Днес имаше само едно бебе, Ленчето и аз. Стояхме на столчетата и чакахме. В джоба имах едно червено топче от пластелин и го стисках здраво. Пръстите ми бяха влажни, не ми се говореше, а Ленчето не спираше да бърбори.

     Ох, дали ще ме вземе някой… този път… – мислех си аз.

   Снощи ми беше студено. Завих се презглава и пак ми тракаха зъбите, дори и с одеялото. Днес хапнах малко. Чай, филийка и сирене. Нямаше много захар, само по една бучка захар. Вече бях гладна. Коремчето ми скърцаше. Кррр... кррр…

   През тази седмица пристигнаха две деца, едното беше болно и лекарката се въртеше около него, а другото и то със счупен крак.

       Още ги нямаше хората. Помнех какво ми заръча леля Верка – да се усмихвам щом се спрат до мен и ме заговорят. Стана ми топло и започнах да се изпотявам от чакане. Даже не ми се стоеше вече на столчето, исках да стана и да отида навън. Да си откъсна тревички и листенца, да си играя с тях.

  Една леля се спря до нас тримата и ни погледна. Леля Верка държеше бебето, но то не слушаше и се въртеше като пумпал. Ленчето спря да мрънка, а аз се усмихнах. Лелята ме попита как се казвам.

               – Анета.

              – На колко си години­?

              – Ще стана скоро на шест, ако е рекъл Господ…

     Лелята прихна да се смее, а аз се почудих какво ли съм изплямпала пак… Хем Иванка, която ни е кака в дома ми каза да не плямпам глупости и повече да си мълча.

  Учудих се, че лелята ми подаде ръка. Аз извадих ръката си от джоба и бързо я изтрих в полата си, щото беше оклепана от пластилина. Пръстите на лелята бяха топли. Погледнах я. Беше красива. С хубава тъмна коса като моята. Имаше бляскава шнола и гердан на врата, а на ръцете ѝ пръстени. Загледах се в гердана ѝ и много го харесах. Облечена беше с червена блуза и бял панталон.

                – Искаш ли да дойдеш с мен? Аз съм Мария.

    Закимах и не можех да кажа и една думичка. Харесах лелята щото беше много хубава.

           После попитах:

             –  Мама ли си …?

             – Да, мама…

   Стана ми весело, ето че ще ме вземат и мен…

  Леля Верка ми приготви багажа, извади всичко от шкафчето и чакахме

лелята.

             Чух за някакви документи да си говорят и пак седнах да чакам. Вече не ми се чакаше и стисках да не се напишкам, но не смеех да мръдна, да не ме оставят. Но после отидох до тоалетната, нямаше как.

    Леля Мария ме качи в една черна кола, закопча ме и аз заревах с все сила. Не бях се возила на кола и не бях ходила никъде извън дома. Тя ми каза, че се слага колан при пътуване и скоро ще стигнем.  Но спрях да плача, за да не ме върне обратно в дома.

           Малко ме беше страх. Не знаех какво да правя, но се кротнах. Лелята пусна музика. Аз гледах през прозореца колко бързо минавахме покрай дърветата и къщите. По едно време спряхме и седнахме на едни пейки. Лелята ми купи картофки, питка със кюфте и сладък жълт сок. Бях огладняла и ми беше много вкусно да похапна. После пак продължихме по пътя. Заспала съм.

         Събудих се пред една голяма къща. Лелята ми помогна да изляза от колата и ми взе багажа. Озъртах се. Имаше много цветя в градината и беше хубаво. Пристъпих бавно в голямата къща. Там ни чакаше един висок чичко, който се наведе към мене и ми каза:

                   – Здравей Ани. Аз съм Антон…  

                   – Ти ли си моя татко?

            Той се почуди, но се окопити:

                   – Аз съм… азззз…

Малко се притесних от него. Голям, силен... видя ми се строг... Ама той ми намигна... ееее... щом ми е татко, го прегърнах с две ръце. 

………………………..

      Изкарах късмет с такива родители.

      Още съм студентка по медицина и съм благодарна на тях за всичко.

      Новите ми родители бяха много заможни, имах достатъчно пари в сметката, така че ни изпитвах никакви финансови трудности, но аз ги пестях и не ги харчех лесно.

    Но винаги помня този ден – когато им казах за пръв път – татко и мамо… Изминаха толкова години, които промениха живота ми, прекроиха характера ми и ми донесоха спокойствие, обич и стабилност. С осиновителите ми се разбирахме чудесно, но все още имаше едно червейче, което не ми даваше покой и исках да узная коя е истинската ми майка и защо ме е оставила в дома. Исках да узная това и тайната непрекъснато ме човъркаше като нещо недовършено и недоизказано…

      Един ден хванах пътя и отидох в дома, където изкарах първите пет години от живота си. В едно планинско селце пътят се виеше нагоре и все по-нагоре. Първите къщи ме посрещнаха притихнали. Разпръснати из склона, те белееха на слънцето като гъбки. Само от време на време се чуваше кучешки лай. В края на селото между отвесни скали, сякаш скрити от човешки поглед видях дома. Като някаква странна и срамна тайна той си стоеше пред мен…

            Спрях се. Спомените нахлуха неканени като порой в главата ми… Не можех да прекрача и стоях като истукана пред същата сива и занемарена сграда, оградена с висок зид. Беше излющена и тъжна. Унила… Тротоарните плочки бяха с изкъртени краища, а скамейките с излиняла боя. Потръпнах… това въобще не е дом, а затвор за малки деца…сива и безлична, без цвят, без люлки и пързалки, без детски смях, само с един кръг, пълен с пясък. Там бяха насядали малки дечица и играеха с лопатки и кофички. Бяха облечени с еднакви тениски и анцузи. Всички от един отбор… деца, дето никой не ги е взел… Две лели седяха на една пейка и пушеха цигари, захласнати в разговора си. Никоя не обръщаше глава към децата… Кикотеха се шумно.

