Никoлай беше грозновато момче – воднисто-сини очи, избеляла руса коса, обратна захапка, висок и несъразмерен. Това го правеше плах, затворен и неуверен. Единствената милост на съдбата беше таланта му да композира. Може би никое момиче не би спряло поглед на него, ако не беше тази странна приумица на орисниците наричали над бебешкото му кошче. Тази негова дарба му придаваше особен ореол и като се движеше из коридорите на гимназията чуваше шушуканията на красивите девойчета и това се разтичаше като благотворен мехлем в изстрадалата му душа. Така Ники с умението си да импровизира на пианото всяко междучасие, да създава малки пиеси по изпята от съучениците му темичка, доби известността на явление в Музикалната гимназия. По цели нощи композираше и на другия ден свиреше от тук – от там и се усмихваше с възкривата си усмивка, затаил в себе си почти сбъднатата си мечта – самостоятелен концерт с негови творби.

Дойде и този ден, салонът беше препълнен – все пак за първи път Музикалното училище си имаше композитор. Концертът беше като взрив за всички – ученици, учители, дори и за самия Николай. Музиката му изобилстваше с красиви самобитни теми, странни похвати – съвременни, невиждани и нечувани до сега. Всички му се радваха и ръкуването с него вече беше нещо като обред, който всеки запазваше в сърцето си. А Николай все по-често започна да се усмихва.

В Консерваторията не го приеха. Той се обезсърчи, но подкрепян от съучениците си се замисли над една идея, която му бе подхвърлена на шега – да кандидатства в Пловдивската Консерватория. Близо е до София, ще може да ходи на частни уроци и така ще кандидатства композиция отново следващата година, а тази няма да изгуби. Той кандидатства, приеха го и като че ли потъна за четири години. Никой не го видя и чу повече. Един топъл пролетен ден той се появи съвсем внезапно в Музикалната гимназия – почти разхубавен. Водеше за ръка дребно чернокосо момиче с червени бузи и наобиколен от ученици и преподаватели разказваше как срещнал Василка и не можел да си помисли дори, че трябва да се разделят. Тази Василка била от Панагюрище и не можеше и да мечтае да има нивото на Ники, но по някакви неведоми пътища го беше омагьосала и така се оженили. Разпределили ги в едно родопско село близо до Пловдив. Той – учител по музика, а тя – учителка по фолклор. От него лъхаше тиха радост, че щастието не го е отминало. Каза само, че човек може да композира и на село. Дори там било по-спокойно. Хвана Василка за ръка и замина.

В селото всички ги приеха топло. Радваха се на уважение от стари и млади, радваха се на новата си къща и красотата на боровите гори. Николай обичаше да се разхожда край реката, да гледа есенните цветове, с часове наблюдаваше как мъглите тръгват да пъплят по баирите нагоре, а после се прибираше, сядаше на пианото и композираше . И въпреки тези гледки, които му пълнеха душата, не можа да свикне – за разлика от Василка. Липсваше му нещо, някаква празнота го изпълваше и ставаше все по-голяма с годините. Един ден се спря, загледа се във висок силен бор, после се вгледа в себе си и видя истинска дупка – зейнала с черната си паст, готова да го погълне. Уплаши се, махна с ръка и тичешком се прибра в къщи. Ходи седмица мълчалив, докато една вечер каза тихо:

– Васи, ние ще си имаме ли дете поне? Ето, седем години вече сме си все заедно, поне едно дете да ни радва. В тая пустош…

Тя го погледна малко сконфузено, промънка нещо и замълча. Така започна ходенето им по лекари – дълго, нескончаемо и съвсем безрезултатно.

Когато Николай я запита отново за дете, тя се развика – какво значело това „поне”, какво искал да каже, тя ли е виновна? Той скочи, тропна по масата и за първи път ѝ каза нещо, което се беше загнездило в душата му и го душеше и спъваше:

– Заради теб се забих в това пусто село! Аз имах друго бъдеще, друг живот, други надежди! Ти дори не си същата Василка, с която се запознах!

Тя се врътна и излезе. Прибра се по късните часове. Той свиреше на пианото. Не му каза нищо, влезе в спалнята и се заключи. От този ден отношенията им се скършиха. Нито тя го поглеждаше, нито той нея. Ники се затвори в себе си, композираше по цели нощи, а Василка си гледаше домакинството. Все по-често се връщаше късно вечер и намираше Николай заспал в кухнята. Никога нямаше да разбере какво става с жена му Ники, ако не беше съседа Крум. Една вечер тъкмо се прибираше и чу:

– Комшууу! Ела бе, даскале, ела да се видим, да пийнем по една ракия – от сливовата ми градина е, ела,ела, хайде, чакам те!

