"И ще те срещне Любов, която ще ти покаже какво всъщност означава Любовта"
Магистрала дълга, колкото едно... Влюбване, Обичане, Липса ..
Път, който не знаеш накъде ще те отведе, но искаш да го извървиш, защото именно тая Любов е въпросителната във въпроса: "Имам ли късмет това да ми се случи?"
Написани ли сме на някого и има ли някой наречен за нас?
Чака ли ни в Някъде-то на собствените ни борби и израстване, и ще ни посрещне ли в края на пътя, за да продължи с нас нататък?
Магистрала по - дълга от 90 секунден светофар.
Път, който бях минавала не веднъж в опит да открия себе си.
Така ли бяхме устроени, ние, човеците, да бягаме всеки път, когато се чувствахме уязвими, малки, разбити? И бягство ли беше всъщност?
От какво бягахме и дали бягахме от нещо или към някого?
Някой, който знаеше как да прегръща и целува, и го правеше с такава лекота, сякаш го е правел цял живот. Сякаш бяхме създадени за тези ръце и тези устни..
Така ли беше? Бяхме ли си написани? Щяхме ли да си се случим? Или щяхме да се разминем някъде по пътя, умислени в собствената си сивота, която замъгляваше и най - светлия лъч, и най - уханното цвете, както и най - топлия цвят? ...
Мислите и чувствата ми се блъскаха в мен като бесни кучета, които драпаха да излязат на повърхността, и да залеят света.
Успяваха единствено да се разлеят върху празните редове и да застинат върху устните ми в тиха въздишка...
Това ли беше? Това ли се случваше с нас, докато търсехме верния път? Издъхвахме ли тихо някъде? Губехме ли се, за да се намерим и колко възглавници сменяхме, докато осъзнаем, че единственото място, на което спим спокойно са именно онези две ръце, които ни даваха усещане за вътрешен мир?
И имаше ли изобщо верен път или просто такъв, който трябваше да извървим?
Хиляди въпроси, които не само чакаха своите отговори, но и се увеличаваха, и нетърпеливо запълваха пространството около себе си.
Можеха ли редовете ми да накарат някой да се усмихне, да се разплаче, да се влюби или бяха просто драсканиците на една влюбена рошла, която се събираше в ръцете ти, сякаш направена именно за тях?
Магистралата пред мен все така се виеше празна и самотна, но пък се оцветяваше в цвят щасТИе, когато поемех по нея, за да се разбия в прегръщането ти.
Точно, когато съзнанието ми се откъсна от всичко онова, което го теглеше към всепоглъщащата бездна на собственото ми разрушение, точно в този момент душата ми се разгради на милиарди съставни части и се пръсна из Вселената в търсене на... Теб.
Понякога те намирам. Друг път изгубвам пътя, но светлината ти е толкова ярка, че те намирам отново.
Ако те изгубех в този живот, щях ли да те намеря в следващия?
Знам, че не винаги щеше да ни е писано, но ми се ще да вярвам, че сме си наречени (Аз на Теб; Ти на Мен) и че някъде там между редовете, въздишките, погледите, прегръщането, липсите, целуването... Някъде там Вселената ще ни срещне, и ще сме си именно онази Любов, която е отговорът на въпросителната във въпроса.
Защото на всеки един от нас е предопределен някой, който да го обича стихийно, всеотдайно, безразсъдно, безотказно, до издихание.
Някъде там има някой, който чака именно нас.
Някога, някъде ще се случим.
Послепис: "В живота, дълъг половин дихание, не планирай нищо, освен Любов.", Руми
толкова честно обича Полина,
букви трептят - нашепва ни Бог,
душите танцуват танц от коприна! Усмивкаа!