Глава 1 Разходка
Ландърът се движеше бавно из гората, защото оставяше топлия вятър да погали лицето му и песента на птичките да напои сетивата му с безкрайно блаженство. Лек хлад се усещаше във въздуха, който ухаеше на дървесина и малкото поточе, покрай което съществото се движеше бавно.
- Толкова е свежо в гората – прошепна той на себе си и се спря на място, за да почувства земята под босите си крака. Наведе се надолу – ландърите са изключително подвижни същества – те се различават в това отношение от хората – ставите им са доста по-издръжливи, а мускулите им са доста по-силни и еластични. Затова могат да бягат по-бързо от хората и могат да вдигат по-големи товари. В други отношения ландърите много приличат на хората – като например и те имат подобни външни характеристики на човеците – две очи, нос, уста, две уши или пък коси... две ръце, крака... десет пръста на ръцете, десет на краката... телата на ландърите обаче са по-слаби и жилави от тези на хората. И имат по-остри зъби и така здрави челюсти, че могат да трошат метал. Косата на ландъра обаче има по-различна структура от тази на хората – по-твърда е, винаги е права и изсъхва доста по-бавно от тази на хората. И расте също така бавно.
Само че този ландър имаше дълга коса – стигаше до кръста му – защото никога през живота си не му я бяха подстригвали. В много отношения обаче ландърите са диви същества и хората знаят това и много добре се грижат ландърите да са подчинени – имаха онези, каишките... или пък онова средство, магията, което ландърите не разбираха. Те не можеха нито да я проумеят – бяха твърде животински за това – нито пък да се опитат да я използват. Ландърите не можеха да четат или пишат и не защото не бяха научени – хората можеха да се закълнат в историческите си хроники, че са се опитвали да ги учат, но мозъкът на ландърите просто не разбираше писмеността. Но пък разбираха езика и можеха да говорят с хората и да слушат какво им се казва.
Ландърът, чието име беше Тилиан, вървеше край реката и слушаше с добре развития си слух, по-добър от човешкия, ромоленето ù. Малки пасажи от рибки се забелязваха от време на време сред вълничките. Слънцето се процеждаше през гъстите корони на дъбовете и буковете.
Тогава ландърът чу странен шум, идваш от противоположната страна на реката. Някой вървеше по сухите клечки и може би се опитваше да не вдига шум. Тилиан смръщи вежди – ландърите имат по-тънки и светли вежди от хората и отдалеч изглежда, все едно нямат, а също така и почти нямат окосмяване по други части от телата, освен косите – и наостри слуха си. Някой определено стъпваше предпазливо, но не достатъчно.
Сетне той чу подсмърчане – като от течащ нос на човешко същество. Това го изненада – той не очакваше хора да идват в гората, защото не различаваха различните миризми и не можеха да проследят откъде бяха дошли, затова често се губеха. Хората предпочитаха градовете, където според някакви техни правила всичко се ориентираше. Разни закони, различни от тези на природата, които Тилиан не разбираше. До носа на ландъра долетя острата миризма на люляк, съчетан с ванилия, мед и нещо, изкуствено създадено от човека. Това определено не беше миризма от точно тази гора – по-скоро беше онова нещо, което хората наричаха „парфюм” и от което жените се обсебваха. Някои съчетания на ухания обаче дразнеха обонянието на Тилиан и това беше един от тези случаи. Той кихна.
Наоколо настана горска тишина – птичките продължаваха да пеят и вятърът да си играе с листата, но човекът беше престанал да се движи и сигурно се ослушваше в момента. Тилиан тихичко се придвижи – за разлика от човека, той можеше наистина да бъде тих в гората – и се премести няколко стъпки по-надясно, за да види измежду храстите нарушителя на спокойствието на горския следобед.
