотата се слива с мен и разкъсва сърцето ми на малки ледени парченца. Кръвта ми бавно изстива, превръщам се в мъртва сякна на предишното ми аз. Една горчива сълза се спуска от пресъхналите ми очи и се губи в безжизненото ми тяло. Не усещам нищо и нищо не чувствам. Оставам единствена, малка, очакваща черната земя да ме погълне и понесе на крилете си към вечната нощ. Изсъхнали цветя растат около мен, предвещават началото на моето пътуване. Чува се само часовникът на съдбата, който ме вика, отмервайки последната глътка живот... Помниш ли, как те обичах, живях с мисълта за теб, когато бяхме заедно - цялото щастие на света беше мое. Като в приказка... като в един безкраен, красив сън, толкова истинска и някак неземна беше любовта ни. В целия този безличен живот, в огромния хаос, бушуващ в душата ми, там имаше място за теб. До момента, в който ти разруши всичко, сърцето ми гореше в пожара на твоите грешки. За миг изчезна светлината, вътре в мен всичко умираше. Превърнах се в твоя най-тъмен кошмар и запомни едно - ти ме накара да го направя! Стоиш сам и ме чакаш на нашето място. Питаш се, къде ли съм? Ще отговоря - Завинаги с теб, дали съм разбрала за твоята лъжа? Разбира се, но знаеш, че всичко се връща. Какво има, любими? Да не би да се разкайваш, жалко, прекалено е късно. Докосваш сърцето с нашите имена, което направи на дървото до теб, треперещата ти ръка се спуска бавно, затворил очи, си представяш как там отново сме заедно. Тихият вятър гали косите ти, в него са моите ръце, започва да вали, небето е синьо като очите ти, които полека се изпълват със сълзи... сливащи се с моите. Защото аз съм тук и няма да изчезна никога, духът ми ще следва всяка твоя стъпка, всеки дъх и мисъл в твоето съзнание ще бъдат мои. Оглеждаш се, търсиш ме отново, но наоколо всичко е пусто, както пуста е душата ми. Път без посока се отваря пред теб и тръгваш. Не разбираш защо, но нещо те зове напред... към вечната самота. Но ти не знаеш и продължаваш към нищото. Вечерта настъпва бавно, но не спира да вали. Започвам да ти липсвам, нали?   Понякога се чудя как си позволих да те обичам така! Как пренебрегвах всичко и всички, за да съм с теб. Прекалено глупава ли съм била или прекалено луда? Не зная. Сега лудостта оставям на теб. Тя те очаква и аз ще и помогна да спечели битката с твоето съзнание. Не искаш да страдаш за никой и аз не исках да умра, но съдбата не ме попита. Чуваш гласът ми навсякъде, объркан си и търсиш изход, такъв обаче няма. Може би тази нощ ще разбереш какво си изгубил, каква бях аз за теб. Позволи ми, нека ти кажа и не забравяй тези думи, защото дори и да искаш, не би могъл. Всяка частица от моето съзнание изгаряше за теб. Всяка мисъл беше в оковите на безграничната ми любов. Всяка твоя мила дума се запечатваше в ума ми и сърцето не спираше да крещи - Обичам го, той е моят земен ангел. Но истината боли, при мен тази болка бе непоносима. Ще те поканя в моя свят, в ада, където съм сега, защото знам, че тук е твоето място. Ето, виждаш пред себе си огледало и моя образ, запечатан там... Ела, не се страхувай, това съм аз, твоята вечна любов, нека се слеем в едно или искаш да си сам, харесва ли ти така? Знай, самотата те очаква...  Трябва само да я повикам, тя е моя стара приятелка. Толкова нощи сме били заедно, когато тъгувах за теб. И сега отново се срещнахме, на път към края... Ще изчезна с лъчите на слънцето, настъпи ли изгревът, но всяка вечер ще се връщам за теб, докато не осъзнаеш какво е болка, докато не изгубя всичко човешко в себе си също, както направи ти. Тази вечер е някак спокойна, всичко е тихо, само в теб бушува бурята, разпалена от мен. Лунната светлина раздира тъмнината, поглеждаш нагоре към ясното небе и отново споменът нахлува в теб. Споменът за нас, за това как всяка вечер заедно гледахме звездите и мечтаехме този миг да не свършва. Но всичко има край, може би и любовта ни... Искаш да отидеш отново, където се срещнахме, където никога няма да ме забравиш. И пак тръгваш нататък. Поглеждаш в далечината и виждаш, че всичко е изчезнало. Там е само студената каменна плоча и моето безжизнено тяло, станало жертва на земята, по която преди минаваше животът ни. Любими, моето послание те очаква. Никога няма да забравя теб, любовта, пречупена в болката, чуй моя зов...

Обичай ме за последно в живота си...

Кръвта ми да се превърне в сълзи на твоите очи

и духът ми да се слее заедно с твоя,
    прокълнат завинаги да бъдеш ти
    и с мен да тръгнеш към покоя.
    Звукът от писъка ми да отекне,
    раните ми да са белег в твоето съзнание.
    Вратата на ада теб да посрещне
    и това да бъде вечно заклинание...

Студено е... две тела лежаха неподвижно, притиснати едно в друго, дъждът валеше, отмиваше всички грешки и прощаваше всички лъжи. Това бяхме аз и той, сега сме там, където няма болка и страдания... дали адът се превърна в рай или любовта е по-силна от отмъщението. Това е просто загадката на живота, затова избирам да не знам и някъде далеч отново да бъда щастлива...