Николай се изми, преоблече се, взема си пуловера и отиде в Крум. Седнаха на трапезата, отпиха ракийцата, заприказваха се и от дума на дума направиха главите, което пък им развърза езиците и за първи път Николай си изля болката. А Крум неволно изпусна:

– Затова ли я виждам аз да шари вечер при сина на Керкенеза?

Николай подскочи:

– Какво?!

– Е, как какво, ами тя вечер през вечер – все при Недялко?! Вчера пак се върна по късните часове, разлая кучето, затова я видях, ама, знам ли…

Николай се оклюма, помръкна някак, изправи се тихо и тръгна без да каже и дума.

От този момент се почувства като инвалид, като че ли природата не му беше отнела достатъчно с тази му външност, а сега му отне и любовта, за която никога не се беше надявал дори, че ще има. Започна да слабее, вървеше все по-бавно, прегърби се – ако можеше никой да не го забележи. В душата му се загнезди огромен срам. Пропуши и вече никой не видя на лицето му усмивка. „Бре, отиде си даскала ни, що стана, таз неговата май не е много читава, от това ще да е …„ – тъй си шепнеха бабите в селото. Към измъчената му и без това от увехнали мечти душа, се прибави и тази отрова и душата му почерня. Музиката му стана тежка, бавна и с дъх на креп.

Една нощ не издържа – беше около полунощ. Василка я нямаше. Стана, излезе тихо, не запали цигара. Отправи се към плевнята на Керкенеза. Приближи тихо, напрегна се да види по-добре в тъмното и тогава дали случайно или пък оня горе тъй го стори, блесна месечината иззад облака и ги видя – неговата Василка и Недялко – като я зацелувал, загалил и тя охка, стене, извива се в ръцете му както никога не е правила с него. Николай усети силен удар в сърцето си и то изведнъж спря. Падна на земята. Когато се свести не помнеше какво точно е станало. Изправи се бавно, избърса кръвта от главата си и бавно тръгна покрай слънчогледите към къщата си. Влезе тихо в тъмнината – Василка се събуваше. Като го видя извика силно. И оная лунна картина отново изплува пред очите му. Скандалът беше дълъг и болезнен. Напълно опустошени, вече бяха замлъкнали, когато се пукна зората. Василка стана бавно, погледна го и злорадо му каза нещо, което никоя жена не трябва да казва на един мъж:

– Как искаш дете бе, Николай, ти самият си едно дете, какъв мъж си ти, композитор – ха! И за това не ставаш, нищо не става от теб! И да знаеш,че от теб дете никога не съм искала! Да не съм луда?! Аз си мислех,че ще станеш композитор и все по балове и приеми ще ме водиш, а ти си остана един селски даскал. Отивам си!

Излезе рязко, вратата се затвори с оглушителен трясък и този звук отекна в Николай като удар на гилотина – главата му клюмна.

Разводът беше много болезнен за него, докато тя се разхубави и разцъфтя. Започна да излиза открито с Недялко под ръка и гледаше от високо. Богат беше Недялко, голяма къща на три ката си имаше, гледаха коне с баща си и печелеха много. Живееха сами, по мъжки. Известни бяха с буйния си нрав, често в хоремага бяха център на скандали и сбивания, но пък бяха работливи и имотни. Когато развода приключи, вдигнаха богата пищна сватба, цяло село поканиха и цяла седмица празнуваха.

Николай като че ли беше забравен от всички, дори и от Бога. Стоеше сам в празната си къща, пиеше, пушеше и понякога сядаше на пианото за малко. Изпитваше неистов срам от всичко, което се случи в живота му и все се питаше – защо? Защо стана така и защо пък неговата Василка не искала дете от него?

Започна учебната година – Василка не дойде на работа, напуснала била, така говореха хората от селото. Той ходеше в училището, свършваше си часовете и се прибираше в къщи. Сам и пак сам. Комшията го викаше понякога да си приказват, той отиваше, но все мълчеше. Докато един ден не ги видя – Василка с нейния Недялко под ръка. Тя една такава закръглена, засмяна, с кожено палто нагиздена, били по чужбина някъде и сега била бременна.

Тази мисъл – как неговата жена ще има дете от някакъв коняр не му даваше мира. Затвори се в къщи и дълго време никой не го видя. Съвсем почерня – трябваше, трябваше да има някакъв начин да бъде наказана, какво – беше направил той, толкова я обичаше, всичко направи както тя поиска, забрави за себе си, само и само да е негова, а тя сега?! Не издържа и отиде при съседа. Поизкашля се край стобора и викна:

– Бай, Круме, излез за малко, моля те!

