Тя вървеше усмихната по улицата на големия град. Около нея витаеше нещо необикновено, есенно, слънчево, златно, изригващо. Тя не можеше да определи какво всъщност е това, но душата ù сякаш се освободи от натрупания стрес. Съзря градинката на Седмочисленици, изчака трамвая да източи дългото си тяло, огледа се и навлезе покрай кафенето. Седна на една пейка. Разположи тежката си чанта, прокара пръсти през прошарената си коса и любопитно се заоглежда наоколо. Спомни си нещо толкова хубаво, което бе преживяла наскоро. Сети се за екскурзията до Белоградчишките скали и несъзнателно засравнява позлатените върхове на дърветата с есенната картина, която бе останала в съзнанието ù, когато се изкачваше по скалите. Детската глъч наоколо малко я уморяваше, но ù бе приятно. За секунди потъна в мислите си, откъсната от реалността. Плуваше върху пъстър облак, който много изненадващо се бе появил като сянка над едно отдалечено дърво близо до църквата. Незнайно защо си представи, че това е тя, и в миг ù ...