Беше човешка жена, най-вероятно високо в йерархията. За разлика от ландърските женски, човешките жени имаха огромни гърди и извивки на телата. Тази жена беше облечена с великолепна светлозелена рокля с корсет и цветя, бродирани по ръбовете на ръкавите и бухналата пола. Определено неподходяща премяна за гората. Тилиан погледна жената в лицето, изненадан да види, че тя плаче – имаше късо подстригана, чуплива кестенява коса, която стигаше до средата на тънко, крехко вратле, и от големите ù очи по меките бузи капеха сълзи, които проблясваха на слънчевите лъчи, проникващи през клоните, като капки от диамант. Тилиан се загледа с широко отворени очи – така мирна тази човешка жена му се стори като... той не можеше да я определи с никаква дума, дори в ума си. Просто стоеше зад храстите и я наблюдаваше. Сълза след сълза, диамант след диамант. Жената след малко спря да плаче, а нов полъх на вятъра донесе до ноздрите на Тилиан още от острия ù аромат. Той кихна отново и тя се стресна и се огледа тревожно.
- К-кой е там? – попита тя с мелодичен, нежен глас. Сигурно беше човешка принцеса – само те имаха такива великолепни рокли и сълзите им бяха така красиви... не че Тилиан някога се бе приближавал до човешка принцеса, че да знае със сигурност.
Той излезе иззад прикритието си, прекрачвайки без никакво усилие храстите и се озова пред човешката жена – той не живееше в гората, както би му се искало обаче, а живееше в магазина на Кин за ландъри, затова все пак беше облечен – ленен панталон, бяла риза. В природата на ландърите беше да се разхождат голи, но хората ги бяха обучили да обличат дрехи и те го правеха, защото обичаха хората. Или поне повечето ландъри, тези, над които някой не беше издевателствал.
Тилиан се усмихна на човешката жена широко и наклони глава така, че кичури от дългата му гъста и права коса се спуснаха покрай лицето му. По никакъв начин той не изглеждаше свиреп, въпреки характеристиките и здравината на тялото му. Но в мирното състояние на духа му и сред красивата гора, той също беше бляскав и приятен.
Човешката жена го погледна с широко отворени сини очи – за разлика от хората при ландърите нямаше разнообразие на ирисите – те бяха само в кафявата гама. При Тилиан очите му бяха светло кафяви и приличаха на кехлибарени.
- Кой си ти? – попита тревожно жената. Беше млада, помисли си Тилиан, докато наблюдаваше гладкото ù беличко лице.
- Опасно е в гората, милейди – каза ù той така, както бяха го обучавали да говори на хората – ако сте сама, мога да ви ескортирам до града?
Тя подсмъркна отново и потърка малкото си зачервено от плач носле. В сравнение с Тилиан, тя беше нисичка и дребна – малки ръчички, лице... само гърдите ù бяха внушителни и красиви, а пък кръстчето тъничко. Тя стигаше по ръст до средата на гърдите на ландъра.
- Искам да бъда оставена сама... – тя го огледа и преглътна – върви си, ландъре.
- Не мога така да ви оставя сама – възпротиви се той – опасно е. Има сарани в гората. Ами ако ви нападнат какво ще правите? Дори нямате пазач?
Сега на лицето ù се изписа раздразнено изражение и Тилиан усети как спокойствието му се нарушава и той изпита притеснение. Хората по никакъв начин не трябваше да бъдат дразнени, затова той млъкна и загледа жената виновно.
- Не исках да ви ядосвам.
Тя сякаш се учуди.
- Какъв възпитан ландър... кой е собственикаът ти? – попита тя.
Тилиан лекичко поклати глава.
- Никой още, милейди.
- Оу... – тя го загледа замислено, сетне въздъхна с мелодичното си гласче и сви рамене – аз... ще си вървя. Отивай... си по пътя, ландъре.
- Милейди, моля ви – той направи една крачка към нея и леко протегна ръцете си, за да се опита да я спре. Но не я докосна. Беше добре обучен да не пипа хората, ако не му е разрешено.
Тя го погледна още по-учудено.
- Колко... си възпитан. – отново каза тя. Той само я гледаше, застинал в това положение, готов да я хване, дори ако само се спъне в някой издаден корен. – добре, остани с мен.
Той усети как се усмихва доволен, а тя хвана тежките си поли с малките си ръце и тръгна през гората, а Тилиан я последва мълчаливо и бдително. Така малко кръстче имаше тя...
