Вдигнах ръка за стоп и изведнъж вятъра спря.
Както свиреше силен и остър, сечеше ушите ми и с кичурите ми коса закриваше ушите, подобно автомобил намали рязко и спря, а носена от него наилонова кисийка висна на метри пред мен като украшение на празното пространство.

Извърнах глава. На стотина метра зад мен неподвижна като в кадър, блестеше с фарове кола. Беше Фолцваген Пасат. Не се движеше, но не беше спряла. Всичко в неподвижното й състояние издаваше движение и висока скорост. Във въздухът до десният й прозорец висеше бирена кутиика. Тръгнах към колата, не чувах стъпките си, не чувах нищо освен боботене в ушите. Препънах се в камъче. Мъничко, а кракът ми не можеше да го отмести. Спрях се, да размисля. Каквото й да се е случило, щеше да е голям купон с неприятности за пикантен вкус и по-дълъг спомен. Приличаше ми на спряло време. Дано в колата да имат още някоя друга кутийка, но как ще отворя вратата след като едно камъче е по-тежко от мен. Да не говорим за кутийката. Може ли да се отвори бутилка бира щом времето е спряло. В мигът, в който я отворя, тя, би трябвало да е затворено. В случай, че все пак я отворя, тя, ще продължи да бъде и затворена, защото още е…колко е часа…осемнадесет и тридесет, а в осемнадесет и тридесет същата бира която съм отворил, още не е била докосната от мен. Тоест ще бъде в две състояния, едновремено и затворена и отворена. Следвайки същата логика би трябвало изпия ли кутийката, тя, да е още пълна до горе. Ще я изпия пак и тя ще продължи да бъде бълна. Мога да се напия с една-единствена бира, а кутийката да си остане пълна, защото тя е била пълна в осемнадесет и тридесет, въпреки, че в осемнадесет и тридесет вече съм я изпил десет пъти и съм паднал в канавката до колата.
Засмях се, това не можеше да се случи, но си се надявах. Не чух смеха си, а после бях разочарован защото в колата нямаше бира, но поне вратата преди това леко и безшумно се отвори. “Преди това”, не е ясно щом не тече време. Може да се е отворила след като вече съм влезнал през нея и съм седнал на празната седалка. Да, точно така, празна. Нямаше никой, но кой тогава е хвърлил бирата. Не се и питам кой е шофирал колата. Замислих се, защо фаровете светят. Светлината е движение, а като няма време…Тук имаше нещо нередно. Дръпнах висналата във въздуха и намокрих устата си с последните останали капки в нея. Стана ми тъжно. Всичко изглеждаше, тъжно. Сивото шосе се размазваше в сивотата на далечината. Шофьорът вече беше някъде далече в своето настояще, а колата му беше изхвърлена от настоящето и забравена в този миг извън времето. Виснала като кутийка бира в обездвиженото пространство. Защо ли, как се беше случило? Защо колата беше още в пустата магистрала когато той с нея е някъде далеч? С нещо неподнижно, същата кола е останала й тук, далеч от движещото се по житейските пътища тяло. Погледа ми се спря в кутийката. Сега забелязах червилото по отвора. Преди мен от нея беше пила жена. И разбрах всичко. Все едно допил питието й разбрах й нейните тайни. Пътували са нанякъде, за нея е било към надеждата. Не е било обратно. Точно за нея е било пътуване към края на мъртвата магистрала. Видях и двамата, почувствах ги. Той е виждал края на пътя различен и се е опитал да и го разясни. Виждал е, че двамата не могат да пътуват за в бъдеще заедно, че шосетата им са различни.
-Не, не е смешно! Не ми се хили такава и стига си се лигавила с тази бира. Следиш ли мисълта ми…
-Трябваше ли да ме взимаш?
-Трябваше просто да те заведа обратно. Това е.
-Не мислих, че се връщаме обратно.
-Казах ти го.
-Мислих, че не го вярваш. Мислих, че като видиш магистралата. Помниш ли когато ме качи?
-Махни тази шибана бира!
Гласовете им говориха с тишината. Чух ги, но в мига който тя хвърли бирата, се чу звук като от скъсване и те потънаха във всеобщото безмълвие и боботене в ушите ми.
Седнах пред волана. Знаех, че колата няма да тръгне, но опитах. Не запали. Знаех си го. Тропнах главата си във волана. Защо ми беше тази бричка. Дори и от дъжд не ме пази. Та как ще ме навали като е спряло времето. Запечатал е спомена им върху мъртвилото. Имало е нещо хубаво, може да са видели странен нюанс в залеза или да са се почувствали съвсем леко, съвсем, съвсем леко щастливи, че още са заедно или на него да му е било приятно, че тя го дразни с бирата, а на нея да и е било приятно, че на него му е приятно или нещо съвсем друго, но спомена се е запечатал в тях. Останала е частичка от тази неизтичаща секунда. Неизтичаща и тяхна, макар и толкова далечна от живота им.