Излезе човека и като го видя, ахна – Николай съвсем се беше запуснал! Беше с дълга брада, неподстриган, остарял, не се бяха виждали от месеци.

– А, Николайчо, ела бе, ела да пийнем една ракийца – какво става с теб бе човек, виж на какво си заприличал? Ти все за тая твойта ли? Ама стига вече, я какви хубави моми си имаме!

– Остави се, бай Круме, виж, не мога да я гледам такава грейнала, с тези нейни очета, да я ощастливи един коняр, а аз да не мога?! Моля те, помогни ми, кажи, трябва да има начин да го разваля това, не е честно!

Крум се замисли, въздъхна тежко. Заговори му тихо, но Николай клатеше глава неодобрително.

Накрая му каза:

– Ами иди тогаз при баба Дена- тя сигурно ще има лек за твойта болка, но знай, че този лек е измама – забива се в сърцето ти после смъртоносно!

Преди Ники да затвори вратата тихо каза:

– Не си го чул от мен!

Три нощи не спа Николай, изгори всичките им снимки – нейните, неговите, изгори с тях и спомените си за нея, за успехите си, за пътя, по който беше тръгнал и не успя да извърви заради нейната невярност. Една вечер отиде в къщата на баба Дена. Говори с нея дълго, плака, тя го гледаше и поклащаше глава недоволно. Накрая му занарежда нещо тихо, наля му нещо в малко шишенце и го изпрати да си върви.

Седмица по-късно, през нощта срещу петъка, Николай излезе тихо от къщата и успя да мине незабелязано по уличката. Излезе от селото и право на гробището. Сипа от един пресен гроб в торбичка две шепи пръст и пак така тихо си тръгна. Зави наляво и като наближи къщата на Керкенеза се поспря - толкова дни я беше гледал. Заобиколи я и се качи там където започваше баира. Изля течността от шишенцето на баба Дена, пъхна ръка в торбичката, разбърка и хвърли върху покрива пръстта. Тихо и бързо се изниза, и потъна в мрака. Прибра се в къщи някак успокоен и свири цяла нощ. Сутринта заспа и чак към обед се събуди от някаква врява – чу женски писъци. Скочи , наметна се и излезе, но нищо не виждаше. Чу сирените на линейка и след това тишината на селото. Прибра се и пак си легна. Надвечер се изкъпа и избръсна, облече се и тръгна да се поразходи из селото – усети, че шушукат зад гърба му, но не знаеше какво е станало. Една жена се изпречи на пътя му:

– Даскале, хайде, то се видя кой крив, кой прав! Господ не наказва току-така, ами гледай сега твоя си живот да подредиш и все така да ни свириш и учиш децата, я виж, стаменовия Валери чак в Германията отиде с това пиано – и кой го научи да свири – ти, даскале, ти, остави я таз твойта…

Поусмихна се леко Николай, кимна и продължи. Като се прибра Крум го чакаше пред къщата.

– Здрасти, Даскале, ти май цяла нощ пак свири?

– Е, прощавай, бай Круме, ако съм ти пречил да заспиш.

– Не си бе Николайчо, не си, ама разбра ли какво станало с Василка?

– Не, какво?

– Таз сутрин се събудила цялата в кръв, завели я в болницата, ама късно – изпуснала детето.

Николай се стъписа.

– Не думай!

– Думай, не думай – станало! Хайде, лека ти нощ!

Тази нощ Николай пак свири . И следващата, и по-следващата. Така заживяха в селото –Николай с осланената си любов превърнала се в омраза и Василка с новооткритата си любов и надежда за щастие. А то, щастието не я споходи . След година пак забременя и пак изпусна детето. Започнаха кавги с Недялко, искаше да я връща на първия ѝ мъж, че била яловица – така селото слушаше пианото на Николай и писъците на Василка. Една сутрин тя върза кърпа на главата си, взе си куфарчето и замина за родното Панагюрище. Николай остана. Учеше децата, свиреше, композираше, в града вече рядко слизаше без работа. Само понякога нощем слушаше самотния бухал от съседния двор и редеше: „Ех,приятелю – ти твойта песен – аз мойта, ама ти свободна птица, а аз на кого ли ще оставя творбите си? Нямам си никого, може пък да се харесат някой ден, след години, нали композиторите са били неразбрани и недоооценявани и харесвани векове след като са творили”. Триеше внезапно бликналите си сълзи и така лежеше на пода по цели нощи с отровена душа…