       Спомних си студените нощи, как свивах крака и се прегръщахме с Ленчето или с кака Иванка да се топлим. Помня Иво как ми дърпаше плитките, Кирчо как ме блъскаше когато не го виждаха и колко ме беше страх от него...

Само да си ме издала... и аз не го издавах... И други неща оживяха в главата ми, онази храна, която преглъщах  просто, за да ям, лелите които вечно ни крещяха и ни ступваха, другарчетата ми, с които се скупчвахме на пясъчника като ято синигери, уплашени, кротки, смълчани и като тези малчугани сега… Едно се разциври и лелята му се развика. Нахока го и то горкото спря да плаче. Сви се тъжно…

        Персоналът беше и сега, и тогава вечно намръщен и груб. Това бяха жени, оперирани от всякакви чувства, майчинство  и емпатия… Гледаха да изкарат работния ден и да си ходят по домовете. Някои си пълнеха торбите с продукти без да им мигне окото.

        Лелки… Без да дадат и грам обич на бедните създания, затворени в дома… Само леля Верка от време на време ме галеше по лицето и ми казваше по някоя мила дума…

  Тръгнах по коридора. Загледах надолу. Балатумът беше съсипан, тук-там с големи дупки. Колко години са тропали детски крачета, като моите някога тук… За петнадесет години не можаха ли да сменят този грозен балатум? Погледнах през прозореца. Децата стояха все още в пясъчника, като пиленца в полог… Захвърлени, нещастни, невинни душички… Едно момченце беше станало право и гледаше право в мен. Очите му се спираха на моите и сякаш искаше да ми каже нещо. После поглеждаше настрани към високия сив зид, който му пречеше да види дърветата, изронения асфалт, избуялата трева, слънцето… Срамежлива полуусмивка се разля по лицето му… Детето отиде и се присламчи до лелите. Седна до едната, която продължаваше да смуче жадно от цигарата си. Тя ръкомахаше и обясняваше нещо на колежката си. Нещо много, много важно… много по-важно от това да приласкае едно детенце… Емоциите ми експлодираха… Искаше ми се да изкрещя! Викът ми спря в гърлото… Цялата обстановка, децата, лелите… всичко беше така от години… Чувствах смазваща безизходност и вина… Нямаше изход за тези дечица, изоставени от родители на една мащеха държава…  

      Почуках на вратата на директорката. Сърцето ми беше свито като юмрук.

    Отвори ми една жена на около петдесет години, с прошарена коса, остри като топлийки очи и тънки устни. Учех психология и още от пръв поглед ми стана ясно, че с нея няма лесно да протече разговора. Така и излезе. Жената беше не само сурова и костелива на вид,  но сухар и по душа. От онези твърди, инатливи и нечупливи сухари…

                     – Не мога нищо да ви кажа. Има конфиденциалност при осиновяването. Напразно сте дошли. Врата е отсреща.

Даже не ме изслуша. Беше много груба. Не ми помогнаха нито молбите, нито сълзите…  Показа ми с пръст вратата и аз тръгнах.

   После постоях до затворената врата, хрумна ми нещо и се върнах пак. Почуках уверено.

                      – А пак ли… Вие…- започна да грачи сухарката.

                      – Даааа… аз съм… реших да даря на дома една подобаваща сума… да подпомогна живота на дечицата тук… за храна, дрешки, играчки…

  По лицето на сухарката се разля угодническо-чиновническа усмивка. Пълна промяна... Тя стана и ми подаде ръка. После записука весело:

                     – Ами, влезте, седнете, заповядайте…

                     – Дайте ми банкова сметка. Ще наредя двадесет хиляди лева онлайн веднага.

   Директорката още повече засия. Стана да ми направи кафе, сложи чинийка с бисквити. Само дето не ме сграбчи да ме разцелува... Станахме на мига много гъсти, направо приятелки…

 После тайнствено ми каза:

                       – Знаете, че не мога да разгласявам за осиновяването, но между нас да си остане… дайте си трите имена и другите лични данни и през коя година сте пребивавали тук… ще направя каквото мога, но ми дайте думата си, че не съм Ви казала нищо… Благодаря Ви за щедростта…

   Закимах усърдно. Бях решила да помогна на дечицата. И през ум не ми беше минало, че тя ще ми върне жеста…

        С разтреперана ръка написах, каквото трябва. Разменихме телефони, дори прегръдки  и аз тръгнах.

     Още чувах думите на жената… през коя година сте пребивавали тук… все едно съм била на почивка в слънчев и щастлив пансион…                                                                   

           Нещо ме душеше по пътя. Спрях колата и излязох навън. Дишах и издишах учестено…

    После се поколебах… защо ми трябваше да се ровя в миналото… Страхът ме сграбчи… страхът от неизвестното и тайното…защо ми трябваше да знам коя ме е родила, какво се е случило…

       Важно е кой ме е отгледал и възпитал…, а не коя ме е изоставила като непотребно кутре… Смачках листчето с телефона на сухарката… нямаше да ѝ звъня…

            Слънцето печеше весело и сияйно, без да му пука за живите същества…Скалите сякаш ме притискаха на раменете... Усещах ги... тежки... непосилни...

 Не можех да спася всички деца... а знаех какво им е...

 Обърнах се... безсилна...

А зад високия зид… ято дечица бяха наклякали в пясъчника, като синигери едно до друго… чакаха милите душички един път в месеца да дойдат лелички и чичковци и да ги изберат за тяхно дете… да имат обич и дом…

    Спомних си за макароните със захар и сирене… Загорча ми пак…

           К р а й