Никoлай беше грозновато момче – воднисто-сини очи, избеляла руса коса, обратна захапка, висок и несъразмерен. Това го правеше плах, затворен и неуверен. Единствената милост на съдбата беше таланта му да композира. Може би никое момиче не би спряло поглед на него, ако не беше тази странна приумица на орисниците наричали над бебешкото му кошче. Тази негова дарба му придаваше особен ореол и като се движеше из коридорите на гимназията чуваше шушуканията на красивите девойчета и това се разтичаше като благотворен мехлем в изстрадалата му душа. Така Ники с умението си да импровизира на пианото всяко междучасие, да създава малки пиеси по изпята от съучениците му темичка, доби известността на явление в Музикалната гимназия. По цели нощи композираше и на другия ден свиреше от тук – от там и се усмихваше с възкривата си усмивка, затаил в себе си почти сбъднатата си мечта – самостоятелен концерт с негови творби.
Дойде и този ден, салонът беше препълнен – все пак за първи път Музикалното училище с ...