Днес имаше само едно бебе, Ленчето и аз. Стояхме на столчетата и чакахме. В джоба имах едно червено топче от пластелин и го стисках здраво. Пръстите ми бяха влажни, не ми се говореше, а Ленчето не спираше да бърбори.
Ох, дали ще ме вземе някой… този път… – мислех си аз.
Снощи ми беше студено. Завих се презглава и пак ми тракаха зъбите, дори и с одеялото. Днес хапнах малко. Чай, филийка и сирене. Нямаше много захар, само по една бучка захар. Вече бях гладна. Коремчето ми скърцаше. Кррр... кррр…
През тази седмица пристигнаха две деца, едното беше болно и лекарката се въртеше около него, а другото и то със счупен крак.
Още ги нямаше хората. Помнех какво ми заръча леля Верка – да се усмихвам щом се спрат до мен и ме заговорят. Стана ми топло и започнах да се изпотявам от чакане. Даже не ми се стоеше вече на столчето, исках да стана и да отида навън. Да си откъсна тревички и листенца, да си играя с тях.
Една леля се спря до нас тримата и ни погледна. Леля Верка държеше бебето, но то не слуш ...