- Защо плачехте, милейди? – попита Тилиан, докато прескачаше един от опасните за хората изпъкнали корени. Жената се закова на място и обърна отново кръглоликото си изражение към него. Той примига, когато един лъч светлина освети поредната диамантена сълза, отронила се от окото ù. Тя не беше спряла да плаче... той поправи граматиката на изречението си – защо плачете, милейди?
Тя подсмъркна.
- Не... не искам... – тя си пое дълбоко дъх и избърса още една сълза с опакото на малката си ръка – утре е лош ден за мен, затова.
- Как така лош ден?
- Ти не разбираш.
- Ще се опитам да разбера.
Жената се отпусна на земята под учудения поглед на ландъра – той знаеше, че хората много се тревожат дрехите им да са винаги чисти и не седят на нещо различно от възглавнички или килимчета, но тази човешка жена направо си легна на горската шума и отправи синеокия си поглед към короните на дърветата. Ландърът си легна до нея и погледна това, което беше привлякло вниманието ù – слънцето, проникващо измежду листата на дъбовете. Птички прелетяха над главите им.
- Не знам дали знаеш... ландъре... – започна жената и той обърна глава към нея. Профилът ù беше също толкова изящен, колкото цялата ù същност. Малкото ù носле беше чипо и мекичко и на Тилиан му се прииска да го докосне, за да види дали е меко. Жената продължи да гледа нагоре.
- Тилиан – каза ù той и тя се сепна и го погледна учудена – така ми е името.
- О. Аз съм Адия.
- Милейди Адия.
Тя отново погледна към короните на дърветата, а той продължи да гледа профила ù. Клепачите ù леко се притвориха и още една сълза се отрони и тръгна по слепоочието на жената към корените на косата ù. Тилиан леко смръщи вежди.
- Аз съм принцеса Адия.
- Извинявайте, Ваше Височество – поправи се той учтиво.
- Не, не ме наричай височество, не съм никакво височество – тя каза с гневен тон и намръщи лицето си – мразя всичките тези игрички на политика.
Тилиан не знаеше какво да каже.
- Заради политиката ли плачете? – попита я той накрая, когато принцесата не каза нищо. Тя въздъхна и постави длани под главата си. Сетне обърна лицето си с тъжно изражение към Тилиан.
- Не, не плача заради политиката – въздъхна тя – плача... защото не съм свободна. Утре е рожденият ми ден и навършвам пълнолетие. А също така и утре ще се омъжа... принц от кралство Лахан. Знам за него единствено името му, което е Мартин Савахов. Нито знам как изглежда, нито на колко години е... а аз съм само на 19... не е честно...
Тя отново заплака, а Тилиан усети, че вече не диша през носа си, тъй като той се беше запушил заради острата миризма на „парфюма” на принцесата. Ландърът загледа захласнато диамантените сълзи... но му се прииска тя да спре да плаче, колкото и великолепно да изглеждаше. Хората плачеха ако ги боли и са тъжни, а той не искаше тя да е тъжна...
- Принцесо? – повика я той и тя изхлипа веднъж и отново го погледна. Очите ù се заключиха с неговите и погледът му предизвика в тялото му възбуда. Беше научен да не гледа хората в очите, никога, при никакви обстоятелства, но това в момента той забрави – беше вплетен в хватката на погледа на принцесата и усети, че копнее да я докосне. Копнее за нея...
Ландърите, като хората, се чифтосваха, но ландър да се чифтосва с човек беше напълно неприемливо. Ландърите, като хората, имаха сърца и когато се вълнуваха, получаваха сърцебиене. Само че не се потяха, ако им е горещо.
Тилиан задиша по-дълбоко заради вълненията в тялото му. Инстинктите му искаха да има поколение, но понеже в магазина на Кин нямаше никакви женски ландъри, Тилиан никога не беше имал късмета да се докосне до някоя. В момента в красивата гора той бавно, малко по-малко, забравяше всичко, на което го бяха учили.
Забрави да не пипа хората и затова протегна внимателно ръка към една от сълзите на принцесата и я взе на върха на показалеца си. Жената се сепна от докосването му и на лицето ù плъзна червенина.
