Тя вървеше усмихната по улицата на големия град. Около нея витаеше нещо необикновено, есенно, слънчево, златно, изригващо. Тя не можеше да определи какво всъщност е това, но душата ù сякаш се освободи от натрупания стрес. Съзря градинката на Седмочисленици, изчака трамвая да източи дългото си тяло, огледа се и навлезе покрай кафенето. Седна на една пейка. Разположи тежката си чанта, прокара пръсти през прошарената си коса и любопитно се заоглежда наоколо. Спомни си нещо толкова хубаво, което бе преживяла наскоро. Сети се за екскурзията до Белоградчишките скали и несъзнателно засравнява позлатените върхове на дърветата с есенната картина, която бе останала в съзнанието ù, когато се изкачваше по скалите. Детската глъч наоколо малко я уморяваше, но ù бе приятно. За секунди потъна в мислите си, откъсната от реалността. Плуваше върху пъстър облак, който много изненадващо се бе появил като сянка над едно отдалечено дърво близо до църквата. Незнайно защо си представи, че това е тя, и в миг ù стана тъжно. Сложи слънчевите си очила и опъна измореното си тяло назад. Така потъна в лека дрямка за кратко. Кротките слънчеви лъчи галеха лицето ù и тя усети две детски ръчички да я милват. Не искаше да отваря очи. Беше ù много приятно. После усети детската целувка на едната си буза и долови червенината, която избиваше по страните ù. Представи си личицето, видя усмивката на сините очи и също се усмихна.

   Изведнъж се чу детски вик:

- Мамо, мамо!

   Стресна се. Разшири очите си уплашено. Разтърка ги , забравяйки, че е сложила очила. Когато паднаха, една детска ръчичка ги вдигна и ù ги подаде. Спомни си последния учебен час със своите четвъртокласници. Заплака. Нямаше своя рожба, която да прегърне, но и стана мило. Спомни си колко много деца я прегръщаха, колко много букети получи, колко много милувки набра като букет есенни листа. Почувства хлипането, което се надигаше в гърдите ù, когато си спомни как Васко, малкият вратар на училищния футболен отбор, ù целуна ръка. Разбра, че няма по- велико усещане от това да се чувстваш нужен на толкова малки душици. Майчината ù сълза се отрони и падна точно върху есенния лист, който полетя към скута ù. Тя стана, нарами тежката си чанта, която вечно носеше със себе си, и потегли бавно надолу по улицата. Сега се чувстваше пречистена. Погледна църквата, чу камбанния звън и се прекръсти.