Те живееха в две отделни саксии на един и същи, слънчев балкон. Не се познаваха, дори не подозираха за съществуването на другия. Бяха отделени от кипри, разноцветни стръкове мушкато; приветливи, висящи петунии; няколко овални кактуса и оранжево искрящи „камшици”.

  Той беше засаден доста по-рано, беше пораснал нависоко. Листата му бяха  дълги, мечовидни – тъмнозелени, с редуващи се вълнообразни, светли ивици; месести и гладки. В края си завършваха с остър, опасен шип. Някои погрешно го наричаха „Столетник” и се вайкаха, че няма да доживеят цвета му, но истинското му, каталожно име беше Сансевиера или „Индийски меч”. Беше непретенциозен. Цветовете му бяха бели, дребни, събрани в гроздовидни съцветия – на пръв поглед неподредени и грозновати, но всъщност – много нежни и крехки. Той ревниво ги пазеше и  прикриваше, поради което всички си мислеха, че е лишен от благодатта да цъфти и да радва околните. Този, който имаше щастието да се докосне до тях, оставаше възхитен, очарован и пленен. Сърцето му се изпълваше с благост и щастие

  Тя беше от вида Echinocereus Nivosus. Беше ниска, мъхеста, с дълги, октоподоподобни листа, източени надолу подобно на змийски езици. Цялото й тяло беше защитено от остри и твърди  иглички, между които растеше опасен, „стъклен” мъх.  Както всяка жена, тя беше любопитна да узнае всичко наоколо,  да обсъди всички и да се докосне до всяко ново събитие, случващо се на родния балкон. Въпреки това беше горда и саможива и рядко допускаше някого на близко разстояние. Мнението й беше миродавно, не понасяше някой да ù противоречи. Беше самовлюбена и недостъпна. Горко, обаче, на този, до когото Ниве, както я наричаха,  се докоснеше. На мястото на съприкосновението оставаха ситни, досадно боцкащи власинки, които можеха да бъдат отстранени само с помощта на лупа и пинцета. Ако не бяха премахнати навреме, тяхното въздействие можеше да достигне до сърцето на човек или животно и да се загнезди там, дълго и болезнено. Отделяха се вещества, подобни на опиати, които поставяха индивида под тежка  зависимост – той чувстваше непреодолима нужда ежедневно да се докосва до нея. Тогава в плътта му се впиваха още повече власинки, които още повече го обсебваха. Получаваше се един омагьосан кръг, от който беше почти невъзможно да се избяга.

  Тя цъфтеше много рядко – обикновено около десетата си година – малки лилави цветчета; едва доловимо и нежно ухаещи. Деликатният им аромат можеше да бъде уловен само от неуморните, жужащи наоколо пчелички или от чувствителните сетива на някои от съседните цветя, живеещи на балкона. Появата на цвят у нея беше истинско събитие, траеше кратко и можеше да бъде предизвикано единствено от влюбени, въздушни целувки на някой, подобен на нея.

  Индийският меч бе точно този. Той инстинктивно усети нейните пърхащи феромони.  Божественото ù ухание изпълни сетивата му с чувствена красота и младост. Скритите, бели камбанки надникнаха иззад ревнивите си, остри пазители и свенливо наклониха главици към неочакваната животворна симфония.  Някаква неописуема хармония затрептя във въздуха около двамата и душите им политнаха от пламенен възторг. Той се влюби истински и неудържимо, а Ниве разцъфна и разпръсна финия, лилав аромат на своята кактусова нежност. „Мечът” се  поддаде на непреодолимото любовно изкушение. Феерия от неземно красиви, нежни  звуци обля развълнуваните им същества. Паяжинно-леко, нетленно докосване обагри в омая влюбения миг. Този момент беше един, щеше да остане единствен и незабравим. Миг на неповторимо вълшебство, чиято жарава щеше да гори в сърцата им за цял живот. Ефирното, пеперудено единение на това гальовно изящество извая незаличимите им спомени и остави непорочна следа в техните порцеланови души. Фините, „стъклени” власинки на Ниве не успяха да го докоснат физически, но онeзи съвършена непоквареност и топлина се разтвориха в неговата същност и щяха да го съпътстват през целия му съзнателен живот.

  Разделиха ги.

  Отново в двата края на омразния балкон.

  Слънцето вече не беше същото.

  Съседите не бяха същите.

  Животът не беше същият.

  Не беше…