Тогава той си спомни какво не трябваше да прави и бързо дръпна ръката си далеч от принцеското лице. Само че тя протегна своята ръка, хвана китката му и дръпна пръстите му към лицето си, поднасяйки ги към малкото носле. Сетне тя вдиша уханието му, което най-вероятно щеше да е само на речна вода, защото си беше топил ръцете във водата, а пък хората нямаха чак толкова развито обоняние... принцесата притвори клепачи и си пое дълбоко дъх, от което гръдния ù кош се надигна и сетне плавно се спусна...
Адия вдиша дълбоко уханието на водата от пръстите на ландъра и съзнанието ù се унесе в далечни места, където нямаше да бъде задължена да се омъжи за непознат принц. Искаше ù се да си лежи тук спокойно с това същество... тя не беше очаквала да срещне толкова цивилизован ландър.
Няколко лейди от двореца имаха за домашни любимци ландъри, но онези същества бяха толкова кротки, колкото настъпена котка. А този ландър – той сякаш се движеше като полъх на вятъра, докато говореше като същински джентълмен. Тя се чувстваше щастлива само да е тук и да си лежи до него... за жалост обаче не можеше да избяга от съдбата си. Бягство... бягство...
Така ù се искаше... и тя съзна, че дори за малко, би могла да избяга. Погледна право в лицето на ландъра – той я наблюдаваше съсредоточено с красивите си кехлибарени очи и ù приличаше много на човек. Не приличаше на диво същество въобще... или поне малко. Чертите на лицето му бяха остри и хищни, тя знаеше, че тази челюст може да разкъсва, но в този момент ù се видя странно привлекателна. Тя не можеше да повярва какво изпитва, но накара гласа на съвестта да млъкне. Слънцето осветяваше гладката кожа на ландъра.
- Тилиан, нали? – попита тя и той ù се усмихна.
В този миг я прихвана лудост, предизвикана незнайно защо от зъбите му, които се показаха от усмивката му. Секунди по-късно тя беше докоснала лицето му с ръка, сетне се беше поизправила от земята и още секунди по-късно, без той да е помръднал и на сантиметър или да е реагирал на държанието ù, тя вдигна роклята си и седна на корема на ландъра. Той я наблюдаваше с равно изражение и за момент ù мина през ума, че той не разбира какво прави тя и защо го прави. Но когато се вгледа дълбоко в очите му, разбра, че той не е никакво кученце.
Тя се засмя, сякаш си играе и сякаш беше дете, каквото ù се искаше да беше продължила да бъде. Но изведнъж реши, че ще отнеме правото на родителите ù да решават вместо нея...
Те бяха решили дори деня, когато бракът ù с принца щеше да бъде консумиран.
Но тя щеше да стане жена преди това. Но можеше ли с ландър?
Защо да не може? Той имаше почти човешко тяло и имаше разум... и освен това беше отчайващо красив и привлекателен. Тя се беше побъркала, съзна смътно, но се смееше върху ландъра.
Наведе се към лицето му и загледа отблизо гладката му светла кожа. Светлите мигли и вежди, никаква брада или мустаци... колко можеха ландърите да са различни от хората? Светлите му устни леко се разтвориха и показаха острите зъби в устата му. Това почти накара принцесата да разкъса дрехите си и тя почувства, че в момента не е на себе си.
- Хапеш ли? – попита тя с дрезгав глас, който въобще не приличаше на този на принцеса Адия. Затова тя реши, че сега не е принцесата. Реши, че е дивачка и всичко, което има, е тази хладна гора, горещия ландър и собствената си лудост.
- Няма да те нараня – каза ù той. Тя обаче не беше уплашена.
- Няма значение – отвърна му тя, отдръпна леко лице от неговото и взе отпуснатите му покрай тялото ръце. Забеляза дългите му остри нокти и не се и съмняваше, че са само за украса. Въпреки това стисна китките му и постави ръцете му на талията си, като той въобще не се съпротивляваше. Погледите им бяха сключени. Дланите му стиснаха талията ù и тя се почувства още по-дива. Зае се да развързва връзките на роклята си, но не се справяше, а отчаяно искаше да я махне. Искаше да се окаже както майка я е родила тук, с непознатия ландър.
