Някакъв щурец засвири. След него друг и друг. Слънцето заваляше над Огоста.

Там сгушено до нейният голям завой седеше нашето селце Люта*. Легендата разказва, че е създадено от бесарабски българи. Татарските орди така опустошили тези земи, че дори хронистите съобщават: "Там бродели само диви животни и зверове"

Реката създала нов живот. Все сънувам и сънувам един сън. Всички деца дошли на гости на бабите си

излизат на улицата. Тази улица няма асфалт.Само пясък и чакъл. Поне двадесетина момичета и момчета излизат на тази стара, прашна улица. Тогава, за нас старите хора, баби и дядовци си взимаха от вкъщи по едно дървено столче. Събираха се пред дувара на някоя къща. Това бяха приказни нощи! Когато свършваше

играта се втурвах към полата на моята баба Цветана. Тя ме приласкаваше и гушеше в обятията си.

Обичах да слушам тези стари хора наредени в кръг. Луната тогава така светеше! Щурците свиреха. Жабите от Огоста крякаха, като за последно. После всички баби взимаха столчетата си в ръка. Тръгваха по домовете си. Тук ще се щракне порта,после там. "Измии си краката – ще се чуе – станал си, като прасе. "Навсякъде в селото имаше външни чешми." Тихо, бе, тихо – ще извика някоя баба-ще спрат да носят кокошките!"

Среднощна суматоха на нашата малка лютенска уличка.

Сега е тихо, тихо там. Отдавна тези, които държаха ръчичките ни се преселиха в Отдвъдното. Някакъв щурец засвири. Закрякаха жаби. Огоста течеше, течеше. Забравила свойто начало и търсеща краят си.

Събуждам се толкова далече от моят роден край.

Пак виждам прашни улици, отстрани наредени вековни черници. Старите баби със забрадки, носещи столчета на една Лютенска седянка.
_________________________________________________

* – село Люта – сега Владимирово (обл. Монтана)

20.01.2017

Пловдив