Какво общо имаше всичко това с мен?
Унасях се, подпрял глава на волана. Нищо, нищо, нищо общо нямах с тази кола и не би трябвало да се намирам в нея.
Не съм на мястото си.
Или това е моята кола, а тя, непознатата с бирата е пътувала с мен.
Да. При всички случаи. И двамата сме пътували по една и съща магистрала, по магистралата на измамната надежда.
Глупости. Сантименти.
Тук съм в колата съм защото и аз като нея съм по магистрала без движение. Кога тръгнах? Вече не помня. Още от онази нощ, изпитах чувството което изпитвах и досега и което най-силно изпитвам сега в колата, че не съм на мястото си.
Сега си припомних, че съм забравил всичко за себе си. Май, тръгнах по покана на приятел от детството, беше ми се обадил по телефона. Даваше надежди за издаване на книга, но аз не пиша. По-скоро говореше за работа при него, не си спомням каква. Не, това си измислям, защото не мога да си спомня. Бягал съм от нещо, сигурно от правосъдието, но аз не съм извършил нищо. Точно така, сега си спомням, затвориха ме в една килия само с един тебешир и ми казаха, че ще стоя докато не напиша на стената какво престъпление съм извършил, защото ако не съм извършил това е най-голямото престъпление. Нарисувах с тебешира един задник и през него се процедих и цопнах в огромната тоалетна чиния в която трябваше да стопирам. Сега пък и циник ли станах? Не, даже си бях романтик и не бягах, че съм извършил престъпление, а защото обичах и исках да я срещна или по-скоро обичах и исках да не ме среща в града, защото и тя ме обичаше, а вече беше поела по една по-широка и сигурна магистрала отколкото щеше да открие в несигурният ми живот. Дали беше така, дали ставаше въпрос за жена или обичах, но обичах просто свободата си и в онази нощ просто реших да следвам порива си. Скептичен съм към подобна страст. Твърде скептичен. Изобщо, тръгвал ли съм някъде или се загубих. Май съкратиха целият персонал в предприятието, нямах сили да се прибера, вдъхнах си за кураж няколко водки и тръгнах към къщи, но се изгубих защото нямах кураж, а който няма кураж, няма и къща. Защо се заблуждавам, това съм чул, че се е случило на някого. При мен нещата бяха различни. Нямало е дори откъде да ме съкратят, а май нямаше за пред кого да набирам кураж да разказвам за съкращението си, защото живеех сам. Пак ми се върти нещо свързано с книги и писане, търсих някакво истинско преживяване което да опиша, тръгнах, но истинско преживяване не открих, а ксерокопия на фалшива документацция за действителност. Накрая изгорих всичко. Пак тръгнах и стопа ми вървеше, докато не останах на сред магистралата. Кой и защо ме свали от колата. Тук нещо ми се губеше. Аз съм качил стопаджията, на шега сме си разменили спомените и той ме е свалил. Или по-скоро когато съм го качил ме е цапнал по главата, задигнал ми е колата, а удара имам времена амнезия. Защо тогава нямам цицина и главата не ме боли?
Отдавна времето е спряло за мен. Много преди да го осъзная.
Възможно е да съм изпаднал в дълбока депресия пред гъбената каша на леля си, или пред някой скучен сериа,в някоя кръчма или кой знае къде. Възможно е и да съм пилял с твърде лека ръка времето и да съм го изхарчил да ми е настъпило времето. Възможно е да съм намразил времето си и да съм решил да го изпреваря. Плюл съм си на петите и времето ми диша праха от маратонките.
Пак не чух смеха си.
Колкото и да не ми се иска да си го призная на мястото съм си.
Бил съм на мястото си и преди да тръгна. Изобщо даже не съм тръгнал, а винаги съм бил на тази магистрала, вън от действителното време и за това спомените ми са толкова абстрактни.
Няма значение.
Слезох от колата. Тръгнах въпреки, че нямаше смисъл да се върви. Тръгнах просто така. Нямаше къде да отида, нито защо да тръгвам. Просто го правих. Тръгнах и вървях. Защо ли, няма защо. Вървях си.
Махнах с ръка на спрялото време и тогава…първо падна пръчката която спрелият вятър беше провисил. После ме ободри със звучните си хладни плесници. По ушите, по лицето. Мушна ме с остри пръсти под незакопчаното яке, издавайки каратистки писък. Заби ме злобно и жестоко от всички страни и това беше най-прекрасното усещане.
“Пасатът” спря на двадесетина метра пред мен. Замига подканящо със стопове.
Значи, все пак тогава са спрели да ме вземат. Е, сега ще се опитам да ги убедя да не се разделят.
Затичах се…