17. “Call girl”

Почти всяка вечер Нели Радомирска танцуваше в бар “Астория” и всяка вечер я изпращаха с бурни аплодисменти. Предложенията за срещи валяха като пролетен дъжд, не липсваха и подаръци, някои от които бяха изключително скъпи.  Едни приемаше, други връщаше. Обикновено отказваше да приеме безочливо скъпите. Тя не отстъпваше никога от принципа – “Назлие не беше за продан”, както беше казал баща ù, още когато тя беше на 14 години.

         Напоследък много често на централната маса седеше русият мъж с големите сини очи. Винаги беше придружаван от красиви жени. Но никога  една и съща. Явно имаше голям избор в колекцията си от разглезени  хубавици. Въпреки присъствието на дама, той не откъсваше поглед от нея и често ù пращаше цветя чрез постоянния продавач на цветя Джими, за когото усилено се говореше, че е  доносник на ДС.

         Нели беше престанала да се смущава от погледа му и не му обръщаше внимание, което явно го  дразнеше. Той беше суетен мъж и считаше себе си за неотразим. Всички жени трябваше да са влюбени в него и много се ядосваше, ако някоя не му обръщаше достатъчно внимание, както беше случая с Нели. Започна да идва всеки ден, а събота и неделя идваше  с първите клиенти и си отиваше с персонала.  Компания му правеха разни жени, на които явно той не държеше. А и те вероятно търсеха някой, който да ги води насам-натам, без да имат особени ангажименти към него.

         Тази година  пролетта  беше  настъпила твърде рано.  Още през февруари имаше толкова топли дни, че мъже и жени хвърлиха зимните дрехи и улиците станаха по-пъстри, по-весели. Парковете бяха пълни с деца, млади майки разхождащи своите бебета, с пенсионери, тръгнали да стоплят старите си кокали.  Не само природата, но и хората бяха живнали.

Нели беше излязла на покупки. Реши да се отбие в ЦУМ, където пускаха интересни вносни стоки.

Минавайки край витрините на сладкарница “Кристал”, Нели неволно хвърли поглед  към хората, насядали край масите на елегантното заведение и го видя. Високият рус мъж ù махаше приятелски и я канеше да влезе в кафе-сладкарницата. Но днес той беше с военна униформа и то генералска.  Колкото и да ù се струваше невъзможно онова лейтенатче да е станал генерал, беше факт, че човекът с острия поглед и големите сини очи беше военен.

Нели реши да влезе и опознае по-отблизо този мъж, който така упорито я преследваше. Когато седна до него и се загледа отблизо в очите му, приликата беше действително изумителна. Освен големината  и цвета на очите , в този мъж имаше и друга прилика с Найден. Устните и на двамата бяха тънки и леко дръпнати встрани, което подчертаваше студенината на погледите им.

         Докато дамският камерен оркестър свиреше “Чардаш” от Монти, Нели и Драгомир  си припомняха дните в малкото градче, когато “новопроизведеното лейтенантче” отвлече от празничното хоро красивата циганка. Беше изтекла много вода  от тогава и животът и на двамата се беше коренно променил.

         Когато Драгомир спомена за пътуването си до Пловдив на следващия ден, Нели реши да поеме ролята на съдбата. Помоли го да я вземе със себе си, за да посети сина си, който учел в пловдивското спортно училище. Не го беше виждала от Нова година, когато си беше дошъл за зимната ваканция. Драгомир веднага се съгласи, сякаш Господ му помагаше да постигне целта си. Харесваше много тази жена и искаше да я има. Може би само затова, че беше единствената, която вечно се изплъзваше от неговите ръце, докато всички останали сами се предлагаха на красивия генерал.

         Тръгнаха рано сутринта. Той беше освободил шофьора си и сам седеше на волана на служебната “Волга”. Нели седеше до него, слушаше хвалебствията му за нейната артистична кариера, но мисълта ù беше съвсем на друго място. Мислеше за предстоящата среща на сина си с генерала. Знаеше, че предизвиква съдбата, но тя се чувстваше длъжна да изясни за себе си тази невероятна прилика. Искаше да види реакцията и на двамата, когато застанат един срещу друг и се погледнат с един и същи поглед. Щеше ли в този момент природата да заговори или и в двата погледа щеше да остане  студеният блясък?

