Вдигнах ръка за стоп и изведнъж вятъра спря.
Както свиреше силен и остър, сечеше ушите ми и с кичурите ми коса закриваше ушите, подобно автомобил намали рязко и спря, а носена от него наилонова кисийка висна на метри пред мен като украшение на празното пространство.
Извърнах глава. На стотина метра зад мен неподвижна като в кадър, блестеше с фарове кола. Беше Фолцваген Пасат. Не се движеше, но не беше спряла. Всичко в неподвижното й състояние издаваше движение и висока скорост. Във въздухът до десният й прозорец висеше бирена кутиика. Тръгнах към колата, не чувах стъпките си, не чувах нищо освен боботене в ушите. Препънах се в камъче. Мъничко, а кракът ми не можеше да го отмести. Спрях се, да размисля. Каквото й да се е случило, щеше да е голям купон с неприятности за пикантен вкус и по-дълъг спомен. Приличаше ми на спряло време. Дано в колата да имат още някоя друга кутийка, но как ще отворя вратата след като едно камъче е по-тежко от мен. Да не говорим за кутийката. Може ли да се отв ...