Колата на Лизи свърна след табелата на село Каменци и подскочи жизнерадостно за кой ли път, когато успешно премина през поредната дупка на пътя. Кафето в стомаха й се разплиска, заплашвайки да се върне, откъдето е дошло. Шосето пък криволичеше спокойно пред нея и сякаш й намигаше с тези свои очи ямки. Даже да й обещаеха повишение в службата, дори по-голяма отпуска или коледен бонус, не би дошла тук втори път. Слава богу, това не се налагаше. Само веднъж да намери педантичния си някога баща, който, от възрастта ли, от мястото ли, беше забравил какво е да бъдеш отговорен. Искаше да го попита дали случайно не е загубил телефона си, че е вечно изключен, и дали няма затруднения с интернета, че не се е вясвал на скайпа повече от месец. Това не се беше случвало, преди да дойде в тая затънтена държава, за която повечето ѝ приятели не бяха чували нищо, а останалите – нищо хубаво. Лизи съзря първите къщи. Растителността сякаш ги беше погълнала, настанила се в тях като единствен и пълновластен собственик, и се разпореждаше както ѝ скимне. Само една изглеждаше обитаема, и то заради женското бельо, което се ветрееше на малкия балкон на втория етаж. Такъв размер и модел Лизи никога не беше виждала. Тя продължи по това, което минаваше за път, и видя едно оклюмано куче да се изправя от мястото си. Ама, къде бяха природозащитниците? Лизи тъкмо си отбеляза да напише имейл на местната организация за намереното от нея бездомно куче, когато обектът на нейните мисли се втурна към колата ѝ с адски лай. Лизи трябваше скоростно да вдигне прозореца си, по който муцуната, разкриваща оголени зъби, остави влажни следи. Какво посрещане! Ако беше по-спокойна, младата жена вероятно щеше да се зарадва, че чува през прозореца лая на още кучета, което означаваше, че нейният посрещач има приятели, подходяща среда, и не е толкова самотен, колкото изглеждаше на пръв поглед. Изведнъж отнякъде гръмна музика, ама не каква да е. Буйни, нечувани звуци заплашваха да пробият тъпанчетата й въпреки затворените прозорци. И тогава ги видя. Беше стигнала площада, на който в полукръг стояха много хора. Трима мъже със странни черни шапки и бели ризи, очевидно музикантите, свиреха и се поклащаха под такта на музиката, която произвеждаха. Огромен барабан висеше на ремък през рамото на единия и смело се конкурираше с корема му. Друг надуваше бузи и нещо като кларинет, а трети – бяла гайда, да, за гайдата поне бе сигурна, имаше я в Шотландия. Лизи спря колата, но музиката продължаваше. Групата тържествено тръгна към нея. Усмихваха се, но това нищо не значеше – дали тук не практикуваха канибализъм, беше забравила да провери. Тогава го съзря. Баща й беше в средата на редицата, а до него – възпълна жена с кръгло лице, обло като подноса, който държеше, и опечения със същата форма хляб върху него. Баща ѝ изглеждаше не по-малко озадачен от нея, когато я видя, но и видимо се зарадва. Рошавата черна заострена шапка, кацнала на главата му не се връзваше с дънките и бялата риза. Това не можеше да бъде истина. Младата жена се огледа предпазливо за скрита камера. Баща ѝ каза нещо на хората. Всички се скупчиха около нея, като че ли имаше рожден ден и ѝ заговориха почти едновременно.

– Каква приятна изненада! Добре дошла, Лизи. Хората от селото те поздравяват. Отчупи си от питата и я топни в солта, така посрещат тук скъпи гости.

– Но, но откъде знаехте, че ще дойда?

– Всъщност, ако трябва да бъде откровен, очакваме семейство Дърел, помниш ги нали? Те купиха къща тук и ще пристигнат този следобед, та с моите приятели решихме да ги посрещнем. Сега ще направим нова пита.

– Семейство Дърел? – Името й звучеше смътно познато. Но думата приятели я смути повече от всичко. Всъщност, когато някой живее някъде година-две, той трябва да си създаде познанства, дори приятелства, но все пак във всички случаи с хора, които му подхождат.

Баща ѝ ѝ представи жената, която носеше кръглия хляб, неговата нова съпруга. Лизи знаеше за нея, но все не успяваше да запомни името ѝ, което започваше с буквата П и я беше кръстила мисис „П“. Червенобузата, мисис „П“ ѝ се поклони леко, освободи едната си ръка, щипна я по бузата и я нарече „пиленце“, както обясни баща ѝ.