         Нямаше  дванадесет часа, когато пристигнаха в Пловдив. Най-напред се отбиха до  “Тримонциум”, където за генерала имаше резервирана стая, пиха кафе, хапнаха надве-натри и потеглиха към спортното училище. Найден беше в час, трябваше да чакат 25 минути до края на занятията. Драгомир предложи да я остави тук, да отиде да си свърши работата в Комендантството и след това да мине да я вземе. Нели не се съгласи, под предлог, че искаше да види сина си само за пет минути, не искала да го откъсва от заниманията му. Макар че не виждаше смисъла, Драгомир се съгласи и зачакаха биенето на звънеца.

         Когато видя сина си да идва към тях, Нели трепереше от напрежение. Посрещнаха го прави, тя прегърна сина си и каза “един приятел”. Пред нея стояха един срещу друг двама високи русокоси мъже, с огромни сини очи и със студен поглед. Бяха еднакви и по ръст, приличаха си като две капки вода, единствената разлика беше възрастта.

И двамата стояха, гледаха се и не можеха да повярват на очите си, сякаш се оглеждаха в някакво вълшебно огледало. След миг и двамата отправиха въпросителни погледи към жената, която ги беше изправила един срещу друг. Но тя мълчаливо ги наблюдаваше. В душата ù бушуваха бури, не можеше да произнесе и една дума, сякаш беше загубила способността да говори.

         Когато  Нели вдигна глава, погледна ги, обърна се към генерала  и единственото, което каза, беше “Да тръгваме, ще закъснееш за срещата”  - и тръгна към изхода на училището.

         И двамата недоумяваха каква беше тайната на тази среща; че има такава, никой не се съмняваше, но и двамата нямаха смелостта да попитат, страхуваха се от отговора, ако въобще имаше такъв. Навярно имаше, но искаха ли да го чуят? Обяснението за  една такава  прилика можеше да бъде само едно - бяха баща и син.

 Драгомир беше сигурен, че до сега никога не беше спал с циганката, нито сега с Нели, нито тогава с Назлие. Нали затова я беше преследвал толкова, но тя беше изчезнала от малкото градче и когато я откри в бар “Астория”, бяха минали много години.

Спомни си, че тогава тя имаше дете, беше споменала за това в желанието си да го отблъсне. Тогава? Енигмата ставаше още по-голяма и по-трудно обяснима. Коя беше Нели и беше ли той бащата на детето ù? Не беше трудно да се направи натрапващия се извод, или той не беше баща на момчето и приликата беше просто игра на природата, или ако той беше баща на Найден, то Нели не можеше да бъде  негова майка. Но Драгомир никога не беше имал деца от жените, с които беше спал; вярно, те бяха много, но никога никоя не беше забременявала от него. Той имаше две деца от Роза. И двете бяха родени в Москва...

         Същата вечер за пръв път Нели му се отдаде  с желание, въпреки че не го обичаше. Беше баща на сина ù, вече беше абсолютно сигурна в това и беше нормално да се люби с бащата на детето си. Хиляди жени по света го правеха като задължение към бащата на децата си, направи го и тя един-единствен път.  Найден беше неин син, тя го беше  кърмила, отгледала, бдяла над него, когато се разболяваше, тя го беше прала и кърпила в онези трудни години, заради него беше правила хиляди жертви. Той беше неин син и щеше завинаги да остане такъв.

         Когато на следващата вечер свърши нейният номер и се прибра в гримьорната, един от сервитьорите ù донесе бележка от  някой си Емил Антонов. Нели не помнеше името, но визитната картичка ù беше позната. Това беше приятелят на Самара, с когото беше танцувала един-единствен път, когато той  пожела  да се срещнат.