А беше принцеса.
Някога, в друг живот. Тя изруга невъздържано, както никога преди не би си позволила, защото не можеше да се справи с роклята.
- Да ти помогна? – попита ландърът цивилизовано с приятен басов тембър. Имаше така плътен глас, че почти пренесе съзнанието на Адия в други реалности. Тя усети, че отново се смее налудничаво.
- Махни тази рокля от мен – каза му тя тихо. Очите му заблестяха и той бавно дръпна ръцете си от талията ù и ги постави при връзките, но вместо да ги развързва, той дръпна рязко. Очите на Адия се отвориха със стъписване, когато роклята – заедно с корсета и заедно с долните дрехи – бяха скъсани с лекота от ландъра. Не бил диво същество.
В корсета ù имаше метал за формата, за бога... хладният въздух погали предната част на вече голото тяло на принцесата и тя ахна с доволство, след това премахна остатъците на роклята си. Вече... вече нямаше връщане назад.
- Ще бъдеш ли с мен? – попита тя, гола върху него. Кехлибарените му очи блестяха. Беше ли възможно да откаже на такава оферта?!
Той не проговори, а я повдигна, завъртя я и се оказа отгоре ù – меките листа под гърба ù ù се сториха по-прекрасни от най-мекото легло в двореца, а тежестта на ландъра над тялото ù беше по-съвършена от най-великия подарък за рождения ù ден. Кичури от дългата черна коса на ландъра се спуснаха от двете страни на лицето ù, а той с лекота премахна и своите дрехи от пътя. Тя не спря очите си, които обходиха тялото му – издължените мускули... господи. Тя си нямаше и представа как трябва да изглеждат мъжките полови органи. Нито пък по какво се различават ландърските от човешките, но каквото я беше учила майка ù, в момента зазвуча в главата ù.
Можеше ли да забременее от ландър?
Само че не я интересуваше – тя сега не беше принцеса Адия.
- Прекрасен... си... – прошепна тя, в плен на лудостта си. Ландърът сякаш не го интересуваха думите ù и преди да е успяла да каже каквото и да било друго, силните му ръце разтвориха краката ù. Нейната ръка обаче инстинктивно се плъзна и препречи за момент по-нататъшното развитие на събитията. Очите на ландъра я погледнаха, но той замръзна така. Изражението на лицето му ù изглеждаше спокойно, очите му единствено грееха странно.
- Защо ме спираш? – попита той кротко. Колко цивилизован ландър.
- Искам да те попитам нещо, преди да те оставя да отнемеш девствеността ми – каза му тя и дръпна ръката си, разчитайки, че той ще изчака въпроса. Той само леко се докосваше до нея, което почти я караше да забрави за въпроси и отговори, но... ландърът представи изключителен самоконтрол, на което тя не смяташе, че диво животно е способно.
- Слушам? – попита той.
О, беше толкова горещ... дишаше дълбоко. И се допираше до нея... откачалка, помисли за себе си.
- Ти имаш ли мисли? – попита тя. Ландърът се засмя изненадващо.
- Май забравих нещо – каза той, сетне приближи бавно лицето си отново към нейното и тя разбра, че ще я целуне и инстинктивно притвори очи. Неговите устни се докоснаха внимателно до нейните. Тя се почувства в рая и вече каквито и мисли да имаше за това какво, по дяволите, прави гола в гората с ландър, се изпариха.
Нищо че това можеше да развали брака ù. И със сигурност би го развалило, тъй като съпругът ù едва ли искаше... омърсена жена. Жена, която не е девствена... ландърът леко дръпна устни от нейните, само за да я целуне отново – този път по-обсебващо, силно и подлудяващо. Тя обгърна с крака тялото му в пристъп на животинско желание.
- Вече може – прошепна тя в един промеждутък между целувките.
Тогава той проникна в нея и тя очакваше болката, която беше чувала, че жените винаги изпитват при първия си път. Само че такова нещо не дойде... дойде единствено наслада. За момент се учуди защо това е така и тогава...
Тя не беше девствена!
Следва продължение
© N. All rights reserved.