Първата вечер Лизи публикува пост в Туитър. „Попаднах в най-дивото място в Европа. Следобед мисис „П“, българската съпруга на баща ми, собственоръчно заколи една кокошка, но бе достатъчно любезна да ми направи знак да не гледам. Потресена съм. Ако живееше във Великобритания, сигурно вече щеше да има повдигнато обвинение за малтретиране на животни. После сготви нещастното животно на супа, която трябва да призная, ухаеше божествено, но аз естествено не я опитах, защото съм вегетарианка. Вечерта срещнах мисис „П“ в кухнята. Помислих, че е Хелоуин. Слагаше последните остатъци от буркан с йогурт по лицето си. Каза, че маската е много добра за кожата. Вероятно е права. Особено като се има предвид, че прави йогурта сама, без консерванти. За радост, процедурата не е свързана с причиняване на дискомфорт на някое животно.“

Лизи получи много коментари от приятели. Някои ѝ съчувстваха, други се възмущаваха, трети откровено ѝ завиждаха за необикновените преживявания.

През нощта Лизи сънува супата. Мисис „П“ я приготвяше в една огромна тенджера и бъркаше с голям черпак. Съблазнително ухание гъделичкаше ноздрите на Лизи и тя поемаше с пълни гърди сладкия аромат. Устата й се пълнеше със слюнка. Мисис „П“ покани всички на масата. Имаше купа и за Лизи, но нещо я държеше на мястото й и тя не можеше да стане. Събуди се от напрежението. Навън кукуригаше петел.

Втория пост Лизи публикува рано сутринта:

„Не мога да дишам. За закуска изядох две, както ги нарече мисис „П“, „мекици“, приготвени лично от нея. Хм, много, много калории и сладко от горски ягоди, също домашно. Имаше и мляко от кравата на съседа. Честно, не можах да го пия. Беше много гъсто и ми миришеше. Баща ми каза, че съм свикнала на това от магазина, в което нямало нищо истинско. Направиха ми чай, но нямаха английски, а само билков. Мисис „П“ сама е брала и сушила билките. Утре пак ще си поръчам от него. За малко да забравя – за първи път в живота ми ме събуди петел. Беше доста рано за мен, но не и за него. Няма да му търся отговорност. J“.

Този път някои от приятелите ѝ я попитаха дали могат да си поръчат от този чай и дали ще е удобно да ѝ гостуват. Молеха я да провери за свободни места в местния хотел. Тя щеше да го направи с удоволствие, ако такъв съществуваше.

Същата вечер Лизи публикува нов пост:

„Тук можеш да отидеш на гости, без да те канят и без дори да се обаждаш предварително. Следобед помагах на мисис „П“ да чистим грах J, да, махахме му обвивката и изведнъж вратата се отваря, една съседка влиза и казва: „Е, аз дойдох“. Седна до нас. Мисис „П“ даде и на нея празна купа и трите продължихме с чистенето на граха. Поприказваха си нещо и започнаха тихичко да пеят. Не ги разбирам тези песни, но времето наистина минава по-бързо с тях.“

На третия ден Лизи публикува отново: 

„Хората през деня са постоянно заети. Грижат се за градината, в която няма само цветя, а домати, краставици, чушки, тиквички и овощни дървета. Следобеда видях мисис „П“ да вари на двора в казан на истински огън буркани, пълни с плодове и сок, нарече ги компоти – правели ги за зимата. Почти във всяка къща има някакви животни. Баща ми ме заведе да гледам как се стрижат овце. Ние имаме само кокошки. Пени (така баща ми нарича съпругата си, било най-близко до българското ѝ име) ми показа квачката, която мътеше. Скоро ще се излюпят малки пиленца.“

Поръчките за еко храна започнаха да валят. Някои нейни приятели дори съобщаваха, че са разгледали полетите до България.

На четвъртия ден Лизи отново публикува:

„За съжаление, тук салоните са красота липсват, но същото се отнася и за бръснарниците. Всъщност Пени подстрига баща ми пред очите ми собственоръчно и безплатно, което ми напомня, че следващата седмица имам час за фризьор. Ако поостана, ще трябва да се доверя на Пени.“

Един приятел коментира, че можел да отвори салон в селото. Лизи искрено се развесели. Питаха я и дали в България се признава двойното гражданство. Друг познат я молеше да пусне в местния вестник следната обява: „Бял англосаксонец търси жена с европейски паспорт от село Каменци или околността“.   

На следващия ден Лизи изпрати два имейла. Първия до агенцията за коли под наем, с който ги уведомяваше, че ще задържи автомобила още няколко дни, а втория до шефа си с молба за още една седмица отпуск. Правела лютеница – местен деликатес от домати и чушки. Обеща му един буркан, също и билков чай, както и да си навакса с работата, когато се върне.