         След петнадесет минути тя седеше на неговата маса пред чаша кампари  и слушаше предложението на Емил.  Антонов беше кинорежисьор  на късометражни филми и искаше да направи филм за нея. Смяташе да участва с този филм следващата година на фестивала във Венеция. Ако е съгласна, ще се срещнат в удобно за нея време, за да разкаже подробно живота си. Естествено, ако филмът бъдеше допуснат на фестивала, тя щеше да го придружава в Италия.

Изкушението беше огромно, да се прочуе и в чужбина надхвърляше и най-смелите ù мечти. Беше готова веднага да даде съгласието си. Но да разкаже подробно живота си, това никога не можеше да стане. Това значеше да разкрие най-съкровената тайна на живота си и да загуби сина си. Никога! А да лъже не би било честно. Циганката Назлие държеше на честността, даже когато беше джебчийка и често попадаше зад решетките. Но онова беше професия, с която си изкарваше хляба. Сега беше кабаретна танцьорка и нямаше нужда да краде и лъже,  за да си изкарва прехраната. Тактично отказа. Пиха, танцуваха, Емил беше приятен и интелигентен мъж. Той я изпрати до дома ù, не направи никакъв намек да пият по едно последно в апартамента ù. Обещаха пак да се срещнат и си пожелаха “лека нощ”.

         Дълго след като си легна, пред очите на Нели, като на филм, се редяха никога не изживявани сцени. Беше във Венеция на фестивала. Около двореца, където се провеждаше той, плаваха гондоли и гондолиери с гарсонетки и моряшки фланели бутаха лодките по тъмните водите на Лагуната. Влюбени двойки се целуваха седнали в разкошните кресла, на богато украсените гондоли,  под звуците на китари, които плачеха в звездната венецианска нощ. А тя, циганката Назлие, облечена в разкошен тоалет от копринено кадифе с цвят на презряла вишна, минава  по “червения килим” под ръка с Емил, красив и безупречно елегантен в черния си фрак, бялата колосана риза и папийонка,  изящно изработена от коприната на нейната дълга рокля.

И така, унесена в мечтите си, тя заспа.

         Емил идваше редовно в бара, изпращаше я до дома и си тръгваше  с обещание пак да се видят.

         През юли и август  “Астория” беше във ваканция и Нели смяташе да си намери работа по Черноморието и да вземе  Найден със себе си. С помощта на Самара получи ангажимент в бар “Фрегатата” на Златните пясъци.

         Найден беше вече във ваканция. Взеха бързия влак за Варна и се настаниха в запазената за нея стая в хотел “Астория”. Стаята беше с чудесен изглед към морето. Цял ден бяха свободни, още рано сутрин ходеха на плажа, излежаваха се на пясъка, къпеха се в морето. Найден се беше запознал с две полякини и по цял ден скиташе с тях по плажа, по крайбрежните капанчета и късно вечер ги водеше на “Фрегатата”, където вече го познаваха добре.

         Пиеха и танцуваха до сутринта, е след това спяха до обяд. Найден почти не се прибираше в хотела при майка си.  С нея се виждаше само на обяд в ресторанта на хотела, където се хранеха на столови начала.

         Администрацията на хотела беше в паника. Вече две семейства западногерманци се бяха оплакали, че са им изчезнали  паспортите, които не бяха оставили на съхранение в касата на хотела.

         В хотела на полякините също имаше регистрирани кражби. Там пък бяха изчезнали пари и бижута, които се оказаха евтини имитации. Загубата не беше голяма и потърпевшите  преглътнаха  инцидента. Това бяха дребни кражби, които ставаха всяка година по плажовете. Милицията въобще не им отдаваше значение. Когато от хотел “Морско око” изчезнаха паспортите на цяло едно френско семейство,  паниката беше сериозна. Тук вече не ставаше въпрос за обикновени кражби, а за организирана търговия с чужди документи. Това беше снето от отговорността на милицията и предадено на ДС.

Имаше нещо смущаващо в почерка на бандата. Документите изчезваха посред бял ден, когато хората са на плажа. Естествено, съмнението веднага падна върху камериерките. Започнаха да ги следят, да ги местят от хотел на хотел, за да видят дали и кражбите се местеха. Но, нищо подобно не се случи. Други хора се криеха зад тези престъпления. Интересен беше фактът, че до стаята на  ограбените винаги живееха млади чужденки. При разговор с тях се оказваше, че ходят на плаж късно, почти на обяд. Спели до късно, защото нощите ходели на бар. Никога не  изчезваха документи от  един и същи хотел, а все от хотели около хотел “Астория”. Залагаха капани, подмениха камериерките със служителки на ДС - безрезултатно.  Чужди паспорти продължаваха да изчезват.

         Развръзката дойде съвсем неочаквано.  В хотел “Астория” беше на почивка млада красива жена, на не повече от 25 години. Румяна беше продавачка в магазин “Тексим” и на почивка беше съвсем сама. Ходеше на плажа сама, обядваше в ресторанта пак сама.  Имаше тяло на топ модел, дългите ù черни коси стигаха под талията ù, но тя ги събираше в красив кок. Беше доста висока, ходеше облечена в къси бели шорти, което даваше възможност да се видят изваяните ù бедра, които караха мъжете да се обръщат по няколко пъти. Под тънката тениска или копринена блузка, разкопчана почти до пъпа, личаха апетитни гърди, които нямаха нужда от поддръжка. Мъжките, а понякога и женски, погледи не можеха да се откъснат от тези предизвикателни красоти, които тя не се стараеше да крие. В  погледа ù имаше нещо порочно, макар че поведението ù беше безупречно. Вечер понякога излизаше на вечеря с приятелско семейство. Явно бяха нейни стари приятели от София, защото  всеки ден идваха с кола от Варна, паркираха колата си на паркинга на хотела, запазен само за гости, и се качваха в стая 405, където беше отседнала приятелката им. Първия ден портиерът им каза да преместят незабавно колата си, но като чу, че отиват в 405-а стая, се извини, на лицето му грейна мазна усмивка и  отдаде чест като военен. “Така кажете бе, хора” - подхвърли портиерът и следващите дни никога повече нямаха проблеми с паркирането. Румяна  разполагаше с времето си, освен следобедите. Към 5 часа идваше една черна “Волга”, взимаше я и отлиташе  към Евксиноград. Към осем часа същата  кола я връщаше в хотела. Затова тя никога не поемаше ангажименти към приятелите си  в тези следобедни часове. Беше явно, че трябваше да бъде на разположение на “черната Волга”.

Найден я харесваше много и правеше опити да се сближи с нея, но безуспешно. Момичето всячески избягваше контактите с мъже, които желаеха близост с нея. Една вечер, беше към 23 часа, Румяна лежеше на леглото си и четеше. Времето беше много топло и тя беше чисто гола.  Беше се улисала в четенето, когато откъм балкона на стаята се чу странен шум. Румяна стана и излезе на балкона. През стъклената преграда между балконите се прехвърляше  млад мъж. Когато застана пред него в “евино облекло”, младежът отначало  се смути, но бързо се окопити, хвана я за ръката и я поведе към стаята. Тя го следваше безропотно и, когато той я привлече към себе си на леглото, тя не оказа никаква съпротива. Само се протегна към телефона, поставен на шкафчето до леглото, вдигна слушалката и бързо я постави на мястото ù. Младият мъж целуваше гърдите ù, ръцете му я опипваха трескаво; беше успял бързо да хвърли дрехите си на пода и се готвеше да

я обладае, когато по вратата се чуха  силни удари.  Румяна използва неговото стъписване, стана,  облече лекия копринен халат и отвори вратата. В стаята нахлуха трима цивилни. Найден светкавично излезе на балкона и  успя да се прехвърли на съседния.  Спусна се по перилата до долу и изчезна в нощта. В стаята на Румяна останаха дрехите му, в джоба на панталона му намериха  немски паспорт, който не беше негов. На следващия ден момчето беше арестувано и по етапен ред отведено в София.

         Нели изпадна в шок, когато научи истината. Набързо помоли за прекъсване на ангажиментите си към бар “Фрегатата”, качи се на първия самолет и отлетя за столицата. Трябваше да спасява сина си.